Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Януари 2022    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31 
 
 
Архиви
Януари 2022 (10)
Декември 2021 (1)
Ноември 2021 (1)
Октомври 2021 (4)
Септември 2021 (4)
Август 2021 (5)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Краят на едно детство - 2
12-01-2014, 13:36 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

ВОДЕНИЧАРЯТ

Коцо диреше случай да задоволи с нещо Синигера, след като го обра.

Подир обяд двамата вече се разкарваха с ръчната двуколка от брашнарския склад на Коцовия вуйчо Ми­то Пецов.

На Синигера беше тежко. Все още го беше яд на Коцо. Но тъкмо за да му премине, се съгласи да се возят. Най-напред Коцо го закара чак до синагогата. Оттам той се впрегна — и така се разкарваха, докато се разиграха събитията между файтонджията и Кирил. Тогава возеше Синигера. Той бе видял всичко. Когато чу как издрънкаха звънчетата от хамутите на конете, погледна надолу към улицата с намерение да остави Коцо в количката, да се настани отзад на файтона и да се повози донякъде за сметка на Тончо кебапчията, кой­то се бе разположил във файтона. Пийнал, извил като ченгел нагоре добре поддържаните си мустаци, той са­модоволно се изтягаше на задното седалище.

Синигера тъкмо се канеше тичешком да посрещне файтона, и Кирил го изпревари.

„И тоя път загубих" — каза си наум Синигера. Но като видя как камшикът плесна назад, престана да съ­жалява. И макар че пострадалият беше Кирил, който сутринта му отпори ухото, веднага реши да отмъсти на файтонджията за коварството му, защото от него друг път той е изпащал повече. Мисълта му заработи бързо.

С какво да му отмъсти? Да запрати камък по него? Може да удари Тончо Кебапчията. А какво му е крив той? Ще блъсне количката във файтона! Хем ще се строши нещо, хем Коцо може да се понатърти — реши светка­вично. Засили се, полетя насреща, направи внезапна чупка, зажумя, за да не се уплаши, понаведе глава, за да опази очите си от камшика, блъсна количката. По­гледна за миг — гривната на предното ляво колело бе сплескана. Конете се подплашиха, рязко кривнаха на­страна. Файтонът се наклони, без малко не се обърна. Върна се в първоначалното си положение, след като Тончо кебапчията се изтърси и цопна в локвата, образува­на от канавката на уличната чешма. Синигера се упла­ши — поразията излезе много по-голяма, отколкото я же­лаеше. Пусна стръките, те се вирнаха и количката за­губи равновесие, гавна се назад. Коцо отхвъркна из нея и се отърколи край файтона.

Всичко това стана за няколко мига. Тончо кебап­чията, слисан, отъркалян в кал като бивол, лениво се надигна. Изпръхтя, за да одуха тинята от така гриж­ливо оформените си мустаци — сега изведнъж обез­формени.

—  Дръж, Тончо, дизгините! Аз да хвана тоя дженабетин! — подаде му файтонджията поводите и подго­ни Синигера. Но той вече бе взел достатъчно преднина. Да изтича веднъж до моста! Спасен е! И да го настигне там файтонджията, той ще скочи в реката. Ако пък го мине благополучно, ще хване баира към тяхната махала!... Иди го дири! Стотина крачки остават. Още малко! Отде се взе тоя човек отсреща!

—   Хей, мъжо, дръж тоя хъшлак, открадна ми ча­совника — провикна се файтонджията. Синигера кипна от възмущение — как може възрастен човек да лъже така? Но кога да обяснява, че никакъв часовник не е откраднал? Оня ще го хване, ето, пресреща го! Сега накъде? Отпред — непознатият. Отзад — файтонджията с камшика. Отдясно желязната ограда на църковника. Отляво — стобори. Ужасен от възможността да изпита жилото на камшика, той напрегна всичките си сили. Страхът му помагаше да мисли бързо. Съобрази, че трябва да се мушне някъде, да потърси закрила на въз­растни хора. Реши да се шмугне наляво — това са дворове все покрай реката. Блъсна се в първата портичка — беше залостена. Нямаше време да размисля и пререшава. Подскочи и се хвана за стрехичката й. На­прегна всичките си мускули, помогна си и с краката, емна се, изправи се на ръцете си, прехвърли се през портичката.

—   Шебек с шебек! — изпъшка яростно файтонджия­та. — Метна се като маймуна — повтори той пред же­ните, които плетяха и разговаряха край една порта. За да се утеши за несполуката и да запази достойнство пред тях, закани се задочно на Синигера: — Аз ще те пипна друг път. Па и на баща ти ще кажа...

А Синигера вече бе прескочил още два стобора и се прехвърляше през третия, за да избяга към реката.

Скочи в бъзака, сгуши се като заек. Поотдъхна си няколко мига. Уплахата отново го обзе. Рипна от еди­ния бряг на вадата чак на другия. Пое нагоре към во­деницата с намерение да се скрие при Манчо водени­чаря. Два пъти се плъзна по пясъка, докато изкачи брега, за да излезе на пътечката. Изтича и се шмугна във воденицата.

Скрий ме сега, чичо Манчо, па вече няма да ти крада яйцата — изпъшка от уплаха бързешком Синиге­ра и се озърна да види къде е воденичарят. Той искаше да каже за яйцата от патиците и кокошките, които но­сеха в буренака около воденицата — там всяка сутрин правеше проверка на полозите и прибираше в пазвата си, каквото намереше. Още под напрежението на стра­ха, че файтонджията го преследва, той се огледа отно­во на всички страни. Видя, че нямаше никого, и се мет­на в коша над воденичния камък. Житото в него беше на свършване. Той се сниши, сви се като коте. Докато си отдъхне от умората и силно преживения страх, жи­тото се свърши и чегърталката падна в дъното на коша, клопотарят издрънка. Воденичарят, отдавна седнал на разговор с един мливар в стаичката си, като чу сигна­ла, че мливото се е свършило, стана да сипе ново жи­то. Заедно с мливаря надигна чувала. Но още полови­ната не бяха изсипали, и кошът преля. Усетил житото върху себе си, Синигера се изправи. Ако в тоя миг бяха извикали: „Воденичарю, вълк под воденицата!", воденичарят не би се изненадал така. Макар и посред бял ден, вътре беше полумрак. Самотният лъч, промък­нал се във воденицата през гъсто преплетените върбо­ви пръчки, за един миг придаде още по-чуден вид на гледката. Воденичарят веднага позна Синигера, който му беше длъжник за много бели. Уплахата му извед­нъж премина в гняв. Той отдавна имаше намерение да го хване. Но никога не бе така настървен да му отмъ­щава, както сега.

—  Чичо Манчо, прости ми, пък вече няма да ти оби­рам полозите — повтори Синигера. Той мислеше, че с това обещание най-сигурно ще получи всеопрощение. А тъкмо то разпали още повече лошите чувства на во­деничаря. В това изявление на Синигера той не оцени разкаянието, а прие само признанието за сторените пре­грешения. Той знаеше за много други негови пакости, но за полозите не подозираше.

—  Значи ти си претърсвал курника и бъзето! А аз бедях гол Тупанкьо — злорадо се усмихна воденичарят. В полумрака блясъкът от очите му изглеждаше още по-зловещ, като добави: — Най-после хвана се лисигерът в капана.

Разбрал, че нищо добро не го чака, Синигера рипна от коша. Но воденичарят с един ритник затвори врата­та и веднага я залости. Макар още наежен от прежи­вяната уплаха, той спокойно и обмислено извърши оста­налото. Преграбчи го през корема като чувал, обърна го надолу с главата. Хвана го за глезените, вдигна го нагоре като заклан овен, когато, за да го дерат, при­качват на кука задните му крака. Синигера запристъпва на ръцете си.

—  Хайде сега направи ми един хубав рогач! — На- пре-д! Наза-а-а-ад! Напре-е-е-ед! Наза-а-а-ад! — командуваше воденичарят. Кръвта нахлу в главата на Сини­гера. Разбра, че воденичарят е решил да се гаври с него, преди да го натупа. „Ако ще ме бие, прав да ме бие" — реши той. Хвана се за хамбара и опрян така, напрегна всичките мускули на ръцете си, дръпна крака­та и както прави жаба, когато плува, тласна с тях назад, колкото можа. Воденичарят, ритнат силно в ко­рема, падна, но не изпусна краката му.

—   Чакай ти сега да видиш как се рита стар човек — каза той, стана, преграбчи го пак. Заглави вратлето му между коленете си. Огледа се бързо наоколо. Взе изправения до чувалите остен и още при първия удар го строши.

—  Дай ми харбията от пушката — обърна се към мливаря.

—  Остави го, бай Манчо, стига му толкова.

—  Ти ми дай харбията, па ще ти кажа кога стига.

—  То е глупаво, не е знаело какво прави.

—  Глупаво ли е? Не е знаело? Като е глупаво, я му дай въглен, да видиш дали ще го лапне?

Мливарят извади от кремъклията металическата пръчка, с която се тъпчат барутът и сачмите в цевта, и му я подаде. Воденичарят зашиба. Синигера изпищя. Болките удесеториха силите му. Той се наемна, впи ръ­це зад коленете на воденичаря и се опита да го гътне, но не можа. Като нямаше какво повече да прави от болки, дръпна крачола на патурите му така, че отпори гайтана. И заради това воденичарят го удари още ня­колко пъти, пък го пусна. Синигера изтича по каменни­те стъпала нагоре.

—  Пак заповядай! — извика подире му воденичарят и се усмихна. Но зад тая усмивка се криеше злорадство и наслада от жестокото отмъщение.

Синигера се спря. Застана при мостчето. Обърна се към воденицата. И вече почувствувал се вън от всяка опасност, извика:

—   Пак ще заповядам, пак.. Ти отсега ще видиш какво знам. — И прибави още нещо — една енергична псувня — обещание за отмъщение, закана към по-силен, комуто нищо не може да се направи в момента, утеха и лек за душата на бития, веднага помечтал за отплата.

Под всяка по-закътана стряха има ластовиче гнездо. А някъде — по четири, по пет. Южнякът издуха из тях изостаналия лани пух от последните двойки излюпени пиленца. Градът се оживи.

От петте гнезда под стряхата на Кирилови ластовичкнте пак зачуруликаха. Из техните гърла излитаха сякаш хвъркати живи капки и се пръскаха в тихия предутринеи час. Гъстата мрежа на здрача взе да става все по-прозрачна и незабелязно се прокъса. Грейна по скалите отсреща над западния склон отвъд реката. В стъклата на прозорците светна.

Зора се сипна.

Най-сладко се спи сутрин. Но как да лежиш, когато чуваш първото чуруликане на ластовичките! От минала­та есен — чак сега!

Кирил се изми на чешмата в двора и набързо изяде един комат.

Не го свърташе на едно място. Ще иде на реката. Ще отреже най-хубавата пръчка от млада върба и ще си направи пискун. Сега мъзгата е най-силна. Кората — само да я обрежеш околовръст — сама се отлепва. А кое момче не знае как се правят свирки от върба?

Кирил зави покрай къщата по тясната стръмна улич­ка. Слезе към воденицата. Мина вадата по дървеното мостче — това бе грубо издялано дебело дърво, кой знае откога поставено да се минава по него на другия бряг. Отсреща куха стара върба бе надвесила дългите си вейки досами водата. От нея надолу висок насип от пя­сък и боклук стръмно се спукаше към реката.

Подухваше мека прохлада. Бели гълъби излетяха отнякъде, стрелнаха се нагоре, гмурнаха се надолу. И така — от земята до небето и от небето до земята. А какви ластовички! Има ли някъде град, по-богат с ластовички!

С гъст бъзак и коприва бе обрасъл отсамният бряг между реката и вадите на трите воденици — горната, средната и долната. Отсрещният, левият, беше затулен от гъст ракитак и стари върби. Пръчките на младите ракити, напращели от мъзга, стърчаха стремително на­горе, сякаш за да ги види всеки как разкошно са нагиздени като за празник, колко са хубави в тяхната нова, яснозелена премяна от млад, нагъсто разперил се листак. А старите върби, разплели и разрошили сре- бристозелени плитки, бяха отпуснали чак до водата дъл­гите си вейки, които нагъсто, една до друга събра­ни, неподвижни в безветрения утринен час, приличаха на зелени черги, преметнати за изтърсване над реката.

Но щом леко ги подемаше подухналият за малко отнякъде прохладен ветрец, те величествено се покла­щаха като знамена, спуснати в тържествен ден — за празника на придошлата пролет, за славата на нейна­та хубост.

Над тях, отсреща, по-горе на брега, в стръмното ка­менисто дворче на гладна Пена и гол Тупанкьо, весело се розовееше разкошно цъфнала праскова. Край нея тъжно се бе схлупила старата сиромашка плетарка с изполющени стени. Да я бутнеш, ще падне! От горния си край е толкова ниска, че да подрипнеш, ще скочиш на нея, без да си помагаш с ръце. Мрачните й прозор­чета са закнижени с парцали от пожълтял вестник.

Миришеше на пчели.

Кирил се покатери на една връба да си отреже пръч­ка. През клоните надолу към другата страна на наси­па му се мярна Цеко — негов съученик, съсед и другар, който също го забеляза и престана да занича пред се­бе си в копривака. Махна му загадъчно с ръка. Кирил слезе и се затича при него.

—  Какво има?

—  Тук вчера намерих едно яйце.

—  Е.

—  Ама какво голямо! — мръщеше чело и се кокореше Цеко. — Като от гъска.

—  Къде?

—  Ей тука.

Цеко сочеше в зелената купчина от бъзови издънки и репей с листа като биволски уши, между които се подаваха зъбчатите листа на млада коприва. Кирил се загледа и внимателно разгази стръковете настрани, за да разгърне и оттули мястото. Същото правеше и Це­ко зад него. Тук имаше какви ли не дребни и едри бок­луци: кокали, хартии, изгнили върви, парчета от стък­ло, разбити паници и бардета, изрезки от ръждиво тенеке, парцали от басма и шаяк...

Изведнъж Цеко извряска от радост.

—  Какво?

—  Я виж! Таман три!

—  Какво?

—  Три пачи яйца!

Кафявите меки очи на Цеко пламтяха от алчност.

Кирил отиде при него. Наистина в китка бъзе върху самата пръст, на заслон, образуван от няколко млади бъзови стъбла, едно до друго имаше три едри воднистозеленикави яйца. Кирил се усмихна. И той се въо­душеви от тая находка. Радостни пламъчета заиграха в зениците на сините му очи.

—  Това са от едрите патици — изломоти поривисто Цеко и повдигна панталоните си, малко посвлекли се и оголили пълния му корем, защото шарената басмена блузка му бе окъсяла.

—  Да вземем по едно, а третото да оставим за по­лог — предложи Кирил. — Патиците пак ще идват да носят тук.

—  Добре!

—  И всяка сутрин ще дохождаме да си вземаме по  едно.

—  И няма да казваме никому.

Двамата взеха по едно яйце. Огледаха мястото, за да го запомнят, и се затичаха.

—   Я виж какво намерих — похвали се Кирил на баба си Кета.

—  Къде? — усмихна се тя и кожата на лицето й се раздипли, бръчките около носа и устата се разнесоха към ябълките и ушите.

—  В бъзето, дето изхвърлят боклук. Там имаше три. Ние с Цеко си взехме по едно, а третото оставихме за полог, та да идват пак там патиците и да носят — обя­сняваше бързо и пламенно Кирил.

Баба Кета се намръщи — и бръчките пак се при­браха около дебелия нос и широките уста, появиха се и нови на челото:

—  Иди вземи и онова — каза тя с беззъбата си ус­та. — Патиците носят, където завърнат.

—  Но ние го оставихме за полог.

—   Ех... полог... Иди го вземи, ако вече не го е взел Цеко — настоя баба Кета. Кирил се поколеба. Но тя добави:

— Ако не го вземеш ти, той ще го вземе. Майка му... аз ли не познавам Танка хлебарката?... Тя ще го накара...

На Кирил беше неудобно да погази дадената честна дума. Но баба му така го увещаваше, че той се съгла­си и тръгна към реката. Като излезе из портата, реши да не взема яйцето, а само да го запази от Цеко.

Заслиза по уличката и видя долу вече при мостче­то Цеко — той беше го изпреварил. А майка му от дво­ра се провикна:

—  Бързай, че оня иде и ще го вземе.

Подтикнат от гласа на майка си, Цеко затича.

—  Сега ще му кажа — закани се наум Кирил. Той бе и огорчен, и обиден, и възмутен от това, че Цеко измамнически, вероломно бе изменил на дадената ду­ма. И най-много, защото патиците никога вече не ще дойдат на това място, щом нямат полог.

Настигна го — видя, че отива право натам, където бяха намерили яйцата.

—  Какво дириш тук?

—  А ти какво дириш?

— Няма да вземаш яйцето! Нали го оставихме за полог!

—  Мама каза да го взема.

—  А къде ще носят патиците?

—  Те и така ще си носят.

Цеко бавно, нерешително се занавежда.

—  Няма да го вземаш!

—  Ще го взема!

—  Вземи го и ще видиш.

—  Де да видим!

Цеко се наведе бързо и взе яйцето.

—  На ти, щом толкова знаеш! — плесна го Кирил по ръката, яйцето цапна и жълтъкът му се пръсна.

—  Нали ти казах.

—  Аз ще хвърля кукуряк на вашите кокошки, та да не носят.

—  Защо? Какво са ти направили?

—  А какво са направили нашите на баба ти, та им е хвърлила и сега не носят.

—  Баба? Кукуряк? Тя не дава да се внесе в двора. Може друг да им е хвърлил.

—  Баба ти е. Тя прави магии...

—   Баба?. . . Магии? ... — кипна Кирил и го удари с пестник в гърдите. Цеко отскочи от удара за малко назад, съвзе се, напъна се, тромаво полетя за бой, с ръце непохватно опречени напред. Двамата се вкоп­чиха. Започна яростна борба. Всеки гледаше да навие кръста на другия, за да го гътне. Цеко беше дебел и тежък, та не се даваше. Но Кирил беше жилав и пър­гав, грабна го през кръста, стисна го здраво като в клещи, натисна му гърба с кокалчето на палеца си. Цеко изломоти яростни ругатни, изръмжа свирепо, из­плю се в лицето му, зина, опита се да го захапе за но­са. В тоя миг Кирил го натисна по-силно, той от болки отметна глава назад, но пак не се даде. Тогава Кирил му тури крак отзад, с лявата ръка го опаса през кръ­ста, а с дясната силно го блъсна в гърдите, прекърши го. Тласна го още по-силно. Цеко плесна на боклука. Той скочи върху него. Застъпи го с коленете си и застоваря пестници по гърба му, сякаш го ковеше. Цеко зарева дебело, гласовито. Страдалчески заизвива:

—   Олеле, мамо-о-о-о! Преби ме! — И подсилваше ревовете си с отбор псувни, научени от по-възрастните гамени в махалата.

Майка му чу и още не излязла от портата, се про­викна към Кирил:

—   Чакай ти, цигански сине, да видиш как се бие дете! — И тежко се затича надолу по стръмната улич­ка. Тя бе дебела и тромава. Но тоя път, когато тряб­ваше да отърве сина си, пъргаво се друсаше и дебе­лите й телеса, навлечени с много дрехи, се тресяха за­страшително. В такта на друсането си тя бълваше гневни закани и клетви. Кирил я видя и разбра какво го чака, ако го хване. Но съобрази, че има време да донатупа Цеко, който отдолу дереше гърлото си и го псуваше скорострелно, като преядаше срички и цели думи, за да повтори повече пъти псувнята.

Би го, докато майка му наближи на двадесетина крачки. Тя тръгна по мостчето, подхлъзна се и цамбур­на във водата. Кирил го остави, скочи и побягна по пътечката на пясъчния насип между вадата и реката — към горната воденица. Обиколи и съседния квартал.

След десетина минути незабелязано се върна вкъ­щи. Приготви си книгите и тетрадките. Отиде на учи­лище.

След последния звънец децата шумно изтичаха из вратата на училището. Някои веднага забързаха към къщи. А други се бавеха, уреждаха сметки, започнати сутринта или през последното междучасие.

Кирил си тръгна към къщи. Изведнъж се замисли. Сети се, че сутринта по негова вина майката на Цеко цамбурна във водата и сега сигурно е разказала на майка му всичко. Баща му вече си е дошъл за обяд. И заради тази работа добре ще го напляска.

Търсеше как да се позабави: разглеждаше наляво и надясно познатите къщи и дворове, сливите из тях, изринали се от кафяви пъпки — някои вече подали бели­те връхчета на цветните си листенца, готови всеки миг да се разгърнат от топлото слънце и вятъра. Нарочно изпусна молива си, после една тетрадка, за да се позалиса още. Но времето си течеше — и трябваше да се прибира вкъщи.

Отиде на реката. Отряза най-хубавата пръчка от една върба. Направи си пискун.

Свирката пищеше хубаво. Но на Кирил не му беше весело. Мислеше си, че няма да му се размине. Реши да походи още из улиците.

За да си отиде дома, заобиколи из махалата, та мина покрай къщата на поп Антония.

Винаги му беше драго да плъзга дланта си по глад­ката издатина на външната й стена. Тоя път забрави да направи това.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: kitten (12 януари 2014 17:12)

А, ето я и втора глава. Благодаря! ok2




--------------------
 
 
№2 от: ST75 (13 януари 2014 15:18)

Браво ssi bravo2

 


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 15
Потребители: 1
Гости: 14
Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?