Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Декември 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031 
 
 
Архиви
Ноември 2020 (5)
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
Август 2020 (7)
Юли 2020 (4)
Юни 2020 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Краят на едно детство - 3
14-01-2014, 11:49 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

ПАЧО

Най-после се прибра за обяд и нищо лошо не му се случи.

Но докато ядеше, все чакаше я майка му, я баща му да го попитат за Танка хлебарката.

Навън се изсвири веднъж провлечено, после три пъ­ти отсечено и пак провлечено. Кирил неспокойно се за­въртя на стола. Викаше го Пачо. Лапна, колкото можа наведнъж. Че става, преди да е изял всичко в чинията, никому не се видя чудно. То се случваше и други път, когато някой му свирнеше отвън. Но по навик майка му го попита:

—  Наяде ли се?

—  Наядох се.

Излезе. В дъното на коридора, под закачените дре­хи, имаше сандък с капак. Отхлупи го. Вътре бяха из­правени четири дебели домашни хлябове. През три дена майка му месеше по шест. Отнасяше ги па фурна върху нарочно направена за това дъска, покрита с бял месал. Той обичаше най-много краищника — ядеше го понякога и със сирене и не търсеше друго ядене.

Откърши един доста голям крайщник. Пъхна го в десния джоб и половината щръкна оттам като овнешки рог. Отчупи още едно парче, за да си дояде.

На десетина крачки от портата го чакаше Пачо, кой­то, за да се намира на работа, въртеше като върте­лежка между пръстите на дясната си ръка къса вър­бова тояжка, нашарена в бяло и зелено — кората й бе спираловидно изрязана и обелена. Разпраните кръп­ки на изхвръкналите му колене бяха цъфнали като още незавила се зелка. Рубашката му от домашно тъкана аладжа на жълти, бели и червени квадратчета бе изповаляна от набилия се по нея прах, а някъде — на петна изпоцапана от пръски запечена кал или кап­ки чорба.

—  Дай! — усмихна се Пачо, като видя щръкналия в джоба крайщник. Клепките на хитрите му подвижни очи се присвиха от тая усмивка, смело извитите му вежди се изопнаха. Той дружелюбно се приближи до Кирил. Като докарани от различни краища, за пръв път срещ­нали се на пазара кончета, които се помирисват и опознават, те постояха изправени близо един до друг. Това стана, за да може коматът от джоба незабеля­зано да мине в джоба на другия. Домашните на Кирил не трябваше да узнаят, че той изнася хляб на Пачо. И Пачо намираше основателна тая предпазливост. Той бързо зачупи с пръсти комата и лакомо задъвка като гладен, който най-добре изпитва сладостта на хляба. Очите му се кокореха и дъгите на веждите енергично се издуваха нагоре, като гълташе апетитно сухите полусдъвкани залъци.

Най-после лапна и трохите.

—  Ха сега, душко, да видим и Цеко... Ама ти ще му свирнеш.

—  Не искам — навъси се Кирил и наведе замислено глава.

—  Защо?

—  Ти си му свирни.

—  Аз искам ти да му свирнеш.

—  А защо не ти?

—   Не мога, душко — почеса се Пачо по тила и се усмихна горчиво. Помисли малко, пък каза: — Майка му е станала много сербез.. . видя вчера, че ми изнесе хляб, овика ме, рече да не припарвам пред портата им. Пък него. . . викна и го дъни по гърба като тъпан. Ако ме види сега, нали я знаеш каква е? А па тебе ни­що няма да направи. Ти само ще свирнеш и ще се скриеш.

—  Не искам.

—  Кажи ми защо?

Пачо знаеше, че щом Кирил каже: „Не искам", не може с нищо да го накара. Но тоя път много му тряб­ваше Цеко и пак попита:

— Де кажи защо не щеш.

—  Бихме се с него тая сутрин.

—   Нищо! Не сте ли се били и друг път? Ще ви сдобря.

—  Майка му ме гони до горната воденица.

—  Хм. . . А защо се бихте?

Кирил разказа случката с пачето яйце.

Пачо настоя:

—  Извикай го да го попитам как може така. . . Щом не държи на другарската дума, трябва да му кажа, че е маскара.

—  Ами ако излезе майка му?

—  Ще бягаме и двамата.

—  Добре.

Пачо килна малко настрана омачканата си учениче­ска фуражка с прекършена козирка. Леко почопли с пръсти в косата си — гъста и мека, черна и лъскава като козината на турме. Бавно заслиза пред Кирил по стръмнинката, отдето започва уличката към воденица­та. Задникът на панталоните му, олепен, както се паднало, от различни кръпки, като парцалена футбол­на топка в сиромашка махала, се издуваше ту на една, ту на друга страна в такта на бавната му походка по надолнището. Там отдясно, преди да се завие за воде­ницата, бе къщата на Цекови. Ниската дървена портичка бе от полуизгнили дъски, с дъсчена стрехичка от­вън и отвътре, още по-изгинла.

Пачо застана до стената, преди завоя. Кирил се сниши и свирна, но така, както свири Пачо. След мал­ко Цеко излезе. Пазвата му беше издута. Огледа се наляво-надясно и попита.

—  Къде е Пачо?

—  Тук съм, душко — подаде глава Пачо иззад завоя на стената. — Носиш ли?

Цеко бръкна в пазвата, измъкна половин самун и му го подаде:

—  На! Ама скрий го, да не види някой... Че като каже на мама...

—   Няма нищо — успокои го Пачо, усмихнат добро­душно и хитро. И закъса залъци от шуплестия самун. Застана до стената така, че да не могат отникъде да ги видят. Отсрещната къща, строена още преди Осво­бождението, беше с прозорци към двора. Цеко и Кирил гледаха — той така апетитно гълташе, че и на тях бе­ше сладко.

Като изяде тоя път по-бавно хляба, Пачо се почув­ствува съвсем сит и му се допи вода. Полека тръгна нагоре, Цеко и Кирил — по него. Отиде при уличната чешма на ъгъла, подложи шепа и дълго пи. Изтри устата си с опакото на дланта, отърси я, въздъхна от задоволство и с тон на съдия помирител се обърна към Кирил и Цеко:

—  Цеко бре, бива ли да се биете за едно яйце?

—  Той защо го бишна из ръката ми?

—  А ти защо го взе?

—  Мама ми каза.

—   Не е трябвало — каза авторитетно Пачо. Попочеса се по тила. Наведе глава, помисли и рече загриже­но: — Как да ви сдобря? — Обърна се поривисто към Цеко, грабна му ръката, обърна се към Кирил, грабна и неговата и ги дръпна към себе си:

—  Хайде сега, дръжте се и се сдобрете!

Двамата отначало без желание си стиснаха ръцете. Пачо ги пусна един миг да постоят така, па ги хвана и ги раздели.

—  А задето сте се карали, утре ти ще ми изнесеш цял самун — обърна се към Цеко, пусна му ръката и го тласна малко настрана. А ти ще изнесеш по-голям крайщник и една буца сирене от онова, софийското, де­то се маже по палеца като масло — обърна се към Ки­рил, тласна и него настрана. Бръкна в джоба на панта­лоните си, извади една парцалена топка.

—   Сега можем да си поиграем. Хайде по мен! — на кошара.

Обърна се гърбом към тях и тръгна нагоре. Двамата го последваха. Той вървеше, без да се обръща — знае­ше, че така е по-авторитетно.

Бащата на Пачо беше работник обущар. Имаше пе­тима синове. От тях никой не печелеше.

Четиримата братя бяха без работа. От време па време се отбиваха при майсторите, които им бяха дали занаят, и питаха от вратата:

—  Има ли работа?

Майсторът отговаряше, без да погледне към чирака си, защото го познаваше по гласа:

—  Няма!

И те се връщаха вкъщи. Там в тепсията имаше кукурузник, а в голямото гърне — боб.

На Пачо отдавна бе омръзнал просеникът. Кирил и Цеко бяха най-верните му другари и той от време на време отиваше ту при едния, ту при другия по за ко­мат пшеничен хляб. И го получаваше не като пода­яние, а с достойнство, като доброволен данък от добри приятели. Днес беше много гладен, та потърси и двамата.

Той беше само две години по-възрастен. Но има­ше пред тях авторитет много по-голям, отколкото се полага при такава разлика във възрастта. Когато ги помиряваше, думата му добиваше силата на закон за Цеко. Кирил не винаги го слушаше. Но него Пачо оби­чаше повече.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: незнайко незнамов (15 януари 2014 09:51)

oks bravo2


 
 
№2 от: kitten (16 януари 2014 18:10)

Благодаря и за третата част, ssi. smile yess




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 10
Потребители: 0
Гости: 10

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е: