Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 
 
 
Архиви
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
Август 2020 (7)
Юли 2020 (4)
Юни 2020 (4)
Май 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Краят на едно детство - 9
23-01-2014, 21:50 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

ХВЪРЧИЛАТА

Най-хубавото време в началото на пролетта е, ко­гато ветровете станат постоянни — все в една посока, в едно и също време от деня. И духат високо-високо над града. Тогава в небето над върховете на тополи­те се извисяват хвърчила — и големи, и малки, с бръм­чила и без бръмчила. Не е много лесно да се направи хвърчило... Най-напред трябва здрава хартия. После — прави чамови дъски. Те трябва добре да се изрежат и издялкат до тънко, но пак да бъдат здрави, жилави. После — да се изострят на върховете и там да се подрежат внимателно плитки длабки, за да се завър­жат яки конци. Разбира се, от това ще пострадат нищелките на майките. Никой не смята, че е престъпле­ние да се откъсват от бърдото за такава благородна цел. Защото ако няма канап, и те вършат работа. Снадени и намотани на клечка като на вретено, от тях може да се получи конец за излитане над най-високата топола. Но най-трудното е да се направи дъгата за бръмчило. Тогава дъсчицата, която е най-отгоре на рамката и е нещо като панделка през челото на хвърчилото, тряб­ва да се извие така, че да не се скърши. Но като се огъне добре, колко величествено е да се чуе отвисоко как бръмчи с хартиените перки, навити отзад! И ако ти се поиска да пратиш телеграма, не е трудно: изряз­ваш един кръг от хартия, продупчваш центъра му, пу­скаш го по канапа и той бързо отива чак до горе, до самия оглавник. Но ако не знаеш да управляваш хвър­чилото, вятърът може да го поемне така, че да го обър­не. И тогава то се запремятва все надолу, додето забие рог сред някой двор в купа сено или върху покрив, или се закачи за някое дърво.

Вечерният вятър стана постоянен.

Високо над къщите, над купите сено из дворовете, над тополите се заиздигаха хвърчила. Величествено по­махваха с дълги къдрави опашки, когато вятърът горе за малко менеше посоката си, клатеха рогчетата си, бръмчаха тържествено с хартиените си бръмчила.

Най-голямо, най-пъстро и с най-дълга опашка беше хвърчилото, направено от Пачо, Кирил, Синигера, Коцо и Цеко.

Една вечер в съседната махала се появи хвърчило с двойна опашка. На другия ден Пачовата дружина от­говори с тройна — от по-леки парцали.

На следния ден другите пуснаха с четворна, и то от различни цветове.

—   Като се мръкне, няма да се виждат шарките - забеляза Кирил слабото място на това изобретение, — а ние можем да окачим за края на опашката фенерче и ще свети като звезда над града.

—   Ще направим! — ококори се Пачо, изненадан от хрумването на Кирил.

Вечерта закрепиха запалена свещ в обикновено фе­нерче, окачиха го за края па опашката. Но хвърчилото не можеше да го издигне.

И четиримата не спаха спокойно тая нощ.

На сутринта Коцо донесе кандилото на баба си по­падия — то бе много по-леко от фенерчето. Пачо по­добри проекта със значителна подробност: кандилото, за да не го духне вятърът, да се закрепи в хартиено фе­нерче, а стените да се намажат с дървено масло — за да блести.

Вечерта и тайната, и слабостта на изобретението проличаха — щом хвърчилото се издигна на двадесетина метра, кандилото се изтърси и се пръсна върху един камък на улицата.

Тая несполука не отчая момчетата.

—  Да напоим гъба с газ! — предложи Кирил.

—  Ще запали опашката — възрази Пачо.

—  Ще я прикачим за дълъг тел, за да не стигне пла­мъкът до нея.

—  Газта пуши.

—  Дядо поп има едно буренце стар първак. Той го­ри като спирт, със син пламък, и не пуши — каза Коцо,.

—  Ще свърши работа! — отсъди моментално Пачо.

Ластовичките се застрелкаха като совалки ту ниско, ту високо над покривите. Сякаш невидима тъкачка ги соваше по всички посоки. Безшумно, незабелязано се тъче вечерният здрач. Не можеш да разбереш как ста­ва то, но ти гледаш, спуснал се е над върхове, над по­криви, над тихите улици на града. Това е мигът — едно­временно дошъл и отминал.

Момчетата се измъчиха от сладко чакане — по-ско­ро да се мръкне. От нетърпение не можеха да се свър­тят на едно място. За да прекарат времето до вечерта, събраха се да играят в двора на църквата.

Здрачи се.

Тримата чакаха Коцо.

'Гой се зададе с шише в лявата ръка и с комат бял хляб в дясната. Лениво дояждаше голям залък.

—  Какво държиш? — попита го Пачо, макар че до­бре виждаше комата.

—  Хляб.

—  Я дай да видя!

Коцо му подаде ръката си. Пачо я шибна, изби из нея коматчето, взе го из праха, одуха го ходом, метна го ловко в устата си. Едната му буза силно се изду, но за малко — той бързо сдъвка големия залък и проломоти:

—   Ела да пуснем хвърчилото.

В това нещо, замислено да смае града, бе съучаст­ник и поп Антония. Коцо отточи от неговия гроздов първак, оставен да зрее за хубави старини в едно чер­ничево буренце, затрупано с няколко руна непрана въл­на в най-тъмния ъгъл на зимника.

Когато съвсем се мръкна, бавно се издигна хвърчи­лото със запалената гъба. Високо над къщите то из­глеждаше като небесен фенер, закрепен върху невидим въздушен стълб. Опашката не се поклащаше и от това зрелището беше още по-чудно.

Мъже и жени се насъбраха да гледат горящия край на опашката, изправила се високо над къщите.

—  Виж ги ти, вагабонти!

—  Ама само да падне на някоя купа сено!

Учудените хора не за дълго се любуваха на огнена­та топка. Задуха вятър. Опашката взе да се клати, да размахва наляво-надясно огнения си край. Но Пачо не губеше самообладание. Ловко управляваше хвърчило­то. Спокойно размотаваше клечката с канапа и то се из­дигаше по-високо. Вятърът затихна и огненото кълбо пак застана неподвижно.

От дъното на улицата се зададе на кон Мито Пецов. След като бе купил стоката на умрелия търго­вец от гара Осеновец, той се завръщаше добре пийнал. Кривнал астраганения калпак и вирнал настрана ке­хлибареното си цигаре, седеше напето на седлото. Ко­нят вървеше раван. И тихо, приспивно го люлееше. Той изпадаше в това самочувствие, с което ездачът се от­пуска на верния си кон да го носи. Представяше си, че всички трябва да го посрещнат с добре дошъл след ус­пешното сключване на сделката, от която щеше да полу­чи пет пъти повече, отколкото беше дал.

Вятърът пак се засили. Пачо бързо съобрази, че ако още отмотава канапа, хвърчилото ще се издигне мно­го високо. И тогава не дай боже да се запремята горе? Кой знае в кой двор ще заоре и коя купа сено ще под­пали. И кой ще посмее да отиде там да събира изпомотания по дърветата канап? За да го свали по-бързо, преди още вятърът да се е усилил, бързо заприбира ка­напа на дълги разтези. А Кирил още по-бързо го на­мотаваше на клечката. Хвърчилото при всеки разтег кимаше с чело напред и кандилкаше опашка. Извед­нъж задуха още по-силно. Перките забръмчаха трево­жно. Хвърчилото заклати рога наляво-надясно, сякаш се заканваше като баща, видял отдалече своя син па­костник да играе на улицата забранена игра. Пачо раз­бра, че скоро ще почне преметушката. Още по-бързо, на по-дълги разтези задърпа канапа. Вятърът извед­нъж промени посоката си. Хвърчилото силно заора на една страна из мрака — ха надолу! Ха още веднъж!... Още веднъж! — запремята се, уплете се в опашката си — всичко се омота и подпали.

Мито Пецов, напето кръшнал снага на своя раванлия кон и гордо загледан напред, не забелязваше как­во става над къщите. Замечтан за печалбата от евти­но купената стока, той изпусна оня миг, когато тряб­ваше да се сепне едновременно с коня, който, подпла­шен от внезапно букналото на две крачки пред него огнено кълбо, се дръпна, вдигна се на задните си кра­ка. Калпакът отхвъркна на една страна, цигарето из зъбите — на друга. Напетият ездач изведнъж се изтър­си по гръб на улицата.

И добре, че падна, а не закачи крак п стремето. Подплашеният кои щеше лудешки да го повлече и да му разбие главата п камъните по улицата — каквито достатъчно бе наспорил господ. Конят като вятър по­летя, изтропоти скорострелно и екотът от копитата му, които секаха назад мигновени вихрушки от искри, бър­зо заглъхна надолу. Мито Пецов скочи разярен, гологлав, с бич в дясната ръка.

Падна му най-близо Пачо, защото само той бе оста­нал да тъпче самоотвержено с боси крака запаленото хвърчило. С лявата ръка здраво го хвана за яката от­към врата. А с бича в дясната яростно го замлати, къ­дето му падне по на сгода. Пачо, много пъти бит, но никога не ревал от бой, сега, уплашен от тая бясна ярост, изразявана само с удари, без ругатни, без охка- не, без думи, изрева:

— Олеле, чичо Мите! Защо ме биеш? — И безпомощ­но се мяташе около него, да се откъсне от яката му ръка. Мито Пецов, без да продума, добре го нашари с бича навсякъде, а най-вече по седалищните части. След като съвсем се измори, остави го и взе да търси нао­коло. Лесно намери калпака, отупа го от праха. Тъкмо се канеше да го нахлупи, конят изтропоти светкавично. Мито Пецов хвърли гневно калпака, бръкна в задния джоб. С трепереща ръка извади револвера и напразно изгърмя по него цялата пачка.

Сякаш заедно с патроните изстреля и лудешката си сръдня към подплашеното животно. Залиса се да тър­си цигарето си.

А когато след малко конят се върна пак при него, изморен и успокоен от тичането, той навъсено го при­вика. Прикроти го, поглади го по челото и муцуната, гальовно го попляска по шията. Умното животно, сякаш разбрало вината си пред своя стопанин, мило, кротко мушкаше муцуна в шепите му, умилкващо до­косваше с шия рамото му.

А Пачо, придружен от другарите си, бавно тръгна по улицата и все още се почесваше по натъртени­те места.

Седна на един камък и подпря с длан пламналата си от плесници буза. Чатиримата го наобиколиха.

Престана да хълца. Изтри с ръкав сълзите си:

— Аз ще му дам да ме разбере... Мене баща ми така не ме е бил... та той ли...

Духаше постоянен ветрец.

Пачо, Кирил и Цеко издърпваха и събираха по дво­ровете и дърветата остатъците от канапа — единстве­ното оцеляло нещо след снощната злополука с хвърчи­лото.

Пачо и Цеко бяха влезли в градината на Муца Игнатица. Там бяха издирили единия край на канапа. А Кирил на стотина крачки от тях се бе прехвърлил зад стобора срещу къщата на поп Антония — бе намерил другия край и го изтегляше.

Откъм юг се извиши чак над тополите хвърчило с тройна опашка от разноцветни парцали. Момчетата спряха работата за малко. Загледаха го със завист, макар че то беше нищо в сравнение с тяхното, което снощи извика възхищение у толкова хора! Уж бяха го прежалили. А сега, като гледаха, отново ги обливаше отвътре парлива мъка.

Един бозаджия се зададе откъм голямата стамболска черница на завоя. Спря пред къщата на Мито Пе­цов. В това време хвърчилото се издигаше все по към него. Той се залиса, застанал върху самия бордюр на тротоара. Погледна го. Насити му се. Отвори уста и без да му се вика, прозина се лениво, безцелно, като сит петел на бунище:

— Боза сладка!

Хвърчилото се издигаше все по-високо. То се откло­ни още повече по посока към него. Бозаджията пак за­следи с поглед неговия величествен полет. Вдигнал глава, извил врат и загледан нагоре, той се наклони. Отляво го подведе тежестта на бъчонката, а отдясно — таблата. Все така залисан по хвърчилото, отмести крак, за да застане по-стабилно. Не видя, че го наднася над самия ръб на бордюра. Ходилото му хлътна. Той изгу­би равновесие, подхлъзна се. Бъчонката се гавна и бозата се изля. А таблата се извърна и от нея изпопадаха в тинята на вадичката бонбончета, шарени захарни пръчки, червени петлета и топчета, собственоръчно производство на майстора бозаджия.

Той взе набързо таблата и бъчонката, вече съвсем олекнали, и бавно си отиде.

Кирил видя всичко. Пъхна показалци в устата си и свирна.

Пачо и Цеко долетяха. Завариха го, че пробира из калта изпопадалото от таблата. Наскачаха и те. . .

После отидоха при чешмата с бронзова куличка пред пътната врата на Мито Пецов. Подложиха пълни шепи. Поизплакнаха събраните из тинята захарни изделия.. . Набързо ги изхрускаха.

Когато всичко бе изядено, Кирил извади из джоба едно едро захарно топче. Показа го на Пачо и Цеко. Малко се наслаждава на тяхната завист, лапна го тутакси.

Откъм края на улицата се напоточи цял керван би­волски коли, добре натоварени. Това беше стоката, ку­пена от Мито Пецов.

Кираджиите разтоварваха топове басми, платове, пакети памучна прежда и какво ли не още. А най-по­сле имаше няколко коли ламбени шишета — загнездени във вързопи от сплитове слама, кръстосани, направени като щайги. Те бяха напластени на високи камари, пре­вързани с въжета отгоре и отстрани. Започнаха да ги пренасят в зимника. Момчетата заничаха в прозорчето откъм улицата. Пачо, със снопче небрежно намотан ка­нап в дясната шепа, замислен, сякаш съзерцаваше не­що, гледаше как ги нареждат вътре едни върху други — до тавана — като стена.

—  Много пари има тоя Мито Пецов — каза Цеко. — Я виж колко стока наведнъж докарва.

Пачо сякаш се сепна от думите му. Обърна се към двамата, изгледа ги, намигна им и каза:

—  Ще падне работа довечера.

Щом се мръкна, започна усилена оборка на камъ­нака по улицата, пък и чак до воденицата. Пачо, Ки­рил, Синигера и Цеко пъргаво се навеждаха като жът­вари пред наближаваща буря, които бързат да ожънат, преди да се е изсипала градушката.

Изобраха всичко годно за хвърляне — като се поч­не от най-дребните, колкото орехи камъни, до най-го­лемите — колкото зелчета.

—   И това ще върши работа — повтаряше непре­къснато Пачо за всеки камък, малък или голям, докато ги отбираха и пренасяха.

Наскладираха цяла грамада край стобора срещу прозорчето.

Разбира се, преди това угасиха уличния фенер на ъгъла, откъдето можеше да се види какво става пред зимника.

Тъмни бяха улиците нощем през онова време. Тога­ва нямаше електрическо осветление. Само тук-там на някой ъгъл стърчеше фенерен стълб. Всяка вечер мина­ваше фенерджията със стълбичка в ръка, отваряше фе­нера, бързо тръкваше клечка кибрит, запалваше газе­ната лампа, тракваше вратичката и веднага отмина­ваше — да запали други фенери, по други ъгли, на други улици. А сутрин, преди зори, минаваше пак, изга­сяваше лампите. Към обяд минаваше с тенекиена бъчонка, сипваше газ, изтриваше с парцал лампеното ши­ше и си отиваше.

Пачо внимателно натисна с лакът стъклото на про­зорчето и то само изпука. Парчетата беззвучно окапаха вътре.

Той се лакомеше по големите камъни. Но те причи­няваха по-малки поразии.

Кирил хвърляше по-малки, а вършеше повече рабо­та, защото ги мяташе с по-голяма скорост и пробиваше наведнъж няколко шишета. А големият камък рядко падаше точно над връзката, по-често удряше в едно шише.

—   Как хубаво дзъркат! — кискаше се най-много Пачо и подрипваше от удоволствие след всеки сполуч­ливо метнат камък. Звякането на ударените лампени шишета му причиняваше наслада, каквато никога по­преди не бе изпитвал. Такава сладост от отмъщението може да изживее само хлапак, който справедливо си отвръща на възрастен човек за причинени болки и на­несена обида.

До полунощ прочистиха цялата махала чак до ре­ката и напълниха с камъни зимника на Мито Пецов. Удоволствието им от възмездието бе такова, като че бяха изпотрошили всичко. Но поразиите не бяха толко­ва големи, колкото си въобразяваха. Камъните можеха да поразяват само отпред и отгоре по иззиданата кама­ра от сламени вързопи.

Кирил се бе опрял п стената под прозорците на Коцови. Коцо щеше след малко да изнесе шарената гуме­на топка. Баща му току-що бе я купил и той само ня­колко пъти я топна по плочите в двора, когато го видя­ха Пачо, Синигера и Цеко. Те пратиха Кирил да го вика, спотаиха се зад стобора на Муца Игнатица и с нетърпение зачакаха. Ако той успешно изпълни задача­та си — каква игра на кошара ще започне.

Кирил се бе загледал насреща в градината на Муца Игнатица. Там на припек цъфнала млада праскова по­трепваше от мекия полъх на вятъра. Нейните белорозови, за първи път показали се на слънцето цветове ся­каш дишаха като полуотворени устенца на заспало пе­леначе.

Неочаквано по косата на Кирил се посипа смет. Той извърна глава, погледна нагоре. От прозореца злорадо се смееше слугинята. Тя още държеше подложени на подпрозорчника метла в дясната ръка и лопатка в ля­вата, сякаш искаше да не остане съмнение откъде е полетяла сметта.

— Добре ме насоли. Вчера съм се къпал — Кирил посрещна тая безобразна постъпка спрямо него уж простодушно. Не даде вид, че се е разсърдил. Не се зака­ни. Но слугинята разбра, че го е обидила чувствително. А като чу, че се е и къпал, отново се изсмя кръшно, злорадо.

Той с две шепи поотърси праха от косата си. И като че нищо не е било, отдалечи се до отсрещния стобор. Така и Коцо може да види, че не си е отишъл, и до­стойнството си ще запази, и за всеки случай ще се оси­гури от ново издевателство.

Шегата на слугинята беше толкова зла и недостойна и при това безпричинна, че той не трябваше да изда­де огорчението си, за да не подозира тя, че й готви нещо. И да я сполети отплатата изневиделица, когато най не очаква.

Следобед от шивачиицата на баща си Кирил видя как слугинята взе от фурната една тепсия с пет печени кокошки. Спомни си как тя сутринта посоли главата му със смет. Съобрази, че най-добре ще бъде да я на­стигне на завоя срещу църковника. Там нямаше кой да види. На единия ъгъл е железарницата — работниците си гледат работата. Отсреща е църквата — денем ни­кой не ходи там.

Пред вратата на железарската работилница около една каса, поставена върху желязна поставка, бе накладен голям огън. Опитваха дали е напълно огнеупор­на. Пламъците се извисяваха отвред около нея, обгръ­щаха я чак отгоре. Майсторът и двама работници сто­яха отстрани и гледаха в стените на касата. Друг ра­ботник хвърляше в огъня дърва и начупени дъски.

Тъкмо когато слугинята се наемна да прескочи вадичката от чешмата на ъгъла до отсрещната канавка покрай църковната ограда, Кирил й тури крак отзад. Тя полетя напред. Кокошките се натъркаляха и отопиха праха по улицата. След тях тепсията издрънка по ка­мънака на озъбената от пороищата настилка. Слуги­нята ловко насъбра кокошките и се обърна да види кой й тури крак. С ръце в джобовете зад нея стоеше Кирил и я гледаше добродушно усмихнат.

—  Ти ще видиш после — префуча тя и го стрелна с яростен поглед.

—  Аз видях каквото трябваше сутринта под прозо­реца — усмихна се той. Но веднага след това му дожаля. Трябваше да я утеши:

—  Нищо им няма. Ще ги одухаш от праха. Дядо вла­дика ще ги благослови утре и ще ги изядат по живо по здраво.

И за да я успокои съвсем, добави:

—  Никой не видя.

И за да й докаже, че е бил великодушен към нея, каза поверително:

— Аз можех да ти туря крак на две крачки от вадичката, за да цопнат в тинята. Ама не исках чак толкова.

Слугинята само изпръхтя. Още веднъж гневно го стрелна с очи и преграбчила по-здраво тепсията, закър­ши снага към дома на Дано Коцов.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: незнайко незнамов (30 януари 2014 21:33)

kiss3 от това със сметта и кокошките май ще излезе нещо

 


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 11
Потребители: 0
Гости: 11

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Кой е любимия Ви празник?