Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Март 2019 (4)
Февруари 2019 (7)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (8)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Краят на едно детство - 10
26-01-2014, 13:35 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

косто киселия

Зад бакалницата на Иорданчо Коритара е прилепен колониален магазин „Македония" на Косто Иванов, ба­щата на Иван Синигера. С това свое фамилно име той фигурираше само на фирмата — голяма, с дебели къд­рави букви, за да се вижда отдалече. Но за всеки, който го познаваше, той бе Косто Киселия.

Дюкянът на Косто Киселия бе широк. Имаше къде да се крият мишките, които, често обезпокоявани от котарака на Иорданчо Коритара, прескачаха тук на краткотраен отдих и пак се връщаха. Защото в коло­ниалния магазин „Македония" не можеха да намерят нищо за ядене. И кутиите от шоколад и бисквити, добре подредени по рафтовете, и качетата, държали някога сирене, и сандъците от захар — всичко бе празно. Са­мо три големи стъклени буркана на най-лично място донякъде бяха насипани с три вида евтини зърнести бонбони.

Което Киселия беше облечен чисто. Ръцете му нико­га не биваха зацапани както на Коритара. Но рядко случаен купувач ще влезе в дюкяна му. Отдавна му бе излязло име на скъпчия. Той постепенно бе преста­нал да търгува с тия стоки, от които пращеше бакал­ницата на Коритара. По ъглите на рафтовете му се спо­тайваха и чакаха удобен момент само такива неща, които рядко някой ще потърси, но когато му дотрябват, само тук ще ги намери. Косто Киселия знаеше, че до­шлият да пазарува е обиколил преди това целия град и най-после до него е опрял. И тогава го дереше, как­то намереше за добре.

Живееше жестоко скъпернически. На закуска и на обяд — едно и също: четвърт самун с чаша боза. Отха­пе залък, сръбне звучно и отмерено, та се чуе надалечко. От кафенето насреща стари мераклии му отпяваха със също такова звучно сърбане — на бавни продължи­телни вдишвания дърпаха провлечено сутринното си ка­фе из големи като паничета филджани.

Понякога, за да внесе разнообразие във всекиднев­ната си разкладка, той си вземаше боза каймак. Слу­хът за това събитие веднага се разнасяше из чаршията с множество подправки и тълкования, плод на безми­лостната човешка присмехулщина.

И тая сутрин той си бе взел боза каймак. Самодо­волно задъвка шуплестия като сюнгер бял хляб с цъф­нала средина. Мустаците му, сякаш опушени, с косми, щръкнали като опърлен осил, някои по-дълги, някои по-къси, неравномерно шаваха от неговото дъвчене. Пъргав, сприхав и припрян по характер, той ядеше бавно за показ, за достойнство — да не си помислят дру­гите, че е гладник.

Бащата на Коцо, Дано Коцов, чийто дюкян беше отсреща, като го видя с голяма чаша в дясната ръка и четвъртинка бял хляб в лявата, разбра, че тая сутрин закуската е по широката разкладка.

— Брей, брей, брей-е-е-ей-й-й-й!! — изкряка той за да го чуят и по-надалече. — Бай Косто отговя в събота пред Великден! — И пак: — Ха-ха-ха-ха-а-а-а! — зина с малките си уста така, че още малко и ще се скъсат тънките му, едва кривнати нагоре мустачки, сякаш мацнати небрежно с четчица на топчестото му лице под къ­сия чип нос. Коремът му, отскочил изпод тясната полуразкопчана жилетка, се друсаше от невъздържания му кръшен, дебело-креслив смях, който изтръбяваше като из паче гърло.

Което Киселия, отдавна свикнал с такива подиграв­ки, нищо не му отвърна. Само го стрелна с жълтеникавосивите си като на котарак очи и продължи закуската си на спокойни, продължителни посръбки при всеки за­лък. В дебелата чаша равнището на гъстата течност спадаше по малко от равномерните пестеливи отпивки.

Отде се взе един акцизен агент тъкмо сега — в съ­бота пред Великден! Провери грамовете му и намери един от сто грама немаркираи. Глоби го сто лева. Сто лева! За толкова пари в онова време се купуваше кон.

Което Киселия отиде при окръжния акцизен начал­ник. Моли му се кротко, мазно. Не смили сърцето му. Разбрал най-после, че напразно е било всичкото уни­жение пред тоя неумолим, бездушен чиновник, кипна и го напсува невъздържано.

Оттуши си на окръжния акцизен началник. Но мъ­ката за стоте лева го палеше. И за да му олекне на­пълно, отиде в деликатесния магазин на Мавро, където никога не бе стъпвал.

—  Мавро, мери ми салам! — Резкият, повелителен тон учуди спокойния грък с мургаво, приветливо лице. Той се обърна и любезно се усмихна с маелнненочерните си очи:

—  Колко?

—  Ей оня премери!

—  Целия?

—  Целия!

Мавро леко чупна от учудване едната си вежда и спокойно закуцука — единият му крак беше по-къс — към навесените на една напречна летва салами. Отряза само връвчицата, с която бе превързан най-дългият. Спокойно го отмери.

Което Киселия енергично ръфна края на червото и нервно го изплю настрана. Зарапа. Кътниците му заклопаха често. Очите му засвяткаха алчно — със сух, страстен блясък, като на котарак, зърнал мишка. Мавро го гледаше замислено и не можеше да си обясни как­ва е тая разпуснатост, какво ли радостно събитие може да му се е случило, за да развърже така кесия­та си.

—  Дай една бутилка бордо! — изломоти повелител­но Косто. Мавро го погледна въпросително. Струваше му се, че не е чул добре. Тънката хитра усмивка сякаш се стопи в лъскавината на мургавото му лице. Той се замисли за малко със съсредоточен поглед. Но нямаше съмнение в тая повторна заповед:

—  Една бутилка бордо!

Мавро закуцука бавно към рафта. Взе една от на­редените по него бутилки с различни етикети. Без да се вълнува от припряното дъвкане на своя случаен клиент, завъртя тирбушона. Внимателно издърпа за­пушалката:

—  Заповядай!

Което Киселия, изял вече половината от салама,

страстно захапа гърлото на бутилката и я навири, от­метнал глава назад. Мавро неволно се усмихна с едва доловима усмивка, като гледаше как адамовата му ябълка пъргаво се катереше и спускаше по жилестата шия и как очите му играят настрани — да види как го гледат, докато излива виното в гърлото си.

Веднага след последната глътка Косто Киселия тропна с дъното на бутилката по масата. Въздъхна дълбоко, страдалчески: „Ах!" И от сладостта на изпи­тото вино, и от горчилката на това, което го накара да пие днес. С очи, святкащи като на хищник, повтори със същия тон:

—  Още една!

Тая бутилка бе изгълтана с дълбоки въздишки — по-спокойно, с достойнство и за бавна наслада след изядения салам. Почина си. Поколеба се: да пие ли още? Махна с ръка. Поръча си бутилка шампанско. Още от първите глътки въгледвуокисът го удари в носа. Зада­ви се, понамръщи се. Тръсна глава. Кихна като хремав котарак. Из очите му бликнаха сълзи. Изтри с пълна шепа пръските от мустаците си. Допи бутилката. По­въртя глава, разочарован от вкуса — за пръв път пие­ше шампанско. Плати и отиде в пивница „Драгоман", да си допие спокойно с нашенско вино. Разтури се на една маса.

Поръча си кебапчета.

Дъвчеше стръвно лютите чушлета — по едно на за­лък. Челюстите му тракаха като шевна машина.

Кебапчетата му се усладиха. Поиска повелително:

—  Повикайте кебапчията!

Тончо дойде след малко:

—  Какво ти трябвам?

— Много ти са хубави кебапчетата.

В знак на благодарност за похвалата кебапчията се поклони, като похлупи длан над корема.

—  Дай му шише вино — обърна се Което Киселия към кръчмаря.

—  От кьораво око сълза — каза Тончо и изля ши­шето в гърлото си.

Косто Киселия даде воля и на дълго потисканото же­лание да си пийне колкото му душа ще, и на мъката от тежката глоба.

Донякъде само ахка и охка след всяка глътка. А ка­то се напи, изведнъж буйно се разрида. Миряса за мал­ко. После се развика. Вече не можеше да държи смет­ка за мярка и приличие. Първата псувня даде още по-силен тласък на гнева му. За да се уталожи, опсува и близките на окръжния акцизен началник. Но както се бе изсилил, и това не го успокои. Нещо в него се отпри­щи. Словесната му ярост се разпростря върху всички роднини на окръжния акцизен началник. Той ги споме­наваше безразборно, скачаше произволно по стълбица­та на роднинските титли.

Като се измори да ругае, запя си тихо и тъжно:

Когато бях овчарче и овците пасях, бях много благодарен, макар и сиромах...

Извиваше гласа си, когато завършеше стиха: . . .и охках си без глас...

След пладне пожела да му се намери файтон. Нака­ра файтонджията да го разкарва бавно из чаршията, из главните улици, а после — из целия град. Ревеше, ру­гаеше. В откъслечни, несвързани изявления направи до­стояние на гражданите сполетялото го нещастие с немаркирания драм и отново яростно изрази чувствата си към окръжния акцизен началник.

Късно вечерта се прибра поизтрезнял. Но не влезе веднага вкъщи. Остана пред портичката. Хвана се за един дирек. Клюмна глава като кон на празни ясли.

Тихо захълцука. . .

Жена му беше на църква. Той също бе редовен църковник. Но сега и в черквата не можеше да намери утеха.

Отвори полека портичката. Стъпваше бавно по дво­ра. Стараеше се да върви безшумно. Натисна дръжка­та па вратата — беше заключено. Махна с ръка и реши да отиде в кръчмата отвъд моста.

Щом воденичарят отиде на черква, Пачо, Кирил, Синигера и Цеко хвърлиха в реката трънето, с което той затлачва вратата на вадата до горния край на улея. през където пускаше водата, когато му трябваше да спре воденичните колела. Още през деня момчетата бя­ха решили той да сече тръне на Великден, ако не иска воденицата му да празнува заедно с него.

Като си свършиха работата, отидоха към дома на поп Антония. Попадията бе отишла на църква. Те тъкмо това чакаха. Под стряхата висяха двадесетина свински луканки.

Четиримата се прехвърлиха през стобора.

Подложиха масата на язлъка под стряхата.

Оставиха само две наденички — като подкови.

На Синигера му беше жал и за тях. Но Пачо авто­ритетно отсъди:

—  Нека да кусне и дядо поп от тях, когато излезе от килията.

И се изкиска на великодушието си.

Оттам отидоха при долната воденица срещу моста. На вкусни похапки почнаха да отговяват още преди обявяването на възкресението.

Докато баба попадия слушаше църковната служба срещу Възкресение Христово, те изядоха половината от луканките за здравето на дядо поп. А той през това време по неволя се бе отдал на строг християнски пост, на кротко смирение, на покаяние за волни и неволни прегрешения.

Наближаваше полунощ. Небето бе обсипано със звезди, но беше тъмно. Косто Киселия внимателно сли­заше опипом по каменистия наклон към моста. Връща­ше се от кръчмата. Отсреща по уличката откъм черк­вата се чу буен пиянски рев. Той се повтори няколко пъти все по-насам. Това беше Тончо кебапчията, който се прибираше вкъщи. Той идеше от пивница „Драгоман". С тия невъздържани ревове искаше да изрази само­доволството си.

Изморил се от надуване, Тончо кебапчията млъкна за известно време. Тъкмо когато Косто Киселия стъпи на моста, отново ревна.

Което Киселия кипна изведнъж. Провикна се:

—  Ей, ти, къде се намираш, та си зинал като магаре.

—   Весело ми е на мен, пее ми се — избреца само­доволно кебапчията...

Докато разговаряха, двамата вървяха един другиму насреща. И отведнъж насред моста се оказаха му­стак до мустак. Тончо беше по-пиян. Едър, де­бел, той тежко политна и от усилието на своето движе­ние изпъшка. Блъсна леко с брадата си Което Кисе­лия по рамото и духна в лицето му. А пухкавите му мустаци, целите вмирисани на лой, го погъделичкаха по носа.

—   Не ме закачай, ще те изям с парцалите! — крес­на войнствено Косто Киселия.

—   Кой те закача — изръмжа добродушно Тончо, познал вече кой е срещу него.

—  Не съм кисел — сопна се сприхаво Косто Киселия.

—  Пущи ме да мина, — разсърди се кебапчията.

Пляс!. . . Пляс!. . . Пляс. . . — чу се удар от плес­ница.

Перилата на моста изскърцаха. В мрака фигурите едва се виждаха. Но смътно се забелязваше, че се бо­ричкат. Мъжки гласове яростно ръмжаха. Полуизгнилите дървета на перилата изпраскаха. Телата от моста изчезнаха и цамбурнаха долу във водата.

Откакто започна разправията на моста, момчетата престанаха да ядат луканките, приближиха се до мя­стото на свадата и само слухтяха в тъмното какво ста­ва там.

—  Тате се удави — ахна Синигера и се хвърли на­там, откъдето най-пряко можеше да се отиде до онова място, където паднаха двамата. Другарите му бежешком го последваха.

Водата под моста при последното прииждане на ре­ката бе издълбала яма в пясъка, та падналите не уда­риха на плитко. Иначе щяха да си строшат кокалите. Течението тук беше по-тихо.

Двамата изведнъж поизтрезняха. Преди малко кръв­ни врагове, сега те се търсеха един друг за опора и помощ.

—  Дай ръка, Косто — изсумтя и изригна налапа­ната вода кебапчията, изхвърлен за малко отгоре.

—  Дръж се, Тончо! — подаде му ръка Което Ки­селия, изплувал за миг.

Двамата трогателно си помагаха. Общата опасност бе ги помирила изведнъж.

Течението ги отнесе малко настрана. Там имаше ма­лък водовъртеж. Той ги подхвана, завъртя ги. По едно време главите им се стоцкаха. Ако бяха съвсем трезви, те биха се уплашили от това. Но макар и почти изтрез­нели, те нямаха пълна представа за опасността, затова не загубваха самообладание и самоотвержено се боре­ха с водовъртежа. Ту гълтаха вода, ту излизаха за мал­ко отгоре, ту отново потъваха. Дрехите им бяха нате­жали. Нещо сякаш ги дърпаше към дъното. Но щом удареха с пета п пясъка, издигаха се над водата. Те­чението ги изтласка на по-плитко.

Момчетата се успоредиха с давещите се.

—  Хвани се ти за върбата — бързо заповяда Пачо на Синигера — и здраво се дръж, да не си опуснал, че и ние ще се издавим, и баща ти няма да излезе от во­дата. Ти, Цеко, се хвани за него, ти, Кириле, за Цеко и за мене — ще нагазим с тебе да им подадем ръка.

Кирил нагази до пояс, Пачо пред него — до гуша, и успя да подаде ръка на Косто Киселия. Той пък дър­жеше кебапчията. Всички се напънаха към брега. Без малко двамата давещи се щяха да повлекат спа­сителите си и да разкъсат тяхната верига. Но и Сини­гера здраво се държа за върбата, и Кирил добре се стиска за ръката на Пачо.

—  Ха още малко! Де, Тончо! Ха така, хоп!

—  Машалла, Косто — изпъшка от признателност кебапчията и кихна. Тръсна глава, изпръхтя.

Двамата удавници излязоха на брега. Стовариха се на пясъка. Чувствуваха се натежали от стоенето във водата. В тоя миг откъм църквата през широко отво­рените й врати гласовете на няколко попа хорово, пълнозвучно се възнесоха в тихата звездна нощ:

—  Христос возкресе!....

—  И ние с тебе, Тончо, възкръснахме — въздъхна Косто Киселия, дочул църковното пение из гърлата на поповете, пък се сепна и извика:

—  Брей, още един има, ще се удави.

Водата не бе отвлякла третия, той бе още във водо­въртежа. Но затова пък много по-трудно можеше да бъ­де спасен. Опасно беше да се доближат до водната яма.

По същия начин момчетата пак образуваха верига, Пачо се доближи до водовъртежа и подаде ръка на оня, който се давеше.

Когато го изтеглиха на брега, Косто Киселия пръв го позна:

— Ти ли си бил бре, Мите —учуди се той. — Отде пък ти се взе?

Пачо не се разкая, че спаси живота на Мито Пецов. А колкото за побоя оная вечер, това беше стара смет­ка и тя бе изплатена с ламбените шишета.

А отде се взе Мито Пецов, когато разправията бе­ше между Което Киселия и Тончо кебапчията?

Когато двамата се разправяха, Мито Пецов отива­ше към кръчмата да си допие, защото се бе наспал през деня и сега нямаше какво друго да прави. Той обичаше реда и за него беше престъпление да се реве посред нощ. Като чу за какво се карат двамата, той реши, че не може да се вие срещу Възкресение Христово. И затова, щом ги наближи, с всичка сила се извъртя и опали плесница по врата на кебапчията, който, без да разбере откъде е дошъл ударът, се вкопчи за пал­тото на Което Киселия и почна боричкането. Мито Пе­цов продължи да нанася удари. Така и тримата се вкоп­чиха, натиснаха се на полуизгнилите перила и заедно паднаха от моста.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: незнайко незнамов (2 февруари 2014 22:02)

uuux boksyor


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 20
Потребители: 0
Гости: 20

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:


 
 
 
 
Ново в ПУК!