Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Март 2019 (4)
Февруари 2019 (7)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (8)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Краят на едно детство - 11
27-01-2014, 21:58 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

Kой как празнува

Петко хлебарят събра челядта си. По стар негов оби­чай отговяваха още през нощта, щом се приберяха. Бе­ше купил халва за децата и една дамаджана вино за себе си и за Танка.

След първите чаши се развесели и поиска да гръмне.

—  Дай ми, Танке, вретеното, да надзипкам пищова! Танка измъкна из хурката голото вретено и му го

подаде:

—  На ти го, Петко!

Той натъпка пищова с барут и парцали, подаде й вре­теното:

—   На го дръж, Танке, да гръмна!

Тя взе вретеното и го пъхна под мишницата си, за да й бъде по на ръка. Знаеше, че той пак ще го поиска.

Петко отвори прозорчето, провря ръката си през него и гръмна.

По негова заповед всички продължаваха да ядат, макар че бяха се вече наяли.

—  Дай ми, Танке, вретеното!

—  На ти го, Петко!

—   Бум! — Тоя път вече съвсем развеселен, Петко хлебарят се провикна:

—   Бре-бре, бре-е-е-е-е! Христос възкресе!

Децата изпоналягаха, изпозаспаха кое където ядеше.

Петко хлебарят и жена му Танка цяла нощ ядоха и пиха. Много пъти той й рече:

—  Дай ми, Танке, вретеното.

И толкова пъти тя му рече:

—   На ти го, Петко!

И толкова пъти бумна пищовът.

Само от време на време кукуриганията на петлите нарушаваха празничната утринна тишина.

Портата хлопна. Кирил излезе. Облечен в новия си костюм, той не знаеше какво да прави, за да се покаже с него. Заразхожда се по улицата нагоре-надолу, но без да се отдалечава. Чакаше да се зададе някой от другарите му.

Няколко пъти се разстъпи напред-назад по уличката, а още никой не се появяваше. Измъчван от нетърпение, отиде пред Пачови. След малко дойдоха Коцо и Си­нигера. Оттам се подбраха, та извикаха Цеко. Взеха да се кълцат.

Кирил изпочупи перашките на другите. Коцо се ядо­са, цапна го по ръката и побягна. Яйцето не пад­на от шепата, а само я омаза — беше рохко. Кирил са­мо един миг го погледна, извъртя се и го запрати по Коцо. Улучи го точно в тила. Жълтъкът потече под яката по гърба му. Кирил му извика: „Чакай да те изтрия".

Коцо със съзнанието, че вече е заплатил за удара си, без да се опасява от повече нещо, се спря. Кирил затича към него. Извади носната си кърпичка и с нея започна да бърка под врата в гърба му, за да изтрие навсякъде, докъдето бе се стекъл редкият жълтък.

—  Владиката!

—  Владиката!

—  Владиката!

Пръв пошепна Пачо и не хвърли топката на Кирил, както се бе приготвил. Синигера и Цеко машинално по­вториха след него и също престанаха да мислят в иг­рата. Застанали на мястото си, те се загледаха към голямата стамболска черница в дъното па улицата. От­там с бавна походка и величествена осанка се зададе митрополит Константин, придружен от един стар поп. Тежко пободваше с жезъла пред себе си, сякаш про­вираше сред камъните къде по-удобно да стъпи. Мом­четата само го наблюдаваха и разсъждаваха:

—  Ще се отбие у Мито Пецов.

—  И лани му идва.

—  Богат човек. .. честит човек — въздъхна Синиге­ра с чувство на уважение и завист.

—  Пияница — добави Кирил.

—  Изедник — отсече Пачо.

Откъм реката воденицата весело закречети. Момче­тата се ослушаха изненадани. За няколко мига играта престана. Няма съмнение. Кречеталките по воденичните камъни ясно се чуваха.

—  Кога е насякъл тръне чичо Манчо?

—  Рано е станал.

—  Накарахме го да се разработи на Великден.

—  Я иди долу надникни — виж добре ли е затрънил вадата — намигна Пачо на Синигера.

—  Ще се сети за какво гледам. Нека Цеко иде.

Пачо кимна към Цеко:

- Ние ще чакаме. Няма да играем, дорде се върнеш.

От полунощ воденицата по волята на Пачовата дру­жина престана да трака. Сутринта въпреки християн­ския обичай да не се работи на Великден Манчо воденичарят се развъртя с търнокопа и изтреби що имаше тръне наоколо.

Цеко, току-що дотичал, докладва запъхтян:

—  Още пренася с вилата и затлачва.

Върбите се бяха разкошно раззеленили. Със своя млад, нагъсто разперил се листак, те хвърляха върху вадата и реката мрежести сенки, сякаш изтъкани от невидими нишки. Въздушната коприна от едва люлените над водата вейки меко полъхваше в лицето.

Момчетата играеха на криеница при старата полу­разрушена къща между средната и долната воденица. От нея печално стърчаха над брега дялани полуизгнили стълбове. Стената и откъм вадата бе иззидана от обли речни камъни, слепени помежду си с глина, полуизлизана от водата, когато след поройни дъждове е прииждала и стигала чак до нея. От стаите, които са гледали към реката, стърчаха дървени стълбове и на­пречни греди, надвесили се като над пропаст от ръба, откъдето започва да се спуска стръмнината към вада­та. От тия останки личеше, че къщата е била голяма. В единствената оцеляла стая живееха двама старци чу­даци Петър и Ачо, последни наследници на голям род, владял някога тоя дом. Те и двамата бяха смахнати, но само на Петър казваха Петър Лудия — може би защото той по-често излизаше из града. Той обикновено се шляеше без работа. А понякога работеше като зидар. Това не пречеше къщата, в която живееше, да се раз­рушава и той да не притуря ни камък, ни тухла към нея. Защото не бе само негова, а и на Ачо.

Най-напред Пачо и Кирил се приближиха, за да из­ненадат старците — да видят как посред бял ден и два­мата са запалили по една лампа и всеки държи своя­та в някой ъгъл и я закрива с дрипите на палтото си.

—  Дядо Петре, защо затуляш лампата? — провик­на се Пачо.

Петър се сепна, обърна се изненадан, уплашен, като човек издебнат, когато върши нещо нередно.

—  Да не свети на Ачо.

—  Дядо Ачо, защо затуляш лампата?

—  Да не свети на Петър.

Из бъзака момчетата често играеха на криеница, когато им омръзнеха другите игри и приключения. Те задаваха на старците едни и същи въпроси, получава­ха едни и същи отговори. И все пак интересно бе да се наблюдават тия двама смахнати, които живееха в една стая, но всеки за себе си. Вътре имаше две печки и през зимата горяха и двете. И единият, и другият затуляше с парцалива черга своята, за да не топли другия. Всеки си имаше свое гърне и в него си вареше чорба от боб или картофи, а през пролетта от лобода или копри­ва. Само веднъж на Великден били седнали заедно, сло­жили яденето на един месал. Но по едно време Петър дръпнал единия край повече към коляното си и оттога­ва пак се скарали — тоя път завинаги.. .

Като живи шарки по зелената черга на склона се белееха изкараните на паша овци. От половината на­горе започваше шумакът, който вече се бе раззеленил на дълги бразди. А долу, над високия бряг на реката, като полудъга се извиваше подбалканската улица. То­ва бяха стари паянтови плетарки и зад тях — стръмни дворове, някъде засенчени от овощни дървета, другаде разпределени на лехи, засадени с лук, вече промушил нагоре зелени перца.

Много момчета от махалата се бяха събрали по брега край средната воденица. Избираха си плочести по-леки камъни, които иай-далече се хвърлят с прашка. Кирил избра един валчест, изсили се и го метна нагоре по склона. Но той се отклони към дома на гладна Пе­на и гол Тупанкьо и улучи право в прозореца. Цяла го­дина този прозорец бе стоял закнижен с пожълтели вестници и едва преди два дни гол Тупанкьо му тури стъкла с парите, които бе загребал от дискоса през вечерите на Великата неделя. Като че нарочно само за да го счупи Кирил. Парчетата издрънкаха и протрошеният зев сякаш извика на Кирил: „А-а-а-а? Какво ста­на? Какво направи?"

Кирил сви прашката в джоба си и побягна въз бре­га. Това беше безсмислено, защото всички го видяха. Но той изтича само за да не бъде там, където е из­вършил пакостта.

След малко гладна Пена дойде при баща му и той й плати строшеното стъкло. Независимо от нея преди ня­колко минути Цеко го осведоми с подробности по случ­ката, като се надяваше, че ще има удоволствието да види и чуе как Кирил яде бой. Но това не се случи, за­щото у Кирилови имаше гости и баща му се въздържа тоя път. Узнал за доноса, Кирил веднага избра по-голям камък от полуразградения зид откъм реката, хвър­ли го с всичка сила по стобора между тях и Цекови, една дъска се прекърши и долната й част клюмна на­страна. След малко Танка хлебарката дойде и я пре­върза с конец, както бе изпопревързала още много дру­ги, изпотрошени при такива разправии.

Над града тежеше следобедна празнична тишина. Дълбоко спяха добрите християни, хапнали и пийнали много повече от всеки друг път, отволили си заради дългите пости. Петлите и кокошките дремеха, опиянени от топлото пролетно слънце.

По улицата вървеше около седемгодишно момченце То си подсвиркваше и потупваше с дланта си малка топка. Тя отскачаше и пак се връщаше, защото висеше на тънък ластик, запримчен за средния пръст. Откъм завоя покрай дома на Мито Пецов се зададе Синигера, тръгнал да дири Кирил. Като видя хлапето, весело и доволно от своя подарък, той се отби при него:

— Дай ми да потопам!

То доверчиво подаде играчката си. Синигера я взе, погледна я един миг, дръпна я и побягна. А то, като видя, че на пръста му бе останала само примката и късо парченце от ластика, писна, колкото му глас дър­жи. Слабото му бледо личице и тънките му розови уст­ни се разкривиха от яд и мъка. То се надуваше и си де­реше гърлото с надеждата, че някой ще се зададе на­среща и ще хване Синигера, който бягаше и петите му святкаха в края на улицата. Загубило вече вяра, че ще види пак топката си, то попрестапа да пищи, но от време на време си спомняше как коварно го подлъга Синигера и пак избухваше в неудържими ридания. Задавено от честа хълцавица, то се затича към тяхната махала, за да се оплаче на баща си.

Мито Пецов още не бе доизкарал своя следобеден сън и много неприятно му стана, когато се събуди пре­ждевременно от писъците на злочестото дете. Той на­дигна глава, надникна към улицата, още повече се ядоса, че не може да го наплеска, защото то вече бе си отишло. Пак си легна, сърдит и недоволен. Тъкмо пре­мрежваше очи, за да продължи спането, от другата странична улица се зададоха две студентски двойки, ко­ито пееха:

Не искушай меня без нужди .. .

Той скочи от леглото. Надникна. Двойките набли­жаваха. Гологлав, с омачкани и разперушинени муста­ци, той ги пресрещна пред портата си, набързо удари по една плесница на студентите и докато те се опомнят от неочакваното нападение и съобразят какво да пра­вят, се върна и легна да си доспи.

От същите писъци се събуди и Петко хлебарят. Той бе вече изтрезнял и пак му се пиеше. Излезе сам от къщи. Намери един файтонджия, който го закара за­едно с жена му Танка до ханчето на осмия километър от града. Оттам се върна привечер много добре разпо­ложен. По пътя, развеселен от летежа на лудо препуснатите коне, няколко пъти се провикна: „Дръж ме, Танке, пайтон ме друса!" Файтонът спря на „Поляна­та", защото не можеше да се спусне по тясната крива уличка до неговата порта. Като стъпи на калника, за да слезе, отнякъде изсвири сирената на единствения в града автомобил. Петко, застанал така, не скочи, а се задържа, вдигна десница, посочи с показалеца си на­горе, зина, та се видя празното място от извадения му долен зъб, и се провикна:

—  Е-е-е-е-е! . . . Свири. . . свири. . .

И слезе. Огледа се наоколо. На „Поляната" играеха момчета. Той бръкна в джоба на панталоните си, замахна като сеяч и сейна дребни пари — медни стотин­ки, бели петачета. Всички се нахвърлиха и ги заобираха. Той отново бръкна и пак се изсили с пълна шепа към момчетата, сякаш хвърляше царевица на кокошки. Цеко насъбра няколко петачета, изтича при него, даде му ги:

—  Прибери си ги, тате!

—  Не! — махна решително с ръка хлебарят. — На! — извади той още веднъж шепата си и пак се посипаха дребни пари.

 

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: kitten (29 януари 2014 23:23)

ssi, благодаря. yess Аз напоследък нямам много време и бая изостанах с четенето на отделните глави. Но то не се губи, като имам възможност, ще наваксам. kniga




--------------------
 
 
№2 от: ssi (30 януари 2014 07:11)

pionerche
Изчаквам, тогава, за да може да наваксаш! winked


 
 
№3 от: kitten (30 януари 2014 13:08)

Благодаря ти, ssi! smile Само да не се разсърди някое другарче, което е по-напред от мен с четенето.




--------------------
 
 
№4 от: resli (2 февруари 2014 16:06)

Извинявай kitten, но не може тук повече от 100 човека да се съобразяваме с това, че ти не намираш време за четене и да чакаме с дни следващия разказ. Статиите си остават в сайта и ако искаш ги чети и след 1 година.

ssi, продължавай да качваш разказчетата редовно и в удобно за теб време, за да не губим връзката. На мен лично са ми много интересни и ги чакам с нетърпение. На ден проверявам хиляди пъти. Благодаря!


 
 
№5 от: ssi (2 февруари 2014 16:17)

Ха хаааа xixi

Има хъс в тези дечица !!!

kitten не е виновна! Използвах я за да си взема малко почивка request

С удоволствие щя продължа, щом има кой да чете, че даже и да харесва!


 
 
№6 от: kitten (2 февруари 2014 17:21)

Цитат: resli
Извинявай kitten, но не може тук повече от 100 човека да се съобразяваме с това, че ти не намираш време за четене и да чакаме с дни следващия разказ.


Ама, resli, хайде да не се обвиняваме. Аз не съм нито искала, нито очаквала заради мен да има забавяне, коментарът ми по-горе (вж. номер 3) е доказателство за това. Написах го именно, защото аз мога да си чета главите допълнително. А обяснението ми към ssi, че се забавям с четенето, беше само за да стане ясно защо не коментирам новите части.




--------------------
 
 
№7 от: ssi (2 февруари 2014 17:29)

Успокойте се! Вода ще има за всички! gag

Няма да е като в приказката..:

-Мечета,  .. колко сте?

-Две..!

-Никой от вас мед няма да яде!!

kniga

Ей сегичка ще наваксам с  материала!
 


 
 
№8 от: незнайко незнамов (3 февруари 2014 16:06)

wink tongue2 bravo2 ех, бе, Великден - голям празник!!!!


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 21
Потребители: 0
Гости: 21

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е:


 
 
 
 
Ново в ПУК!