Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Януари 2022    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31 
 
 
Архиви
Януари 2022 (10)
Декември 2021 (1)
Ноември 2021 (1)
Октомври 2021 (4)
Септември 2021 (4)
Август 2021 (5)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Краят на едно детство - 13
2-02-2014, 18:54 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

ИМАНЕТО НА ОТЕЦ ФЛАВИАН

След пладне по нареждане на владиката слугата от­ключи килията на поп Антония и го пусна да си отиде.

Още не хвърлил расото и калимавката, дядо поп ка­за на баба попадия:

—  Печни ми от надениците!

—  И двете ли? Или да оставя една за после?

—  Как и двете ли?? Нали бяха цяла стряха?

—   Бяха. Ама когато отидох на църква срещу Въз­кресение, някой ги обра, бяс да го надъха — изпъшка попадията и добави: — Пак добре, че ти е оставил и тия.

Поп Антония отправи по адрес на неизвестния кра­дец страстно проклятие, подсилено с една мирска псу­вня. Размисли и реши:

—   И двете опечи! Ама най-напред донеси от жъл­тата ракия. . . И после точни от чохения самоток — Дядо поп галено казваше вместо червен — чохен. От бялото вино той пиеше само през лятото, а по хрумване и през останалите годишни времена, когато имаше пържена рибица.

Откъм кухнята скоро замириса на хубаво: на едра жарава се гърчеха двете наденици. Те бяха твърде мал­ко за изгладнялото гърло на дядо поп. Но затова пък бяха по-сладки. Той бавно дъвчеше с яките си кътни­ци, мислено благославяше благодатта на земята и про­клинаше тоя, който тъкмо след такива пости го лиша­ваше от възможността да изпита с пълно черво сладост­та на живота.

През нощта бе валяло.

Пъпките на сливите, току-що прогледнали след своя дълъг зимен сън, сякаш се учудваха на милото пролет­но слънце, на хубавия свят и не искаха вече да приклопят нежните си копринени клепки. Колко е хубаво да се живее, да се диша, да се гледа — като че казваха те. Тих ветрец разнасяше диханието на белите сливови цветовце и приятно миришеше из въздуха.

Пои Антония, подранил, разведрен от тоя благоу­ханен полъх па пролетта, отиваше към чаршията. Но съвсем друго нещо дразнеше обонянието му. Откъм ке­бапчийницата на пивница „Драгоман" му замириса на агнешка тлъстина и това още повече го ободри. Като стар божи служител, изпитал много наслади от хубаво ядене и пиене, приятно се посепна. Старческите му ноздри чувствително трепнаха — той се накокори и си припомни онова място от светото писание, където се казва: „Яж, душо, пий и се весели". Това изречение от чревоугодническия фолклор сега, както и много други пъти, той разбираше по своему. Той го приемаше като разрешение от господа Исуса Христа да се наслажда­ва, задето учи сиромасите да се задоволяват с надежда­та, че ще получат вечно блаженство на небето в замяна на това, че са си отгладували временно на земята.

Твърдо потупваше с патерицата по улицата — оти­ваше към площада и надуваше ноздри от приятната на­срещна миризма. Представяше си как кебапчията леко търкаля с машите по скарата запеклите се кебапчета, как обръща пържолите и тлъстите агнешки опашки. И нещо приятно го зачопли отвътре. Колебаеше се само дали да си поръча кебапчета или опашка. И кебапчета­та са вкусни и добре пият вино, особено когато ги подлютиш с арнаутски чушлета. А и опашката си има своя­та сладост, защото най-после ще я осмучеш и пръстите си ще оближеш. И въпреки че винаги си правеше смет­ка предварително колко да похарчи, тоя път реши да се поразпусне: „И кебапчета, и опашка" — каза си той, като наближи кръчмата.

Мина през тесния вход и отиде в градинката зад пивницата. Там, на масата под морската липа, кой знае откъде донесена и от кого посадена, завари един млад калугер от манастира „Св. Иван". Седна срещу него, заговори го:

—  Какво така си подранил, младо?

— Дойдох да съобщя в митрополията, че нашият игу­мен — бог да го прости.

—  Ха! Кога?

—  Нощес.

Поп Антония неволно се почеса по левия мустак:

—  Много ли пари остави?

—  И ние мислехме, че много ще остави, ама то би­ло бошлаф.

—  Ха де-де! Как така бре? Па той беше богат човек!

—  Така и ние знаехме — отвърна печално калугерът.

—  Ама от нищо нищо ли не остави? — попита още по-любопитен и озадачен поп Антония. Без малко ще­ше да подозре, че манастирските братя са предрешили своя игумен и по братски са си разделили богатството му.

—   Остави някакъв стар летопис на манастира — отвърна сухо калугерът, макар че дъвчеше сочно ке­бапче.

—   Стар летопис на манастира? — повтори маши­нално поп Антония и се поглади по брадата надолу.

А калугерът се пренесе в събитията през нощта.

Игуменът още не бе съвсем изстинал. Манастирски­те братя се разшетаха да тарашуват из килията му. На­мериха една платнена торбичка грошове — можеше да има около хиляда, но това бе на петима кози крак. Разбъркаха сандъка му и па дъното нещо прошушна. Напипаха много хартии и се посдърпаха кой повече да грабне. И какво? Вместо стотарки, както очакваха — листове хартия, изписани с едър почерк, тук-там по краищата изпоплювани от хлебарки.

Това беше летопис на манастира, започнат от преди двеста години. Калугерите, разочаровани и ядосани, раз­хвърлиха по килията листовете и затарашуваха отново. Намериха в една кесийка осем жълтици и криво-ляво си ги разделиха.

След като се убедиха, че това е всичкото наследство на игумена, те се успокоиха и се замислиха как да отре­дят и погребат отец Флавиан. Най-младият калугер, не че имаше друго отношение към писмените паметници, а защото като най-беден още не бе напълнил сандъчето си с потребни и непотребни неща, се сети да прибере разхвърляните по килията листове.

—   Та казваш, летопис на манастира? — попита пак поп Антония, като премисли много неща около изчез­налото богатство на отец Флавиан. Той нетърпеливо за­даваше въпроси, без да изчаква всички отговори: — За кое време пише тая история? Къде е сега тя? Кой я прибра?

—  Аз.

—  Добре си направил. Аз искам да я прочета.

Душевният покой иа поп Антония се разбърка, като чу за намерения летопис. Спомни си, че баща му, кой­то се занимаваше с иманярство, му е разправял някога за голямо съкровище на разбойници, заровено в някак­ва пещера около манастира „Св. Иван". Входът на тая пещера бил затулен от шипков гъсталак, див лозинак и трънак, всичко изпоплетено така, че не можело да се мине през него. Вътре, в дъното на пещерата, имало дървена врата. След нея втора — желязна, замазана в каменния отвор с хоросан, който не може и топ да раз­бие, защото бил замесен с жълтък от яйце. След нея — трета врата — дебела плоча, която може да се отмести само с едно заклинание: „Отвори се, Зубре". А след нея, отстрани на скалата, било написано с кръв: „Ей ги хе-е-е-!" И натам изрисуван с кръв пръст сочел към подземен вход, където се слизало по много стъпала.

Но къде е това? Знаело се само по една записка, за която баща му е слушал, че наоколо местността била обрасла със „свинакаш.. . пърникаш. .. фандракаш"... Поп Антония добре бе запомнил от баща си трите ду­ми. .. И наистина около манастира някога е имало об­ширна едра гора и гъст шумак от всякакви видове хра­сти. Свинакаш и сега казват в тоя край на гъсталак от дървета, които много бавно растат, не стават едри, но са тежки като желязо. Те са нагъсто съковити, жилави и плътни, мъчно се секат, не се цепят и дават най-ху­бавата жарава, която ярко сияе в огнището, грее добре и най-дълго трае. На такава жарава поп Антония оби­чаше вечерта срещу св. Васили да хвърля дрянови пъп­ки, наречени на него, на попадията и на дъщеря му, за да гадае по тях кой ще бъде най-пъргав през годината в зависимост от това чия пъпка най-високо ще подскочи, когато се пукне. На Бъдни вечер в нея хвър­ляше зрънца измирски тамян. Но най обичаше да кади на нея с капки тлъстинка от крехко свинско, когато обръща скарата с пържолите ту отгоре, ту отдолу. Пърникаш на местно наречие означава гъсталак от дребни храсти. А какво е фандракаш? Това е навярно отдавна употребявана дума пак за някакъв вид храсти.

Сега, като чу за летописа на манастира, поп Ан­тония си помисли, че в него може да се налучкат ня­какви поличби. Там не ще да е казано ясно — иманярите и разбойниците никога не определят точно място­то, където са заровили имане. Спомни си и за едно друго предание: че когато във войната против турците цар Иван Шишман отстъпвал към Влашко, той оста­нал за няколко дена в града, а хазната си заровил в една пещера някъде около манастира „Св. Иван".

Тревожни догадки зачоплиха мозъка на поп Анто­ния. Приятно го замъчиха сладки предчувствия, алчност, страстна надежда, че ако се потруди, може да намери голямото съкровище. То може да е от турци разбойни­ци или от цар Иван Шишман.

В него неудържимо нарастваше своеобразно вълне­ние, каквото не бе изпитвал. Как силно желаеше по-скоро да надникне в тоя летопис!

На другия ден рано призори възседна магарицата си Клеопатра, наречена така от един гимназист, и замина за манастира „Св. Иван".

От двете страни на самара тежко се поклащаха ди­сагите — за равновесие в тях бяха пъхнати две шишета ракия и сухоежбина за по път.

Клеопатра пъргаво ситнеше по бялото шосе, безлюд­но и пусто в тихия утринен час. Тя отдавна не бе из­лизала и сега нямаше нужда дядо поп да я поръчква с дървения шилец по бедрото, за да върви по-бързо.

Отляво, отдясно, навред — гората бе вече разпрела и безразборно развесила по клоните зелената прежда за новата своя премяна. Поп Антония гледаше навъсено, леко се клатушкаше на самара и не виждаше тая жива плетеница от зеленина и слънце, от цвят на плодни дръвчета и блясък на ситна роса. Земята разкриваше всичките си хубости и сили. А той отиваше да дири за­ровено имане. В неговия полузамъглен от алчни мечта­ния поглед се мерджелееше мрачна пещера, където има скрито съкровище, до което се стига последовател­но през три врати: — първата — дървена, втората — же­лязна, третата — каменна. Той отиваше сега, за да на­мери потвърждение на това, като прочете старинния летопис. Какво ли, ако види в него трите магически ду­ми: „свинакаш. . . пърникаш.. . фандракаш"... Там, разбира се, не ще е казано точно къде е съкровището. . . ако беше така, дядо игумен отдавна да го е намерил.. . Но ще може да попадне на следи, а по-нататък ще се издирва. По отделни поличби, като съпостави данните на записките със слуховете и преданията, ще налучка мястото, където трябва да се търси съкровището.

За да се подсили и поободри за из пътя, той на тръг­ване попрехвърли мярката, когато сръбна от най-хубавата ракийца, и сега нещо му се дремеше. А и магарицата така го подрусваше, че трябваше често да се сеп­ва, за да не заспи.

От време на време самодоволно мляскаше. Бе си хапнал и пийнал като надарен със здрав работлив сто­мах божи служител, който против обичая си дълго е постил и който знае как после да навакса това, което мисли, че е загубил през дните, когато не е ял както трябва.

Пристигна в манастира към пладне.

Побърза да свали самара на Клеопатра, за да не го потроши, като се затъркаля, както правеше винаги след дълъг път. Върза я за пейката пред входа на църквицата и веднага потърси младия калугер. Взе от него ръкописа.

Седна на пейката гърбом към магарицата, сякаш рев­нуваше тя да не надникне в тайните на старинните пре­дания, описани във вече пожълтелите от времето листове.

В тоя ръкопис, започнат отпреди двеста години и минавал по наследство от игумен на игумен, се разказ­ваше за видяно и чуто. В него се споменаваше и за съ­бития, станали преди четири столетия, предавани от уста на уста.

Поп Антония настървено четеше.

Набързо прескачаше местата, където се разказва­ше за жестокостите на турските поробители над бъл­гарското население. . . Оковани във вериги селяни, за да работят ангария на турските бейове и чифликчии. . . по­сечени с ятаган жени... отвлечени моми... отнети от майките кърмачета, за да ги потурчат и направят еничери... разкази за кръв и ридания.. . всичко това взе да отегчава поп Антония. Той вече бе готов да се разо­чарова от летописа. Но изведнъж пред погледа му се мярна. . . Турци разбойници. . . заклали игумена отец Натанаил... ха още по-нататък... пак турци разбойни­ци. . . в едно село. .. с нажежени вериги омотавали ши­ите на млада невеста и старата й свекърва, за да кажат къде са скрили парите, додето мъжете са в града на пазар. . . . Цяла нощ те развеждали разбойниците на различни места, но не издали къде са заровени жълти­ците. . . Старата по-напред клюмнала, защото повече я мъчили. . . Снахата до сутринта издържала. . . Заклали ги в гробищата... но те нищо не казали.

Очите на поп Антония светнаха. Той съвсем бавно зачете, със сладко предвкусие, че най-сетне ще открие каквото му трябва. . . Вече не чуваше, не виждаше на­около си. Една муха бе кацнала на носа му, но той не усещаше, че го хапе. Увлечен, забравил всичко друго, с алчен поглед поглъщаше редовете. .. четеше. .. чете­ше. .. Преполови ръкописа. . . стигна до едно място, къ­дето се разказваше по старо предание за голямо съкро­вище, заровено в планината от разбойници турци. . . Ха по-нататък! . . . Ето, най-после.. . изведнъж светнаха пред ококорените му очи трите магически думи: „свинакаш... пърпикаш... фандракаш".. . Ха още малко! . .. Де по-нататък! ... Но страницата вече свършваше. . . я да видим какво следва! . . . Поп Антония, без да се об­ръща настрана — сякаш се страхуваше, че щом от­клони погледа си, буквите може да изхвръкнат като птици от отворена клетка, посегна надясно, за да вземе следващия лист. Но тук нишката на разказа се късаше. Погледна — бе прескочил осем страници. Я виж ти! ... Каква ще е тая? Къде са тия страници? Разрови целия свитък, да не би да са се смесили — няма ги! Погледна до краката си — няма ги! Разтревожи се. Заоглежда наоколо — никакви листове! В това време магарнцата посега с бърните си и налапа два листа от купчинката, оставена на пейката. Поп Антония изохка, като че ня­кой бе бръкнал в червата му: разбра. Станалото бе не­поправимо. Гладната Клеопатра, за която той не се по­грижи, не се сети да й намери сенце, бе изяла най-ин­тересните листове от ръкописа, тъкмо тия, където се описваше мястото на заровеното съкровище. Поп Анто­ния изпръхтя като разярен бивол, когато види мечка. Извъртя се и опали такъв плесник на магарицага, че ножицата около ноздрите й се набърчи, после тя зина от болка, обърна устни така, че зъбите й се бялкаха, сякаш се канеше да хапе.

След като го заболяха ръцете от удряне по муцуна­та, той зарита Клеопатра по корема и миряса чак кога­то тя откъсна повода, ритна го по крака и побягна в дола.

Най-ценното на манастирския летопис бе пропаднало.

Поп Антония запреобръща всички листове по-ната­тък, дано случайно летописецът се върне на въпроса за съкровището. Или дано някъде стане дума за скрита­та хазна на цар Иван Шишман.. . Напразно. По-ната­тък пак се разказваше само за страдания, за турски зверства, за грабежи, за ангарии... за роби, оковани в синджири. . . за жестоки лихвари. . . за бирници и обирници. . . за данъци и десетъци, които не само не интере­суваха дядо поп, но го дразнеха.

Пак започна от началото. Сега вече по-внимателно четеше, по-бавно минаваше страниците, дано в бързи­ната е пропуснал нещо. . . Но — нито помен вече от иманета и съкровища. Той захвърли ядно ръкописа и пак се разтюхка. Плесна се с длан по челото — сам на себе си се разгневи. „Как не можа по-напред да ми дойде в главата?" — каза си той и заприпка към дола да дири Клеопатра.

Магарицата, наплашена от неговите ритници и плес­ници, не се даваше, ловко се въртеше из тръните, поритваше, вдигаше къчове.

Като разбра, че с пресрещания и преследвания не ще може да я хване, поп Антония реши да постигне това с кротост и ласки. Взе да я примамва лукаво, с препра­вен за целта глас и лицемерно добродушна мимика. Най-после успя да я улови. Веднага след това изръмжа без преструвки.

—  Сега ще ти тегля ножа, да видиш как се яде ма­настирски летопис — обясняваше й той причината, по­ради която тя трябваше да стане жертва.

Доведе я до магерницата и поиска да му дадат но­жа, с който колят шилета.

—   Защо ти е, отче поп Антоние? — попита го магерът.( Μ а г е ρ — манастирски готвач)

—  Дай ми го. Пък ела. . . с мене. . . може да ми по­трябваш.

—  Какво ще правиш, отче?

—  Ще гътам магарицата.

—  Какво си намислил бре, отче?

—  Ще й разпоря корема.

—  Защо бре, отче? — сепна се магерът.

—  Тя е глътнала едни листове, дето много ми тряб­ват.

—  Не си давам ножа да го мърсиш.

—  Я не се занасяй. Ти и ножа ще ми дадеш, и ще ми помогнеш да я гътнем, че не мога сам.

—   Какво приказваш, отче. Ти шегуваш ли се?

—   Каква ти шега? Ще държиш, дорде й прережа гърлото.

—   Та това е грях — да заколиш невинно добиче.

—  Ти ела дръж, па дали е грях, то е моя грижа. Аз по-добре ги разбирам тия работи.

Разправията между магера и поп Антония привле­че други калугери. Те се насъбраха пред магерницата. Единодушно взеха страната на Клеопатра, която крот­ко стоеше и не подозираше, че се решава съдбата и:

—  Отче пом Антоние, остави добичето!

—   Бива ли такова нещо на манастир да се коли?

—  Та Христос на магарица е влязъл в Ерусалим.

—  И срамота, и грехота! Коли се само това, дето е за ядене.

—  Да я науча как се яде манастирски летопис — за­кани се отново поп Антония. — Тя изяде четири листа, там където беше най-интересното място. Искам да ги извадя. Голяма работа ще ми свършат.

—  Та затова ли ще я колиш, отче? Па досега те са се стопили. Магарешки стомах не хартия — дърво ще смели.

—  Миналата година, когато падна дебелият сняг, та не можеше да се докара сеното от ливадата, мъжкарят на дядо игумен изяде дръвника пред магерницата.

—  Остави магарицата, отче.

Ходатайствата на калугерите едва ли биха спасили живота на провиненото животно, но разяснението за способността на магарешкия стомах да мели всичко свърши работа. За поп Антония бе вече безсмислено да взема греха на Клеопатра. Той позавъртя глава, все още сърдит, но се разколеба. Хвана повода на оглавника и я поведе да я върже. Отиде за самара.

Но една беда никога не идва сама. Манастирските песове бяха изяли и ремъка на самара, и поводите на юздата. Поп Антония от бързане по-скоро да вземе ле­тописа не съобрази да ги вдигне на високо място, недо­стъпно за кучета, а ги захвърли под дъба зад магер­ницата.

Калугерите му дадоха едно въженце за подкоремник и две върви за поводи. Завързаха самара, колкото да се клати по-малко. Въженцето слабо притягаше, ма­кар че бе вързано старателно.

По обратния път дядо поп трябваше да се държи по-зорко, за да не се извърне с главата надолу под ко­рема на Клеопатра заедно с хлабаво притегнатия самар. Все пак и при това неудобство беше удоволствие да не ходи пеша, а да язди.

Вече се здрачаваше, когато наближи града. Спря се пред първата кръчма. Без да слиза, поръча си шишен­це ракия.

Пачо, Кирил, Цеко и Синигера се връщаха боси от­някъде. Пачо пръв се сети какво може да се направи, като видя поп Антония на самара. Той се усмихна, обър­на се към другарите си, намигна и каза:

— Сега ще свършим една добра работа. Тръгвайте с мен! Ще отидем до чичови.

Затича по напречната уличка, другите го последваха.

Влязоха в един двор, мушнаха се в обора. Бърникаха под опашката на коня, излязоха оттам със стиснати пълни шепи.

Доближиха се безшумно до магарицата. Поп Анто­ния, крепнал се на самара, малко пооклюмнал от дъл­гия път, продължаваше бавно да си пие ракията на малки глътки.

Момчетата се измахнаха, като че сеят жито, отвори­ха шепите си, хвърлиха конските мухи на магарицата. И си отминаха.

Сърбежът от ухапването на една конска муха може да накара магарето да хвърли ездача си. А какво могат да направят осем стиски конски мухи?

Магарицата с напразната надежда да се освободи сама от конските мухи нервно се разрита и назад, и настрани. Равновесието на дядо поп върху хлабаво за­вързания самар се наруши от нейните безразборни къчове и той се намери по гръб насред улицата.

Клеопатра не само накара поп Антония да навири крака, но се търколн няколко пъти, като скъса въжен­цето, с което бе завързан самарът.

Трапен, с натъртени телеса и поразместени кокали, поп Антония полежа малко, пък стана, хвана Клеопат­ра. Магаре хвърля много лошо. Ненапразно има пого­ворка в тоя край, че конят казва на ездача си: „Дръж се яко, вятър те носи". А магарето: „Търпокоп-лопата, търнокоп-лопата" — което значи, че като рече, може на­бързо да му изкопае гроб. А когато е по-злонравно, не се задоволява само с това, да хвърли ездача, но се обръща гърбом към него и добре го наритва. В тоя случай Клеопатра имаше всички основания да се отнесе така със стопанина си. Но тя само го метна от гърба си, и то не нарочно. Той разбра причината за нейните ритници и къчове и затова не й потърси сметка. Само я хвана, сложи й самара и я поведе. Но тя все още не можеше да се успокои от сърбежите и го отхвърляше от гърба си. Поп Антония най-после се принуди да го на­рами на гръб, а с лявата ръка взе поводите. .

От двете злини човек предпочита по-малката. И дядо поп намираше в тоя случай, че бог е добър и милостив, като го е сподобил с тая беда не през деня, а по здрач, за да го видят по-малко хора как носи на гръб самара. И гузно се свираше през най-тъмната улица към цен­търа па града, по-далечко от фенерите, под прикритието на вечерния мрак.

Прибра се вкъщи, покрусен от неуспеха на това иманярско похождение, което той започна с красива надеж­да в жадната за печалба душа, а завърши с магарешки самар на гърба.

Все още покрусен от вчерашната несполука, поп Ан­тония излезе да се поразветри из чаршията.

Беше още много рано. Той пободваше с патерицата по неравния калдъръм и поглеждаше ту наляво, ту на­дясно изложените стоки през току-що вдигнатите кепенци. Хвана му окото най-много едно дюкянче. Там по дървени пречки беше навесена непрана вълна, бяло-жълта като изстинал каймак от овче мляко. По-навътре тя беше натъпкана в чували, натръшкани един върху друг.

Той се спря и без намерение да купува, а само за да заговори, попита бакалина по колко я продава. Ви­дя му се евтина, увлече се и започна упорито да се па­зари. После попридаде:

—  Да ти дам пет лева, пък да взема чувала.

—  Казах ти вече, двайсет лева — не отстъпваше ба­калинът.

'— Осем ти давам.

—  Двайсет лева и пито грош по-долу — упорствуваше бакалинът.

—   Вземи девет лева бре, човек, пък дай чувала да го нося, не видиш ли, че няма кой да купува такива боклуци.

—  Само двайсет.. . — държеше бакалинът на послед­ната цена, от която не можеше повече да слезе.

—   Десет ще вземеш ли? — все повече се ожесточа­ваше поп Антония. Бакалинът забеляза това и още по-хладпокръвно и неумолимо даваше вид, че няма да от­стъпи.

Попът почти изохка от алчност и нетърпение:

—  Дай ми го бре, човек!

—    Омръзна ми да се пазарим, дядо попе — въз­дъхна от досада бакалинът и махна ръка. Пък извед­нъж нещо му хрумна, той мина в добро настроение, по­усмихна се и каза:

—   Щом толкова искаш да купиш вълната, няма да ти я продам — помълча малко бакалинът, прехапа му­стак, за да скрие насмешката си, и добави: — но ще ти я дам без пари, ако нарамиш чувала и се провикнеш през чаршията като циганин: „Ха вълна, вълна-а-а-а-а!"

—  Държиш ли на думата си? — хвана се поп Ан­тония за предложението, след като размисли малко.

—  Държа.

—  Дай чувала!

—  Да ти е честит — грабна бакалинът вълната да я подаде, вече прежалил я. Той беше убеден, че свети­ня му не се шегува.

Поп Антония метна чувала на гръб, заприпка да си отива и промънка:

—  Ха вълна-а-а!

—  Не чувам нищо, отче — подвикна му бакалинът.

—  Ха вълна-а-а-а! — провикна се по-високо дядо поп.

—  Слабо се чува, отче, така не се вика за цял чувал вълна.

—  Ха вълна, вълна-а-а-а-а!

— Искам да чуя по-добре. Ние пазарихме да викнеш, а ти само мрънкаш.

Поп Антония, прегърбен повече, отколкото когато тръгна, сякаш с това искаше да се затули от погледите на подранилите търговци и занаятчии, чак пред завоя на първата напречна улица, сигурен, че след миг ще се скрие, гърлесто се провикна:

—  Ха вълна, вълна-а-а-а-а! — и пъргаво кривна надясно.

—  Така те искам, отче, да си ми жив! — извика по­дире му бакалинът, потърка с пълни шепи мустаците си и гърлесто, несдържано се изсмя. Около него се на­събраха бакали, манифактуристи, търговци, занаятчии.

—  Господ да го убие, отмъкна чувала.

—  Гледал ли си как гладен пес отвлича шкембе от касапница?

—  Ама и ти — как ти текна това?

—  Не вярвах, че ще се съгласи.

—  Той за парата гол ще тръгне из чаршията.

Щом зави по напречната улица, поп Антония преграбчи чувала под мишница. Изправи гръб и отново зачука с патерицата по озъбения камънак на измитата от дъждовете улична настилка.

Попадията беше иаклала в кухнята, за да готви. Той отвори вратичката на печката и надникна вътре.

— Жарава като орехи! — прецени наум и каза на­ставнически: — Попадийо, я ми понагрей на машата един суджук — от ония, дето ги купих вчера. И скръцни канелата, да швръкне от червеното в бялото котленце — добави той и си помисли, че след изгодната сделка му се полага да се поразпусне повечко.

Занаятчиите и търговците още разговаряха по случ­ката с вълната, когато слугата на владиката случайно мина там. Само след половин час негово високопреосве­щенство знаеше в подробности за станалото сутринта в чаршията.

—  Как ще се яде тоя хляб, като е от два дни — пропъшка попадията, чупейки коравия комат, който трудно можеше да дъвче с проределите си зъби.

—   Питаш ли ме как пия това вино, като е от три години? — отвърна поп Антония и цукна от чашата, за да пробута в гърлото си един по-голям залък, и се за­гледа в портата. Изведнъж престана да дъвче, макар че закуската беше едва към средата. Бе забелязал да се задава откъм голямата стамболска черница слугата на дядо владика, който вървеше, навел глава, загледан пред себе си. Личеше, че е изпратен по работа. А като бутна портата, поп Антония набързо гаврътна остатъка от ви­ното в чашата, за да успокои сърцето си, което взе да бие по-често.

—  Ти си стой тук — каза той на попадията и по подрасник излезе на язлъка.

Вика те дядо владика — каза от стълбището слу­гата кротко и равнодушно, като че не знае причината за тая покана. И веднага си тръгна. Поп Антония маши­нално се почопли по брадата, която изведнъж го засърбя. Почувствува как се понаежиха мустаците му и ги поглади с пълна шепа. Постоя един миг, загледан в цепката между две от дъските на язлъка, просумтя, както правеше при голяма неприятност, и бавно се вър­на в кухнята.

Наметна бързо расото, взе патерицата и затупурка по стълбището, после по улицата към митрополията, за да не се забави много след слугата.

Дядо Константин го изгледа продължително, когато влезе в кабинета му, и това беше по-страшно, отколкото ако го беше посрещнал с някой гневен въпрос. Поп Ан­тония не издържа тоя поглед и наведе очи. От това мълчание мравки полазиха по кожата му.

Владиката стана и бавно тръгна към него. Продъл­жаваше мълчаливо да го гледа. Вдигна десница с насо­чен към лицето му пръст, още повече го доближи и спокойно промълви:

—   На тая кратуна сигурно отива повече цигански фес, отколкото калимавка.

Поп Антония несъзнателно отдръпна глава назад ка­то кон, към който е замахнал господарят му. Но него­во високопреосвещенство с ловкост и пъргавина, непод­ходящи за неговата възраст, посегна към брадата му, хвана я, бавно я намота около стиснатата си в шепа длан и едва сдържано проръмжа:

—  Още една такава магария... и ще отрежа тая мет­ла. Тя по става да мете магарешки обор, отколкото да я носи поп. — И полека равномерно задърпа надолу.

Дядо поп покорно наведе глава и се поуспокои, за­щото си помисли, че с това ще мине всичко. В тая ми­нута откъм касапските дюкяни някой извика отначало невъздържано и веднага след това глухо, сподавено, пресечено:

—  Мммм-ее-е-е-е!

—  Ммм-ее-е-е-е! — машинално му се откликна поп Антония, който не можеше в момента да намери по- подходящ отдушник иа болката си от заскубаната брада.

Срещу митрополията и окръжния съд бяха касап­ските дюкяни, разположени във вид на буквата П! По стар навик касапите викаха по цял ден: „Ха месо, ха месо!" Новият председател на съда издействува от око­лийския началник да забрани под страх на голяма гло­ба тия провиквания, които пречеха на съдиите да си гледат работата. Касапите, макар и трудно, се прими­риха с това. Но някои от тях под напора на многогодиш­ния навик от време на време забравяха за глобата и

след като зинеха, сепваха се и лапваха остатъка от провикването си.

Владиката, като чу тоя пресекнал вик, нещо му хрумна, пък стегна още повече брадата и силно я дръп­на. Поп Антония с навит врат като на козел, натиснат за клане, без да ще, задавено изръмжа от болка. Негово високопреосвещенство още по-силно изви главата му на­горе, погледна го в плахо ококорените, косо извърнати за милост към него очи и каза:

—   И пръчът знае да мека. . . но не знае да вика: „Ха вълна!" Под кожата ти отново се е вселил лука­вият, но пак имаш късмет, че сега е Томина неделя — изпъшка владиката от гняв, че ще трябва с върховни усилия да сдържи яда си, за да не влиза в по-голям грях сега, по време на християнските празници. Задо­воли се само с това да подърпа като юздата на прови­нил се кон намотаната брада на дядо поп, който при всяко подръпване покорно навеждаше главата си.

При последна равносметка от тоя прием в гневно стиснатата шепа на негово високопреосвещенство оста­наха доста влакна от брадата на дядо поп. Но все пак тя запази своята цялост и отново придоби чаталестата си форма, след като той, оставен най-после на мира, я попочеса и приглади с пръсти в коридора.

На връщане от митрополията поп Антония видя как Пачо прескачаше стобора му и подозря какво е стана­ло, но не можа нищо да му направи отдалече, само пропусна през мустаците си една ругатня.

Пачовата дружина току-що бе оскубала наболия на тънки нежни пера лук в градината му, докато дядо вла­дика проскуба брадата му в кабинета си. Сега Пачо последен напускаше местопрестъплението.

Ядът на дядо поп от тая пакост съвсем се уталожи когато каза на попадията.

—  Дай ми сега да си доям!

След първата глътка доби предишното си добро на­строение и баба попадия сметна вече за уместно да го попита:

—  За какво те вика дядо владика?

- Няма си той работа. . . — отвърна уклончиво све­тиня му. — Сетил се за мене. . . да ме види. Я иди пак с котленцето в зимника, че ми стана добре на сърцето. Бедата и радостта, лошото и доброто често идат ед­но подир друго. Днешната неприятност, която се случи на дядо поп, бе последвана от една необикновено при­ятна изненада.

Привечер пред портата спря файтон. От него слезе около тридесет и пет годишен мъж с пардесю през ля­вата ръка и куфарче в дясната. Важно премина през двора, бавно се заизкачва по старото дъсчено стълби­ще. Попът и попадията излязоха на язлъка и там го пресрещнаха развълнувани, радостни. Той хвърли на една страна пардесюто и куфарчето, целуна ръка на баща си и майка си, въздъхна от задоволство, че се намира най-после в родния си дом. Петнадесет години не бе стъпвал тук. Когато си дойде да вземе участие в Балканската война, не се отби, а замина направо за бойното поле. И пак направо оттам — за Париж — да си гледа науките.

—  Е, сега добре дошъл — изгледа го продължително поп Антония, а в очите му играеше весело огънче.

—  Добре заварил, тате — отвърна синът бавно, по-спънато, като чужденец, който, за да не сбърка, търси опипом думите и ги произнася пълногласно и с неси­гурно ударение.

—   Най-после изучи, дойде си — почти изхълца от радостно вълнение попадията. — Колко години стана как учиш, а?

—   Петнадесет години, мамо — усмихна се синът, сдържайки с достойнство вълнението, обзело го от сре­щата със старите родители.

—   Хората по четири, по пет години карат, ама ти трябва повече да си учил, а? — продължаваше тя да му се любува.

—  Доста работи научих там, мамо — каза синът все така усмихнат приветливо, но сдържано.

—  Пък много завалена ти е приказката бре, Петре, ти май си отвикнал да приказваш по нашенски — изхълцука попадията с пълни от влага очи, едновременно нажалена, че син й е позабравил майчиния си език, и горда, че е заприличал на чужденец — като ония френци и немци, към които тя мислено се отнасяше с уваже­ние и преклонение.

—  То е, защото много е учил там френски... нем­ски. . . — намеси се поп Антония да обясни промяната в българския език на сина им.

Петър не бе си идвал, откакто замина за Женева да учи медицина. Тази наука най-харесваше и на баща му, защото с нея се печели и от бедните, които често боле­дуват, и от богатите, които за всяка дреболия викат лекар. Подир пет години Петърчо обикна инженерст­вото и за него се позабави още четири години, което ни­как не зарадва баща му. Най-после Петърчо реши да става адвокат. Пресели се в Париж, където изкара оста­налите шест години, за да учи право и да вземе докто­рат. Адвокатската професия най беше по вкуса на поп Антония и затова се съгласи Петърчо да удължи още веднъж следването си, та да се върне на един път с три дипломи. Той си представяше как син му ще стане и адвокат, доктор по правото, и как ще скубе луди па­ри от селяните, които вечно се съдят — дори за една бразда, преорана от съседа волно или неволно.

И ето, най-после ученият син си дойде.

Подир малко поп Антония го извика насаме да си поговорят като мъже.

—  Дай сега да ти видя дипломите — изказа той на­право желанието си да се порадва на документите, кои­то ще дадат право на син му да печели пари и да при­добие почит и завидно обществено положение.

—  Отнесе ги вятърът, тате — усмихна се Петър при­ветливо, но сякаш малко хитро, та не можеше да се разбере дали казва истината, или се шегува. Този отго­вор бе произнесен без кълчене на звукове, без обърква­не на ударения, на истински български език, пазен и поддържан по кафенета и комарджийници в компании на съотечественици, редовни посетители на тези заведе­ния — единствените места в чужбина, където богаташ­ките синове студенти се събираха да поиграят комарец и да не забравят родната българска реч.

—  Как така вятърът. . . ти шегуваш ли се? ... — из­гледа го смаян баща му.

— Насам до Виена! — придоби Петър сериозен вид— карах с влак, пък оттам взех параход. Заговорихме се на палубата с един пътник. И той като тебе пожела да ми види дипломите. Аз ги разгърнах да му ги покажа, пък духна вятър, та ги отнесе надолу по Дунава.

Поп Антония изсумтя и наведе вежди, с което иска­ше да каже, че не може да го задоволи такова обяс­нение за изчезването на дипломите. Петър, разбрал то­ва, каза усмихнат.

—   Историята с парахода и пътника, тате, е мое съ­чинение. Аз я измислих, за да те поразвеселя. А вятъ­рът. . . разбирай го в преносния смисъл. Никаква ди­плома не съм взел, защото живях там безгрижно. И сега идвам да изкупя прегрешенията си пред тебе и пред самия себе си. Още утре отивам на лозето да ко­пая. Ще стана орач и копач, каквито са били прадеди­те ни.

Баща му се навъси.

—   Това можеше да го научиш и без да ходиш в Же­нева и Париж.

—  Нищо, тате, поуката е ценна и когато идва къс­но — възрази Петър дълбокомислено.

—   И така, не си завършил науките си — въздъхна поп Антония.

—  Ако бях ги започнал, може би щях да ги завър­ша — обясни Петър причината за неуспешния край на своето следване.

Безделието и комарът никога не са били грях за този, който е свикнал да живее на чужд гръб. Но Пе­тър, след като петнайсет години следва по кафенетата и комарджийпиците на Женева и Париж и най-после тряб­ваше да се завърне при родителите си, изведнъж се почувствува виновен. Много размишлява — това се случи за пръв път в живота му — как да изкупи вина­та си. Разсъди, че най-достойно ще бъде да се върне при майката земя, кърмилницата на всички добродетел­ни люде.

Още сутринта отиде на бащиното си лозе.

Въоръжен с мотика, доста тежка за неговите ръце, свикнали от най-ранни младини да държат само карти или да мятат зарове, той се зае да изкупва своята ви­на, да се покайва чрез труд за прахосаните петнадесет години.

До обяд прекопа тридесетина главини. Капнал от умора и изгладнял като никога, откакто се помнеше човек, той лакомо изяде хляба и гозбата, определени за цял ден. Легна по гръб на язлъчето и захърка, разперил ръ­це — както се спи след продължителна тежка работа.

Спа до другата сутрин. Стана и веднага пое за града.

—   Поотрошил си се — посрещна го иронично баща му.

—   Не съм се поотрошил, ами се разтроших, сякаш са ме газили коне.

—  Е, как ти се види?

Петър посбърчи чело и отговори:

—  Земеделският труд е благословен в приказките за деца н възрастни, ама само плешките ми знаят колко е добър.

—  И какво? — изгледа го очаквателно поп Антония, готов да му подхвърли нова хаплива закачка. Петър разбра това му намерение. И без да се поддава на възможно ново предизвикателство от страна на баща си, отвърна:

—   По-лек ми се вижда оня начин за изкупване на всички видове грехове, който от векове са практикували мнозина грешници и покаяници — покаянието чрез стро­го отшелничество.

—  Да не си намислил пак нещо? — посмръщи се поп Антония.

—  Ще стана калугер в манастира „Свети Иван" — каза Петър.

Баща му изсумтя сърдито:

—   На добър път! — измърмори, врътна се и излезе ядосан на язлъка.

Още тази вечер Петър се снабди с чепата тояга, кълчищени долни дрехи и вехта селска торба — подходящи неща за един бъдещ покаяник.

На другия ден се упъти по прашното шосе за мана­стира „Свети Иван".

Преваляше пладне. Слънцето припичаше, а той, с торба, задяната на гръб, попрегърбен от слабост, едва пристъпваше, като се подпираше с чепатия кривак и клюмаше глава от преумора, макар че бе извървял са­мо десетина километра.

По врата му, там, където се трие в яката на палто­то, бе засъхнала на неравни пластове мръсна пяна от пот и прах.

Изпрашен, брадясал, немит, той имаше вид на напущеник или занемарил се стар ерген, или на човек, се­риозно заживял с мисълта да се отдаде на строг от­шелнически живот.

С увиснала като на стар кон долна устна, полузинал от изнемога, той едва се дотътра до магерницата и немощно грохна на пейката под вековния дъб.

Мързеливо свлече от рамената си шарената вехта торба, задяната като цедилник, в която селянките носят пеленачетата си.

Поотдъхна си, преди да се представи на манастир­ските братя.

Като узнаха кой е, те много се заинтересуваха и го наобиколиха.

—   Е, къде мога да се настаня?— попита той след късия осведомителен разговор, в който бегло ги осведо­ми къде е бил, откъде е и защо е дошъл да дири усамо­тение и покаяние сред тихата манастирска обител — далече от всички светски суети.

—   Ще ти дадем килията на покойния игумен отец Флавиан, само тя е свободна — каза един от калугерите.

—  Мога ли да я видя и да си оставя багажа в нея?

—  Можеш.

Петър бавно стана и двамата тръгнаха към мана­стирската сграда. Изкачиха се на горния кат. Извървя­ха половината от коридора. Спряха пред една врата.

—  Това е килията на отец Флавиан — каза калуге­рът, като отвори. — Тя не е най-хубавата в манастира, но той бе свикнал с нея още откогато е бил млад дякон.

—   Напротив, много е хубава — възрази Петър. — Харесва ми. Само огнището е старовремско.

—  Отец Флавиан беше скромен човек, живееше про­сто — поясни калугерът.

—  Впрочем, щом ми предстои да прекарам в нея це­лия си останал живот, трябва да помисля за някои удоб­ства по свой вкус, разбира се, допустими за отшелни­ческия начин на живеене — каза Петър. — Интересува ме какво е позволено и какво не е позволено за един монах.

—   Калугерът се поусмихна неопределено: Според нашия правилник, хубавото ядене не е грях.

—  Ха! — учуди се Петър, приятно изненадан. — А мекото легло?

—  И то не е грях.

—  Доброто отопление през зимата?

—  Съвсем не е грях.

—  В такъв случай ще разваля огнището и ще си на­правя камина — каза Петър, набързо съобразил и по капризно хрумване решил с какво най-напред да си уреди килията.

— Можете и зидана печка — опита се да го насърчи калугерът, — имаме вече двама от тукашните братя, които си направиха.

—  Не, камина ще бъде: първо — защото сам ще си разкопая за нея — искам да проверя дали човек може като Робинзон всичко да си прави, и второ — така е по-интересно.

—  Ваша воля!

Вечерта се нахрани сладко, през нощта още по-сладко се наспа — като взе на заем и половината от деня.

Подир пладне се зае да разваля огнището, за да си иззида над него камината.

Разрови пепелта, отхлупи плочата, за да си разчи­сти място.

Нещо бодливо погъделичка пръстите му, несвикнали на груби предмети. Той отдръпна ръката си. Отначало се изплаши и нерешително пак забърка вътре. Напипа козинява конска торба.

Кой би допуснал, че отец Флавиан тъкмо тук е скрил жълтиците си! Честитият непрокопсаник за малко по­мисли, че дяволът е рекъл да се пошегува с него. Но като ги разрови, се убеди, че не се лъже.

Едва изчака вечерта.

Извади от торбата си кълчищените долни дрехи, на­сипа в нея жълтиците.

Когато дойде в манастира, му беше тежко, защото за пръв път изходи толкова километри пеша. Но по-го­лямо тегло изтегли по обратния път за града, защото торбата беше пълна не с кълчищени ризи и гащи, които той остави подарък на манастирските братя, а със ста­ро злато.

Месецът изгря жълт и огромен, сякаш за да освети по-сияйно пътя, по който той трябваше да се върне пак там, откъдето така несполучливо се опита да избяга.

Пристигна в града подир полунощ.

Потропа с кривака по вратата на бащиния дом.

Поп Антония, полусънеи и недоволен, че го будят, стана, запали лампата и отвори чак когато се убеди, че това е наистина неговият син. Пусна го да влезе, но го посрещна навъсен, сърдит:

—  Какво? И манастирският живот ли не е лек?

Петър се усмихна неопределено:

—  Господ си знае работата. И много грешим, тате, когато му се бъркаме. Разбра се, че не ми е било пи­сано да нося расо.

—  Писано ти е да ми изядеш и душата, след като ми изяде парите.

—  Писано ми е да изям и парите на отец Флавиан — отвърна Петър добродушно.

—  Какво? — сепна се поп Антония и се дръпна от изненада и почуда: — Ама... ти да не си намерил това там де... свинакаш... пърникаш... фандракаш?. ...

—   Никакъв свинакаш, никакъв пърникаш, никакъв фандракаш — отвърна Петър небрежно и високомер­но. — Просто намерих жълтиците на отец Флавиан. Ама знаеш ли какъв зор видях, додето ги донесох! На­татък ми беше и тежко, и не — защото в торбата има­ше само кълчищени ризи и гащи: нали бях иавзимал десетина чифта, сякаш щях да карам в манастира цял живот. Ама насам, като намерих това — посочи Петър торбата, — разбрах, че една торба сухи жълтици тежи повече от един магарешки товар мокри дърва.

Поп Антония го гледаше зашеметен.

—  Какво приказваш бре, момче? — изхълца той око­корен, втрещен като омагьосан, все още неспособен да дойде на себе си.

—  Донесох жълтиците на отец Флавиан — произне­се отчетливо и твърдо Петър, за да го отрезви. — Ето ги — отново показа торбата.

Поп Антония бръкна в нея, разрови жълтиците и се прекръсти от почуда. Заклати глава многозначително. Петър, отгатнал мислите му, се усмихна иронично и с израз на превъзходство.

—  Чудиш се — изгледа го той дяволито — как така на един непрокопсаник да се падне такова богатство. Има една стара френска пословица, която казва: „Го­спод се грижи само за три категории хора: за децата, за старците и за глупците". Аз, тате, принадлежа и към трите, само че в различни времена. Някога бях дете, после станах глупак, като реших да се почерня в мана­стира, а ми предстои да етапа и старец, защото много време ще трябва, дордс се изядат парите на дядо игу­мен, при условие, че ще ги харча разумно, а дойде вече ред и за разумен живот.

Поп Антония, без да слуша бръщолевенето на сина си, продължи да клати глава.

Като се наспа, Петър отиде на баня. Оттам се отби в бръснарницата.

Седна на стола пред огледалото. Бръснарят веднага започна да го сапунисва, а той му каза:

—  И ще ми навиеш мустачките, ама да станат като куките, с които дамите си закопчават ботинките.

Бръснарят сложи на мустачките машинка за на­виване.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: незнайко незнамов (3 февруари 2014 17:15)

... свинакаш... пърникаш... фандракаш

hmmm звучи като заклинание xixi


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 20
Потребители: 1
Гости: 19
Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?