Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Март 2019 (12)
Февруари 2019 (7)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (8)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Краят на едно детство - 15
2-02-2014, 20:32 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

БИТКИ

Момчетата от махалата около горния мост и прохо­да един ден се появиха над Гергьовското кладенче. То се намира на източния склон, точно там, където свър­шва шумакът и започва стръмната впадина, която се спуска чак до подбалканската покрайнина и естествено разделя голата стръмнина на две. Едната част е срещу горната махала, а другата — срещу долната, владение на Пачовата дружина. Водата на това кладенче всяка година срещу Гергьовден ставаше лековита — тогава бабички и невести подлагаха под чучурчето кратунки, панички, бардета — да си отнесат вода за здраве. Па­човата дружина сметна за предизвикателство това по­явяване там на горномахленците. Възниква въпросът, кой има право да се смята за владетел на тая поличбена местност. И понеже правото се определя от си­лата, двете махали един ден се срещнаха на полесра­жението.

Горномахленците излязоха сплотени, с дълъг боеви опит и утвърдени воински навици — те отдълго спореха и воюваха с източните си съседи за върха на каменните кариери.

Пачо изведе по-многобройна войска. Но тя никога не бе излизала на бой с прашки. И не е чудно, че се разпиля пред устрема на опасния противник. Горно­махленците връхлетяха на орда, дръзко, самоуверено.

Кирил преживя като кошмар това поражение. И ни­що не можа да отговори на баба си, когато му каза:

— Е-е-е-е! Не ви бива. Ония бяха по-малко, а ви погнаха.

На другия ден Пачо събра момчетата от цялата ма­хала на брега срещу гол Тупанкьо. Заповяда:

—  Скъси прашките!

—  Защо?

Ще видите... С къса прашка само с един замах се изсилваш, по-хубаво се цели, по-често се хвърля, камъкът по-бързо лети... не бръмчи... само фучи... и чак когато те удари, ще го чуеш. А големият — от дълга прашка, бавно лети, силно бръмчи... и сам ти казва: „Варди се от мене". . . И само ако си кьорчо, няма да го видиш. Хайде сега да опитаме! Ще мерим оня бъз до пещерата.

Момчетата се увериха в предимствата на новия на­чин за хвърляне: до вечерта шумка не остана по бъза и кората му се обели.

На другия следобед горномахленците излязоха със същите сили, а Пачовите момчета — с по-голяма самоу­вереност. Те влязоха в боя самонадеяно, сигурни, че ще натикат врага там, откъдето е дошъл. Ненапразно пре­ди сражението Пачо им даде точни наставления кой къде да действува, как да напада — за отстъпателни действия ни думица не отрони, те не се предвиждаха.

Много пъти в критическите моменти Кирил свърш­ваше работа за двайсет души. Но погрешно е да се мисли, че беше смел от безразсъдство. Още в началото на боя, когато видя първите ранени между другарите си и сред противника, той разбра, че еднакво опасно е да бъдеш напред или назад, защото камъкът не пробира. Дори, напротив, повечето ранени бяха от най-задните в сражението. Той няколко пъти чу фученето на камъни покрай ушите си, често усещаше в челото си лъха от техния летеж, по нито един не го засегна. Разбрал, че напред не е по-опасно, не смяташе за особена лична заслуга това, че е смел и пръв в боя. Но не умееше да командува, защото всичко вършеше сам, без да се съобразява с другите.

Горномахленците напуснаха полесражението значител­но проредели — доста ранени излязоха задълго от строя.

Пачовото войнство се увери, че противникът не е толкова страшен.

Още в първото победоносно сражение Пачо се из­тъкна като способен военачалник — нещо, което никой не оспори, то просто се наложи и прие от всички.

Следващия път горномахленците вкараха в боя но­ви резерви. Изринаха се по склона като орда, от никого некомандувана, яростно се втурнаха със страшно „ура", непрекъснато поддържано. Пачовите бойци ги обсипа­ха с градушка от камъни и ги заставиха да се спрат и развъртят прашките. Накараха ги да се опомнят и раз­берат, че имат работа с окопитил се безстрашен противник, придобил опит, воден от добър пълководец.

Главното ядро на горномахленците устремно, но напразно се хвърляше ту наляво, ту надясно, ту в цен­търа с цел да пробие някъде, да откърти част от Пачовата войска, да я помете. Там, където напреше най-силно и ставаше страшно, неудържимо, веднага се чуваше „Пачо-о-о!" Това бе глас на отчаяние, зов за помощ и увереност, че щом дойде Пачо, всичко ще се оправи. И той притичваше, скачаше разярен ту нагоре, ту надолу, ту към средата. Винаги навреме се оказ­ваше там, където беше необходим, удесеторяваше сили­те на бойците, запълваше пробива. Едного насърча­ваше, другиго веднага похвалваше, на трети обещаваше похвала, четвърти порицаваше, пети обругаваше, шести направо псуваше, седми заплашваше, че ще го изгони, а всички вкупом въодушевяваше, като отправяше за­кани към противника.

Така, вездесъщ, облетял и заздравил всички застра­шени места, той реши да предприеме общо настъпле­ние, поведе центъра.

От шумака горе до подбалканските дворове долу се понесе дружно ура. То като невидима неразкъсваема жица свързваше всички. И вече без някой да ги командува, настръхнали от увереността, че са по-силни, на­стъпиха. Центърът излезе напред като дъга на лък, изпънат до последен предел, когато стрелецът ще пусне стрелата. Но изведнъж стрелата засече. В един най-неочакван миг пристъпът на диарията, от която Пачо вече два дена страдаше, изведнъж и особено силно го обзе. Само тия, които бяха зад него и съвсем близо отстрани, видяха как той със светкавични движения похлупи длани на корема, стисна го, внезапно се спря за малко, отпусна с две дупки тесния ремък на пан­талоните, преодоля стомашните болки. И тичешком от­ново настигна, изпревари тия, които бяха изтичали напред. Дъгата на лъка отново се изпъна, противникът разбърка, загуби самообладание, побягна.

При следващото сражение горномахленците пак от­стъпиха. Но когато се спуснаха в падината, отсреща изскокна с двадесетина души един по-възрастен горно-махленец. В десницата му лъсна револвер, той го на­сочи и гръмна няколко пъти.

Пачовата войска се сепна, обърка се и побягна.

В отговор на това вероломство още на другия ден Пачо изневиделица изскокна срещу врага с кабзалията, останала от дядо му. Видът на това голямокалибрено огнестрелно оръжие подействува съвсем различно вър­ху двете войски и изведнъж промени съотношението на силите. С тържествуващи ревове Пачовите момчета погнаха изпоплашените горномахленци и ги накараха да прецапат реката, без да пробират плитко — за това не им оставаше време.

Разбира се, уплахата на горномахленците не бе не­основателна. Пачо бе натъпкал пушката до половина­та на цевта с барут, сол и просо, от които раната страш­но сърби. И така насоли задника на едного, че той с ревовете си и възклицателните обяснения за въздейст­вието от особения заряд свърши доста работа, за да се засили паниката. Сърбежът придаде необикновена пъргавина на краката му. Изпреварил в бягството всички, той се носеше пред тях като знаме на уплахата. Те гледаха как се почесваше лудешки по пострадалото място и го последваха, без да се обръщат към врага, за да видят дали наистина е толкова страшен.

Само след половин час се изринаха нови рояци от горната махала. Пачовите бойци, с придобитата от по­бедата самонадеяност, ги изчакаха. Макар да бяха ня­колко пъти по-малко на брой, те приеха сражението, но набързо бяха разбити и побягнаха, колкото им краката държат.

Начело на горномахленците тичаше с дрянова чепата тояга Пеко овчарчето, висок дългокрак младеж с вече нагъсто избил къдрав мъх на горната устна. Не само мъжественото му кокалесто лице, но и тежката сопа в дългите му ръце и авторитетът на възрастта накараха Пачовата войска да разбере, че на бойното поле се е появило нещо ново, страшно. Последен по­бягна Кирил. Противниците скоро го настигнаха. Два­ма го хванаха, завлякоха го тичешком при Пеко овчар­чето, който се спря за малко, изгледа го, стисна го с дясната си лапа за врата отдире, тласна го напред. Кирил полетя на ръцете си и изоставен от силно увле­чените преследвачи, пак стана и продължи да бяга за­едно с тях.

Победените, натикани в тяхната покрайнина, се свряха зад къщурките, покривите на които твърдо по­насяха бомбардировката на победителите.

Кирил, възползуван от залисаността на увлечените в преследването горномахленци, благополучно се спус­на при своите. Едва си бе поотдъхнал, някой му каза: „Баща ти!" Тай погледна към моста — единствената посока, откъдето можеше да дойде баща му. Зърна го как от брега, където изхвърляха боклук, тичешком се спусна по надолнището към воденицата. Видя го само от реверите нагоре, забеляза и връзката, и коравата гумена яка, но то беше миг. Баща му сякаш потъна към моста, който се закриваше от върби и бъзе.

Нямаше съмнение, че баща му е оставил дюкяна заради него, и веднага предпочете вместо да падне в ръцете му, отново да измине по обратен път завладя­ното от противника пространство, за да избяга през горния изход към реката. Това пребягване не бе много рисковано, защото горномахленците бяха завзели само горната част на склона. Но двама от тях, като видяха беглеца, се отделиха от другите, спуснаха се по него. А и баща му бе вече излязъл.

В една линия тичаха четирима: най-напред — Кирил, на петнадесетина крачки след него първият преследвач, на още пет-шест — вторият, на тридесет-четиридесет — баща му.

По едно време преследвачите изоставиха Кирил и побягнаха нагоре — над заградените подбалкански дво­рове, защото баща му хвърли камък по тях. Кирил се спусна към реката, по пътеката между пещерата и къщурката на гол Тупанкьо.

Реката, поизбистрила се, още не бе се оттекла след нощешния дъжд. А точно тук беше най-дълбоко. Но той нямаше кога да размисля. Докато избереше по-плитко, баща му можеше да го настигне. Хвърли се и потъна до гушата в пенливата вода, кипяща между камъните. Буйното течение го понесе надолу. Но със съзнанието, че между баща си и придошлата река е избрал по-малката опасност, той не загуби самообладание. Съо­брази да се хване за големия камък на средата, към който го тласкаха настигащите се талази. Удържа се малко за него, напрегна всичките сили на ръцете си, дигна се, възседна го най-после. Няколко мига си по­чива на него, без да се обърне към посоката, откъдето можеше да дойде баща му, защото бе излязъл върху камъка с лице към къщи. Стъпи отгоре, изсили се, подрипна и скочи доста към брега. Водата пак го повлачи малко, но тук тя бе по-слаба и той се изтръгна на пясъка.

С добре напоени дрехи, отново придобил загубеното за малко във водата тегло на тялото, сякаш планина изнесе на раменете си, додето излезе въз брега. Мина през дървото над вадата, едва се изкачи по нагорнище­то към къщи, задъхан от умора и уплаха, спъван от изнемога. На майка си, която мотаеше прежда на яз­лъка, можа да каже откъслечно, едва разбрано само това: „Тате ще ме пребие." И блъсна вратата за кори­дора, влезе в първата стая, но веднага съобрази, че тя е най-близо до входа, влезе в гостната, но си помисли, че баща му и там ще го подири, а най-важното — в нея няма креват, под който да се скрие. Оставаше само третата. Заключи вратата, скри се под кревата мокър, зъзнещ по-малко от студ, повече от уплаха.

И други път се е случвало така, че когато извърше­ше голяма поразия за най-много бой, ще има някой гост, заради когото ще му се размине. За негово добро тоя ден бе дошла на гости най-старата му леля — тя рядко идваше, защото живееше далече.

Баща му, прецапал реката на плитък бързей, бос, със завързани крачоли, прекрачи прага на портата, хвърли обущата и отбра една от струпаните на камара до зида гладки цепеници. Лелята взе на ръце Калинчето и като с най-сигурен щит го посрещна на стълбище­то. Той пръхтеше от ярост и не бе лесно за лелята с детето и майка му да защитят входа към коридора. Най-после баща му хвърли цепеницата и седна на стълбите да си изтрива краката и да се преобува. Ле­лята стоеше с детето на язлъка, а майката държеше ключа от входната врата.

След като той си отиде, тя отключи, извади от шка­фа долни дрехи за преобличане, хвърли ги на Кирил и го понаплеска. След преживяната уплаха тя не смята­ше за нужно да изтръгне от него обещание, че вече не ще ходи на кладенчето. Задоволи се само да подсили съвета на лелята с предупреждението, че никой вече не ще го спаси от баща му, ако пак излезе да се бие.

На другия ден Пеко овчарчето пак предвождаше горномахленците. Пачовото войнство пак побягна с по­крусен дух и понижена самоувереност. Горномахленците ревяха непрекъснато „ура" и напредваха начело с Пеко. Те — боси, той — с цървули, вдигнал дебелия дрянов кривак, тичаше и не обръщаше внимание на камъните, сякаш прилепи префучаваха покрай лицето му. Това презрение към противника се предаваше и на тия, които тичаха зад него и отстрани. Но те се стрес­наха най-напред, когато той изрева като звяр и изплю на дланта си парчетата от двата предни горни зъба. Кирил го бе улучил с валчест камък, нарочно подбран за него.

Тоя ден Пачовата войска си възвърна и пространст­вото, и смелостта.

Но краткотрайна бе и радостта на победителите, и покрусата на победените. Тия, на които покривите пострадваха при завършъка на всяко сражение, се опла­каха на околийския началник. Тоя ден той прати цяла­та полиция да разгони сражаващите се и да набие, ко­гото залови.

Стражарите добре свършиха работата сн. Те с голи саби сгърнаха и от двете страни бойното поле, очисти­ха го, изловиха мнозина. Наплескаха най-личните от бойците. А старшията повлече Пачо и преди да стиг­нат моста, го взе под мишница, довлече го досами река­та, потопи го до пояс във водата, държа го там, додето му изпя „Во Йордане крещающейся", и след това го пусна. Така се тури край на крамолата за Гергьовско­то кладенче.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: незнайко незнамов (4 февруари 2014 14:05)

българи, юнаци bravoo mig_mig


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 16
Потребители: 0
Гости: 16

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:


 
 
 
 
Ново в ПУК!