Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Март 2019 (12)
Февруари 2019 (7)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (8)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Краят на едно детство - 24
26-03-2014, 07:36 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

ПРЕЗ ГОРЕЩИТЕ ЛЕТНИ ДНИ

Бе започнало да се здрачава. Момчетата играеха край стобора на Муца Игнатица. Откъм реката по кри­вата уличка се зададе висок слабичък човек с малка глава. Той се спря пред тях — носеше пълна кошница със сливи — и всекиму даде по две. Това ги подсети, че от два дни не бяха брали от сливите на Ибиш ахчията.

Овошките в неговия двор бяха преродили тая година. От плод по тях шума не се виждаше. Момчетата, ко­гато нямаха какво да правят, прескачаха там от вре­ме на време и вършеха добра работа, защото, ако не се пробереше нещо от натежалите клони, те биха се изкършили от само себе си.

Като отиваха натам и дебнеха момент да прескочат, видяха, че в дърводелницата при долния мост надой­доха младежи: ученици, работници — и все такива с големи коси, някои с черни хвърчащи връзки. Това свое­образно събрание се видя толкова интересно на момче­тата, че те забравиха намеренията си да берат тая ве­чер сливи в чуждата градина, а се спряха да наблю­дават какво правят тия хора в дърводелницата, кога­то работниците от всички работилници се разотиват. Вътре на една маса бе поставена газена лампа, а зад нея седяха трима души. Останалите бяха се наста­нили кой къде намерил. Единият от тримата говореше, този до него записваше нещо. Третият само гледаше и като че слушаше по-малко от другите, а само наблю­даваше дали те внимават.

Всичко изглеждаше тайнствено на момчетата, те на­блюдаваха и мълчаха.

—  Това са тесните социалисти — наруши тишината Пачо. Той бе дочул от баща си нещо за тия хора, но сега и нему те изглеждаха загадъчни.

—  Какво правят вътре? — попита Цеко.

—  Четат.

—  Кой ги кара да четат? — попита Синигера.

—  Никой.

—  Нямат си работа, затова четат. Да не ме караха, аз няма и на училище да ходя.

—  Никой ги не кара, затова така правят.

—  А защо се събират? — попита Кирил.

—  Да разсъждават.

—  За какво разсъждават?

—  Те искат да няма бедни и богати — така казва тате. А я виж сега — Мито Пецов не знае какво да прави с парите си, а ние всеки ден нагъваме лютика. Един има имот, та с кон не може да го обиколи за цял ден, а друг — нивица, колкото да се търкулне магаре в нея. Па като рече оня, и магаренцето на сиромаха ще заколи... така ли беше бре, Цеко, нали от тая ра­бота умря дядо Таско.

—  От страх му се е пукнала жлъчката — потвърди Цеко.

—  А ще дойде време всички да бъдат едно — няма богати, няма сиромаси. . . равенство. . . братство — така ще бъде — завърши Пачо.

—  Добре е да няма сиромаси — съгласи се Кирил.

—  Ама не е зле и да си богат — добави Синигера.

Над града бе натегнала пладнешка жега. Всичко като че бе заспало, омаяно от лятната задуха. Дори и листата на дърветата бяха клюмнали в сънна непо­движност. По улицата бе пусто, глухо, тихо. Из чаршията нямаше жива душа.

Изведнъж се чу рев:

—  Олеле, изгорях!

Отвсякъде наизлизаха бакали и занаятчии и гледа­ха смаяни: дядо Йорданчо Коритара, цял обзет от пла­мъци, се носеше откъм дюкяна си и отчаяно ръкома­хаше, сякаш искаше да каже на всеки, когото би срещ­нал, да се маха от пътя му. Като момче претича до двора на джамията. Хвърли се по корем и цамбурна в широкото каменно корито, където шуртеше из два чу­чура студена вода. Там седеше разгърден Петър Лу­дия, бъркаше в пазвата си под мишниците, чоплеше из гъсталака на рунтавите си гърди, вадеше оттам въшки и незлобливо ги пускаше във водата. Като видя Кори­тара, пламнал отвсякъде, той се дръпна настрана, не­доволен, че му се нарушава спокойствието и му се раз­стройва мирното занимание. А когато в двора дотича­ха всички от чаршията да видят какво става, още по­вече се разсърди, нахлупи настрана калпата си, намръ­щи се и излезе, като недоволно сумтеше.

Дядо Йорданчо се търкаляше в коритото и ту охка­ше от болки, ту грухтеше от облекчение. Едновременно го болеше на обгорелите места и му ставаше приятно от студената вода. Разтревожени и смаяни, насъбрали­те се бакали и занаятчии го питаха:

—  Как стана това бе, дядо Йорданчо?

—  Откъде се запали?

—   Букна пламък из тенекето с газта — изфъфли Коритара — и дорде да вида, целият пламнах. Как ста­на, не видях.

А отде се подпали газта в тенекето? Иван Сини­гера отдавна мразеше Коритара. Той виждаше как в неговия дюкян винаги е пълно, а при баща му рядко някой ще влезе. Той свързваше тия две неща и раз­съждаваше, че ако по някакъв начин изчезнеше дюкя­нът на проклетия Коритар, всички ще идват да купу­ват от баща му и той ще забогатее. И тогава няма всеки ден да ядат лютика или чорба. Премисли много начини за премахването на единствения опасен кон­курент и най-после се спря на един. Когато всички ро­летки бяха спуснати през най-глухия пладнешки час и Коритара хъркаше на стола си, скръстил длани на ко­рема, той тихичко се промъкна в дюкяна му. Драсна клечка кибрит, запали предварително приготвеното

парче от вестник, хвърли го в тенекията с газта и ти­хичко, на пръсти излезе. Избухналият пламък събуди Коритара и цял го обгърна, когато той рипна от стола си да види какво става.

Поп Антония седеше в двора на Дано Коцов и дър­жеше на коленете си своите внучета — момчета, едно­то на година и половина, другото на три. Друсаше ги и припяваше:

— Ма-ню, ма-ню, ма-ци, ма-ци, та-ти, та-ти, де-ди, де­ди; дя-до-ви-те бръм-бъ-зъ-ци, дя-до-ви-те цан-цу-ге-ри!

Дано Коцов хлопна и затвори портата — връщаше се за обяд. Той често заварваше тъста си да друса та­ка синовете му и да им припява машинално и безсми­слено. Драго му беше, като го виждаше как се занима­ваше с тях, защото и по това разбираше колко много ги обича.

—  Дундурикаш ли ги? — подхвърли му той. — Ама трябва да ги оставиш, дирят те да венчаваш... едни селяни... нещо ги е озорило, та те чакат в църквата.

Поп Антония остави внуците си, облече расото и отиде.

Наистина трябваше бързо да стане венчавката: един момък се колебаел да се ожени за една мома. Най-после успели да го убедят, но се страхували да не се раз­мисли пак, та сватовете се разбързали да свършат по- набързо тая работа.

Поп Антония веднага навлече епитрахила и започна.

Той четеше на младоженците и наближаваше вече онова място от светото писание, където се казва невя­стата да се радва, да бъде весела като Ребека, да се множи като Рахил, тоест да й даде господ много деца. Изведнъж до слуха на дядо поп достигнаха гласовете от момчешка врява, което го обезпокои. Той се поотдръпна настрана, за да надникне през цветното цър­ковно прозорче, откъдето можеше да се види сливата в църковника... „Радвай се, невесто" ... — мърмореше той наизуст и гледаше сърдит как няколко момчета — Пачо, другарите му и още неколцина по-малки момчурляци, случайни техни сподвижници — се катереха като маймунки по клоните. Той изпъшка, обърна се към гол Тупанкьо, даде му знак да се приближи и тревожно му пошепна: „Ние с тебе се шашавим тук, а ония хъшлаци там обраха сливата."

Гол Тупанкьо излезе да гони хлапетията, които се бяха накатерили по сливата в църковника. А поп Ан­тония продължи венчавката припряно. Той четеше по- бързо от друг път текстовете и преядаше думите. Съ­крати наставлението за мир, любов и сговор в брака, което поради доброто си настроение отначало бе нами­слил да произнесе на новобрачните. И за всеки случай от време на време поглеждаше през прозорчето да ви­ди как гол Тупанкьо изпълнява поръчката му да раз­гони момчетата от сливата.

В бързината забрави да разклати полилея, за да из­дрънкат кристалните чашки. Това по суеверен обичай, особено когато биваше весел, той правеше, за да има мир и веселие в живота на младоженците.

Синигера бе излязъл на улицата с голям комат просеник и парче варено месо. Ядеше бързо просеника, а месото късаше на тънки снопчета като влакна и бавно го дъвчеше, за да му се наслаждава по-дълго. По едно време му се стори, като че се тупа с дърво по меко — сякаш някой изтупваше дюшек. Той забърза натам.

Пред един двор отвъд църковника бяха се насъбра­ли деца. Чуваше се тяхната многогласна врява и на равномерни интервали — тупане по меко. Като набли­жи, видя, че най-големият от хлапаците се измахваше високо с дебел кол и го стоварваше по едно пълно чу­валче. Вътре в него бе завързан един котарак, наказ­ваха го, защото ядял пилета. Синигера продължаваше да дъвче бавно, наблюдавайки спокойно. Но когато хлапакът се измори да тупа и попита кой ще го заме­сти, Синигера бързо лапна мръвката, разрина по-мал­ките момчета, взе колеца, за да даде своя принос в тая наказателна процесия. Допреди неговата намеса котаракът все още поритваше от време на време. Но откакто той пое колеца, скоро престана да шава.

Развързаха чувалчето, увериха се, че котаракът е убит, и го отнесоха на реката, за да го хвърлят във водата.

През цялото време Кирил наблюдаваше отстрани и това зрелище му се видя отвратително. След като Си­нигера доутрепа котарака и с осанка на победител мина покрай него, той подигравателно му каза:

— Голям герой си, преби един вързан котарак.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: peeeeet (26 март 2014 10:48)

Припомни ми любима книга от детството която препрочитах когато бях на село за повече от седмица. За жалост сега безвъзвратно загубена...  rev


 
 
№2 от: незнайко незнамов (26 март 2014 12:38)

malee2 podsmruk дядо таско, ...........сега и котаракът....................


 
 
№3 от: ssi (26 март 2014 15:51)

wink

Такъв е живота! Както се усеща става все по-тъжно и скоро (след няколко "глави") детството ще свърши!


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 10
Потребители: 0
Гости: 10

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?


 
 
 
 
Ново в ПУК!