Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Март 2019 (9)
Февруари 2019 (7)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (8)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Краят на едно детство - 28
2-04-2014, 21:39 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

УТРЕ ЩЕ ГИ ОТКАРАТ

Лозята заглъхнаха. Тая година по-рано ги обраха. След общата мобилизация всеки бързаше по-скоро да прибере гроздето.

Ливадите повехнаха.

Глухо стана в горите.

Бащата на Кирил всяка сутрин отиваше в казарма­та. Там обядваше и вечеряше. Когато си идваше в къ­щи, на Кирил ставаше тъжно, макар че във войнишка­та си униформа той му изглеждаше по-интересен. Той си помисляше, че това няма да кара дълго, че скоро баща му заедно с бащите на неговите най-добри дру­гари ще отиде на война.

Конят бе взет също във войската. Но дядо Васко купи след това младо конче, наскоро научено да тегли талига.

Два дена вече Кирил, майка му, баба Кета и дядо Васко прибираха каквото бе останало из лозето.

По главините висяха тук-таме само пригроздци на лозовите връхчета. Хората като че нарочно ги забра­вяха, за да има на какво да се радват, какво да си хрупнат, когато отиват на лозе след гроздобер, защото и тогава там все се намираше работа.

Не бяха обрани само най-късните есенни круши — медениците. Те висяха като звънци високо по клоните на грамадното старо дърво. Лъщяха на слънце с изби­ла по кората им роса от медени капчици — последна­та изцедена сладост на есента.

Към обяд в неделя една жена, дошла от града, се отби на тяхното лозе и каза:

—  Стефан рече да си идете. Заран ще ги откарат за сръбската граница.

Това „ще ги откарат" се видя страшно на Кирил. То може да се каже за добитък, когато го подкарат към кланицата. Стори му се, че то може да се отнася само за вързани хора, които въпреки волята си отиват натам, където ги пращат. Макар че отдавна и вече мъ­чително се очакваше тая новина, тя опари сърцето му. А лицето на майка му изведнъж посърна. Тя се засуети да прибира багажа, набраните круши, веслата с грозде. Вземаше едно, поставяше го в талигата, после го изваждаше, за да сложи по-напред друго.

—   Не бързай! Полека! — успокояваше я баба Кета. — Не се плаши... няма да ги откарат днес.

—   Тая работа не става толкова лесно — повтаря­ше дядо Васко, но Кирил разбираше, че и той самият не е спокоен, а само така приказва, за да успокоява другите, а и себе си.

Насипаха крушите в сандъци. Кирил помогна на дя­до си да впрегнат кончето.

Неизпитана досега тъга палеше момчешкото му сърце.

Седна отпред до дядо си, а майка му и баба Кета отзад на талигата.

Кирил мълчеше. Дядо Васко от време на време ко­со поглеждаше към него. И той мислеше какво ли ше стане със сина му. Но замислеността на внука му още повече го натъжаваше. Той се опита да запее, но гла­сът му пресекна. Преглътна и се обърна към Кирил.

—  Де запей нещо...

—  Какво? — попита Кирил.

—  .. .Нещо от ония песни, дека ви учат в училище.

—  Не ми се пее.

Де, не ти се пее. Аз, когато бях като тебе, що съм пял — каза дядо Васко и веднага съобрази, че из­лъга, защото си припомни, че през турско време, кога­то беше момче, не беше толкова весело, та да се пее. Но след това си спомни случки оттогава, които му се струваха весели, и заразказва — само за да разсее замислеността на внука си:

—   Когато бях като тебе. . . много пакости правех. А тато, бог да го прости, не ми прощаваше. Веднъж изядох баницата на баба хаджийка, та тогава той ме хвърли от моста, ама не се утрепах.

—   Каква баба хаджийка? — попита Кирил. Той друг път не бе чувал за такава бабичка.

—  Имаше една баба хаджийка — подхвана оживе­но дядо Васко, насърчен от събудения интерес на Ки­рил. — Видях, че слугинчето й донесе баница на фур­ната. Много ми се прияде. Намерих пет пари, отидох при хлебаря.

—   Баба хаджийска — рекох — ме прати да взема баницата — и му дадох петте пари. Отнесох баницата, намерих си и другари, отидохме на баира, изядохме я, а тепсията пуснах отгоре, та се затъркаля чак до барата. После не смеех да се върна дома, заиграх се в другата махала. Ама тато ме намери, поведе ме. Па като минавахме през моста, преграбчи ме и ме хвърли отгоре. Добре, че имаше повече вода, та не се пребих. Голяма лудория бях — усмихна се дядо Васко и искре­но се развессли.

— Ами после?

—   А после тато плати баницата.. . Пък и други магарии бях направил — усмихна се искрено старецът на спомените си, — та ме даде чирак при един кюркчия.

—  И какво? — попита пак Кирил, защото дядо Васко се намръщи и млъкна.

—   Проклет човек беше майсторът — навъси се дя­до Васко. — Шестнайсет калфи и чираци бяхме. Дър­жеше ни в едно мазе. Работа — от тъмно до тъмно. Тъкмо най-благо сме заспали, сръчка ни в ребрата посред нощ: „Ставай!" И само по едно паниче постна чорбица на ядене. .. Тегло беше... Па я те пусне вед­нъж в месеца да излезеш, я те не пусне.

- Ами като те пусна, ти не избяга ли още първия път?

—  Как ще бягаш? На единия ти крак закачи ботука, та едва го влачиш. Къде ще бягаш?

—  Какъв ботук?

—   То беше пън от дебело дърво. . . ама издялан, издълбан като голямо долнище на ботуш. Влезе ли ти кракът в него, то се склопва от двете страни, стъпало­то ти остане вътре, а отвън се заключи с катинар. И като повлечеш крак по чаршията, всеки знае, че май­сторът те е пуснал да те изперат вкъщи. . . Па си ида, хвърля ризата, а мама я отърси над огнището, та изполети от нея цял мравуняк въшки.

—   Откъде си ги събрал толкова? — попита простодушно Кирил.

—   Откъде ли? Шестнайсет души.. . всеки ги въди.

—  Нали ви пуска да се перете. Като ги изчистите, няма да ги въдите.

—   Та не ни пуска наведнъж всички. Днес пусне мене, заран други. Един се изчисти, а като си дойде, другите му дадат назаем. Та никога им се не довърши семето... Ама и ние го уредихме. Беше много люта зима. Дойде кадията да му шием кюрк. „Ще те опра­вя аз тебе, майсторе, дека ни мъчиш" — рекох си на­ум. Като стана готов кюркът, ние събрахме една ки­бритена кутия въшки. Аз бях най-малкият от чираци­те — мене прати майсторът да отнеса кюрка в дома на кадията. Взех в джоб кутията. А като влязох в дво­ра, преди да почукам на вратата, разгънах кюрка и добре го насолих от кутията. Кадъната ми даде бак­шиш, даже ме почерпи сладко.

—  А тя не видя ли въшките?

—  От студеното те не излизат, крият се по вълната.

—   После? — взе пак да става нетърпелив Кирил, защото дядо Васко тук позабави разказа си, да се по­смее.

—   После.. . като го облякъл кадията и отишел в кафенето, всеки гледа у него и го поздравява — нали е с нов кюрк. Седнал, поръчал си кафе. А въшките от жегата се разлазили навън, чак по носа на кадията. Станал човекът за резил. А ние в работилницата ча­каме какво ще стане.

—  И какво?

—   Довтасаха две заптиета, откараха майстора в дранголника. На другия ден жена му ме прати да му занеса ядене. А той ме гледа през решетката на кау­ша — дума: „Ех ти, Васко, ти ме докара тук, ти ме изеде. Мъничък си, ама дяволията ти е голяма. Само да изляза, аз ще ти кажа."

—  И какво ти направи?

—   По-добре да ти не приказвам. . . — махна ръка дядо Васко и продължи да разказва за по-леките по­следици: — Три месеца не ме пусна, та щяха въшки да ме изядат — по цяла нощ се дръгнахме — и тия до мене си изпатиха. Тегло беше. .. ама — усмихна се пак старецът — и ние си знаехме нещо... Майсторът имаше голямо лозе. Пълнеше по три возилници. На калфите и по-големите чираци много се пиеше, ама ня­ма как: виното — в зимника, той — заключен, ключът — в пояса на майстора. Ама имаше един мазгал (тясно дълго прозорче на зимник). Пък нали бях най-мъничък, само аз можех да се провра през него. Па вляза вътре.

—  Ами майсторът не вижда ли, че те няма?

—  Това става нощем, когато и господ спи.

—  А като влезеш?

—  Като вляза? Калфите и чираците се наредят от­вън. Няма с какво да се изнася, ама и на това му на­мерихме цаката. Дадат ми най-кирливия фес, точа в не­го и подавам.. . през мазгала.

—  Защо пък най-кирливия?

—  Защото най не пропуска — той е станал като му­шама. Та така — точа в него и подавам през мазгалчето. А ония отвън се редуват, фесът върви от уста на уста, по цяла нощ. Та едва може да ни събудят по­сле. Така се комкахме цяла зима. През пролетта май­сторът довел търговци да им продава вино. Знае, че има три возилници пълни. Завъртя канелата на пър­вата — тая, дека я е оставил за продан, — а тя не пуска. Брей, какво е това. Чука бъчвата — кънти, празно. Та така за една зима шестнайсет души изпиха една возилница с един кирлив фес... — усмихна се дядо Васко.

При железопътната линия един овощар продаваше круши и ябълки на войниците. Като видя натоварени­те сандъци в талигата, той даде знак на дядо Васко да спре:

—  По колко ги продавате?

—  Не ги продаваме — отвърна дядо Васко.

—  Чакай да продадем два сандъка, какво ще ги правим? — каза майката на Кирил.

—  Кога сме продавали нещо от лозе? — навъси се дядо Васко.

—  Не сме продавали, ама сега е война, кой ще ни печели?

Дядо Васко се намръщи, пък каза на овощаря:

—  Имаш ли кантар?

—  Имам.

—  Дай го да мерим.

Майката на Кирил прибра парите. А нему това се видя чудно и като нещо, което предвещава, че настава сиромашия в техния дом. Защото дотогава никога от тяхното лозе не бе продавано ни грозде, ни овошка.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: незнайко незнамов (3 април 2014 09:26)

краят наближава................. взе да ми става още по-тъжно yajuyo


 
 
№2 от: Цонка (3 април 2014 11:58)

wink На "ръководител" като кюркчията такова отношение му се пада - въшки в кутийка. И виното му отиде в импрегниран с мръсотия фес :))) Той знае, ама и те знаят xixi2 Няма кодекс на труда, няма трудово-правни отношения... Вендета!  xixi2
Много ми хареса!




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 19
Потребители: 0
Гости: 19

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?


 
 
 
 
Ново в ПУК!