Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Март 2019 (8)
Февруари 2019 (7)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (8)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Краят на едно детство - 31
5-04-2014, 17:04 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

ПОЛКОВАТА КАСА

На другата вечер Петър трябваше да се примири със сполетялата го несполука. Загуби не само което бе спечелил миналата вечер, но и онова, което имаше, преди да се върже в играта. Нищо не го задължаваше да продължава по-нататък. Но той сметна, че ако не му е вървяло през миналите две вечери, трябва да се очаква, че през следващата ще му провърви. От многогодишен опит бе си съставил убеждението, че не­сполуката винаги се редува със сполуката. Стига са­мо човек да не губи кураж и да вярва, че тази, която дава и печалбата, и загубата, обича смелия. На сме­лия и господ помага, както го е измислил народът.

Той не допусна и помисъл в главата си да бърка в полковата каса. Искрено бе уверил баща си, че няма да посяга там, където не е негово. Но още неизследва­ни са и едва ли някога ще бъдат изследвани пътища­та, по които рогатият съблазнител подвежда човека, за да върши престъпления. Този път той не го накара да посегне на държавната пара, а накара онези, които го бяха обрали, да му предложат нов, още по-голям заем, което те и направиха. Той прие. Не е все едно да посегнеш на полковата каса или да се възползуваш от едно такова предложение.

Ако беше някой друг, неопитен играч, а не той, кой­то петнадесет години бе посветил на това изкуство и бе изучил много от неговите тайни, защото никой не е изучил всичките — иначе щеше да има един-единствен, който знае всичко, — та ако не беше той, а някой но­вак, двамата майстори щяха да му видят сметката за един час. А с него трябваше да водят борба цяла нощ, докато го оставят без петак. Сутринта той си отиде да спи, за да събере сила за следващата вечер.

Имаше още два дни до заминаването за границата. То не беше малко време, за да се очаква един нов обрат в капризите на тази, която насочва и успеха, и неуспеха към този или онзи свой избраник. За две нощи може да станат много неща, ако човек е на мястото си и знае какво да прави.

Петър отвори касата: най-напред да върне заема на честта, който бе взел от новите си приятели, и още — да тури нещо в джоб. Защото играта не можеше да спре насред път. Тези двама играчи, които не бяха и мирисали ония комарджийски свърталища в чужбина, където той беше като у дома си, само донякъде могат да имат късмет. А той ще трябва да им покаже кой е и на какво е способен. Те ще видят къде им е мястото в това поприще, дето всеки може да опита късмета си, но не всеки е достоен да му служи както трябва.

Тази нощ се разигра такава голяма игра, че стана необходимо той да сключи още един заем, значително по-голям от първия, за да изкара до сутринта.

Нищо чудно, че в един сравнително малък провин­циален град може да се разиграе голяма игра, както

в столицата. Тогава неведнъж се е случвало прочути столични майстори да гостуват на своите провинциални събратя, когато са подушвали, че у тях се е завъдила голяма пара — както осите отдалече помирисват бур­кана с мед и налитат на него. От техните гастроли в малките градчета ставаха големи празници за комарджийското съсловие — за едного весели, за другиго скръбни. Този път също имаше всички изгледи за та­кова нещо. Двамата софийски гастрольори, макар че не бяха минали чуждестранната школа — а кой знае дали не бяха минали, — дадоха такъв ход на играта, че Петър трябваше още веднъж да бръкне в полкова­та каса, и то по-надълбоко.

Последната нощ преди тръгването за границата бе­ше най-напрегната. Сполуката и несполуката се ре­дуваха като вихрушки с бързината и променливостта на луди ветрища. Купища от пари минаваха от единия край на масата до другия. Противниците бяха достой­ни един за друг. Залозите се редуваха големи и мал­ки. Успехите заместваха неуспехите.

Пот избиваше по челата. Тържеството от печалба­та прогонваше примирението със загубата. Удовлетво­рението измиташе покрусата.

Утрото след тази нощ завари полковата каса праз­на, а главата на Петър — пълна с безрадостни мисли. И най-лекомисленият безгрижник не би могъл леко да понесе такова нещо.

Той си отиде вкъщи изтрезнял и от последната на­дежда да си възвърне онова, което загуби в напраз­ната гонитба по печалбата.

Не каза нищо на баща си — от това не би имало полза нито за единия, нито за другия.

Тръшна се на леглото и веднага заспа. Умората от напрежението беше по-силна от угризенията и само­обвиненията за извършената грешка, която бе запла­тена с грешната държавна пара.

Все пак за баща му не можеше да остане тайна това катастрофално злополучие. Такова едно събитие непременно щеше да се разчуе из града. По-добре е да не се чака той да го научи от чужд човек.

Този път Петър реши да не си служи с лекоми­слени шеги и плитки хитрувания, както правеше обик­новено, когато ставаше неизбежно да посвети своя родител в някоя неприятна истина. Сега трябваше да бъ­де само добросъвестен.

Щом се събуди, чистосърдечно му разказа как ста­на така, че парите, конто бяха предвидени да стигнат за цял месец на всички офицери и подофицери от пол­ка, за две денонощия преминаха в ръцете на двама со­фийски нехранимайковци.

Очакваше, че баща му ще посрещне с буйна скръб новината за неговата необикновена злочестина. Беше се приготвил да чуе яростни ридания от сполетялото го нещастие — защото лошото, което е станало със сина, носи само скръб на бащата. Сега вече той има­ше право да прокълне неговата пагубна комарджийска страст, пък и самия него дори. Той напълно заслужава гневните проклятия, които непременно ще се по­сипят върху глупавата му глава.

Беше решил да приеме със смирение яростните обви­нения, защото те щяха да бъдат напълно справедливи. Предварително знаеше какви ще са горе-долу, остава­ше само да ги чуе — нямаше съмнение, че старият ще ги изрече. Той ги чакаше, защото този път вече не можеше да му се размине.

Но тези негови очаквания излязоха напразни.

Той не можа да си обясни мъдрото спокойствие, с което баща му посрещна вестта за злополучния край на битката за сполука, която две нощи и два дни води с двамата софийски безделници.

Но нищо чудно, че поп Антония не се разгневи. Бе­дата, която беше сполетяла сина му, а след това и не­го самия, изведнъж го стресна така, че му подействува вразумително, наместо да го разяри. Той я прие ка­то божие наказание за някое прегрешение.

Само изгледа замислено сина си и попита, сякаш му беше необходимо още веднъж да чуе какво е ста­нало, за да го повярва:

—  Та така... каквото имаше, няма го вече.

—  Няма го.

Петър отговаряше като ученик, комуто учителят на­помня неща, които е трябвало да заучи, но той не си е дал труд да ги запомни.

—  Значи касата — бог да я прости?

—  Бог да я прости.

—  Така да се каже, отиде в устата на вълка?

—  Не се видя как отиде.

Поп Антония въздъхна:

—  На добро място е отишла.

—  Така е било писано.

—  Така я докара ти.

—  Аз иначе щях да я докарам. Ама когато тръг­нат все лоши карти, нищо не помага.

—  И какво мислиш да правиш по-нататък?

—  Ако имах поне малко да се замогна, тогава има смисъл да се приказва. А сега ръцете ми са вързани. Нямам с какво да завъртя колелото.                 ·

—  Не те питам дали пак ще играеш на комар, а какво ще кажеш на по-горното началство за опропасте­ните пари.

—  Смятам, че не бива да го тревожа тъкмо сега, когато всички трябва бодри и весели да тръгнем за границата. Иначе, ако се разкиснем от отчаяние, про­тивникът ще ни разпартушини веднага, щом се срещ­нем с него.

Петър неволно отстъпи от намерението си да бъде сериозен и пак се върна към себе си, такъв какъвто беше винаги — лекомислено безгрижен и тогава, ко­гато трябваше да бъде най-много угрижен. Но баща му никак не смяташе да се съобразява с тази негова черта и отново го притисна:

—  Ти не се занасяй, ами отговори какво ще стане, като дойде време да раздаваш заплатите на офицерите?

—  Дотогава добър е господ.

Поп Антония сърдито се почеса под носа.

—  Работата на господ е да бъде добър, но поняко­га за някого става лош.

—  Нека се надяваме, че той е повече склонен да бъде добър... особено с този, който е загазил...

—  Дано. . .

—  Не си ли много сигурен? Но нали затова към не­го се обръщаме за помощ, когато няма кой друг да ни помогне.

—  Май че сега само от него ще чакаш.

- И аз вече взех да вярвам, че най-много на него трябва да се надявам. Макар че е толкова високо, та едва ли би ме чул, ако го помоля. . . И макар че си имам баща, който е толкова близо до мен, та би ме чул даже само да му пошепна.

Този намек за твърде съмнителната вероятност да се получи пряка помощ от бога поради голямата му отдалеченост и за съвсем сигурната възможност да се получи от собствения баща — поради очевидната му близост, сепна поп Антония и той побърза да възрази:

—  Той е високо, ама всичко види.

—  Пропусна да кажеш, че и всичко чува.

Поп Антония имаше основание да се възмути от тая безочливост, но предпочете само да поясни, все едно че не му е направила впечатление:

—  То се знае. че и всичко чува.

—   Така се казва. И вярващите вярват, защото то­ва им е работа, да вярват. Но аз лично от собствен опит имам причина да се съмнявам. Защото, ако е видял как се потя с ония софийски вагабонти, не можа ли да ми помогне с няколко добри карти, та да ги отупам като пепеляви тумбаци. А ме остави, та да си дойда само по долни дрехи, както ти сам видя. Или ше кажеш, че когато той е създал света, не е имало кафенета и разни други комарджийски свърталища, които после, без да го питат, са изобретили хората, та сега не знае къде са те, за да надзърва в тях. Но та­ка или иначе той ме изостави без помощ и без напът­ствие сам срещу ония обирджии.

—  Този път той е помогнал на тях — каза поп Ан­тония, колкото да прекъсне богохулските му бръщоле­вения. Но разбра, че това не е лесно, защото Петър попита нещо, което не можеше да се остави без отговор:

— А кога ще помогне на мен?

—  Когато заслужиш.

—  С какво ли мога да заслужа?

—  Когато станеш редовен човек.

—  Те с какво са заслужили?

На неудобен въпрос най-лесно може да се отгово­ри само с друг неудобен въпрос. И поп Антония се възползува от тази най-пряка възможност:

—  Ти ми кажи сега какво ще правиш утре, ако ге­нералът те повика и рече: „Дай, момче, да видим, ка­то си прехвърлил през ръцете си толкова пара през тия две нощй, какво е останало в касата?"

—  Ще му кажа, че нищо няма да види, колкото и да гледа в нея, защото нищо не е останало.

На неудобен въпрос може да се отговори и с без­очлив отговор. Само че така е малко по-трудно, защо­то изисква известна, макар и не кой знае каква изоб­ретателност.

—  А ти видя ли докъде те докараха тия пусти карти?

—  Тия карти, тате, да имам в ръцете си само кол­кото да се завърти колелото, че да ми потръгне, па ти ще гледаш тогава какво правят те. Ама малкото пари, които ми трябват, за да започна, кажи ми, откъде да ги взема?

—  Само от мен не чакай.

—  Човек понякога намира оттам, откъдето никак не очаква.

—  Тук няма какво да намериш. Цяла къща ми изгоря.

—  Вярно, тате. Съгласен съм, че е много неудоб­но да ти искам, защото сега имаш само две къщи.

—  Ти да не мислиш, че като имам две, може да ти дам едната, та пак да си опиташ късмета, а? А като остана и без нея... па като остарея и не ще мога да принасям ... ти ли ще ме храниш?

—  Разбирам те, тате. Прав си. Ти си имаш свои грижи. Трябва да си гледаш старините...

В думите на сина си поп Антония подозря ловко подмазване, сигурно с користна подбуда, защото не е известно някой да се е подмазвал безкористно пред някого. Той наостри уши да чуе какво ще му бъде по­искано. Но Петър не бързаше. Подмазвачеството се отличава от безсрамието и по това, че с него се дей­ствува отдалече, неусетно, и трудно може да се раз­бере откъде и накъде мери.

—  Ти, тате, си по-милостив, отколкото изглеждаш. Пък даже и това, което изглеждаш, показва, че си по-добър, отколкото те мислят другите.

Поп Антония помълча, защото не е лесно да се от­върне на ласкателство така, че то да не хване място. Изгледа сина си изпод вежди. Но не беше сигурен, че само това е достатъчно той да разбере колко е наи­вен, като се надява така да смекчи сърцето му. И за да си е съвсем на чисто с него, бавно промърмори:

- Аз нека да си изглеждам... ама ти си знай... че никаква добрина не бива да очакваш от мен. Защо­то трябва да има откъде да се вземе. А пък аз нямам. Това, дето беше... пари. . . полици. .. всичко изгоря заедно с къщата.

—  Ако под добрина разбираш само пари... то е вече друго нещо — сепна се привидно Петър. — Аз пък мислех... че човек и без пари може да бъде добър.

—  Той може да си е добър, ама без пари не може да направи добрина.

—  Напълно вярно! Прав си! Аз исках да кажа, че си способен да имаш към човек съчувствие... милост. ..

—  Виж... тая работа може и без пари...

—  Аз, тате, право да си кажа. .. — позабави се Петър — никак не съм доволен от себе си.

Поп Антония без малко беше склонен да помисли, че син му започва да се разкайва за щуротиите си.

—  Не е ли срамота аз, коскоджа ми ти мъж на трий­сет и пет години, да висна на ръцете на баща си, кой­то е вече на такава възраст, че трябва да си почива, да живее спокойно... да не му създавам ядове...

Тук поп Антония вече взе да подозира, че зад тия самообвинения се крие нещо, което скоро трябва да излезе наяве. Защото, когато човек се самообвинява прекалено, то е, за да събуди към себе си съчувствие — което винаги е по-голямо, отколкото душевната болка на самообвинението.

—  Но аз се питам, ако и да съм прегрешил така, че да не заслужавам прошка, ти ще ме оставиш ли мене, вече отчуван мъж, да пропадна? ...

—   Ти си вече пропаднал, няма какво да те оста­вям — прекъсна го поп Антония, за да предотврати молбата му за парична помощ, друго не можеше да се очаква след такъв трагичен акорд.

—   Спасението ми е само в теб... — искаше да за­върши Петър.

—  Спасението ти е само в парите ми, ама... ня­ма — прекъсна го поп Антония.

Петър все още не губеше надежда да събуди поне снизхождение у баща си, след като се убеди, че не мо­же да го трогне.

—  Добре ли ще ти бъде да рекат хората, че си ме оставил да отида в затвора млад и зелен?

Поп Антония продължи да го гледа със спокоен, безразличен поглед:

—   Няма да те затворят.

Петър, загубил още едно основание да измоли съчувствие, се посепна с малко пресилено учудване:

—  Ха! Ако за това, което съм извършил. . . няма да ме затворят... тогава... за такова нещо... дали пък не ще речеш, че ще ми дадат медал?

—   Само ще те осъдят.

—  А да не би някой друг да лежи заради мен?

—  Лежането ще остане за подир войната.

—  Хайде де! Къде пише такова нещо?

—  Когато другите ще се бият на бойното поле, не ще те оставят тук да лежиш заради това, че си прахо­сал държавни пари.

—  Така ли мислиш?

—  Не мисля, а знам. Така се прави през време на война. Ако не върнеш веднага парите, сега ще те осъ­дят. А ще те оставят да лежиш чак след като свърши войната.

Петър искрено се ядоса:

—  Значи хем да воювам, хем после да излежа­вам присъда, къде е тук справедливостта?

—  Къде дават лежане, когато се води война?

—  Ама ти, както казваш, излиза, че лежането в затвор не е наказание, а награда.

— То е наказание само в мирно време, а във во­енно става награда.

—  Толкова ли познаваш законите, та ме убежда­ваш, че е така?

Аз законите не познавам, ама познавам един пунктов учител, който преди три години направи горе-долу като тебе, точно когато се обяви мобилизацията за Балканската война. Изтеглил от банката заплатите за учителите от няколко села — трябвало да им ги разда­де на другия ден. Па се отбил в едно кафене да си опи­та късмета. И за една нощ опухал всичко до троха. Де­сет хиляди лева. Осъдиха го на осем години затвор. Ама си го облякоха, тури си човекът пагоните на запа­сен подпоручик и си воюва като хората. Получи три кръста за храброст и го произведоха поручик, та му по­намалиха от наказанието. Па като свърши войната, дой­де си, та облече шарените дрехи. В затвора се научи да плете серкмета и да прави бърда. За Примерно по­ведение и добра работа на разсадника му намалиха още една трета. Отлежа си три години в затвора. И го пус­наха лятос.

Случаят с учителя не допадна на Петър. Това, че набързо е отлежал наказанието си, не можа да му по­служи за пример, който обещава утеха.

—   Виж, че за злоупотреба на държавни суми във време на война присъдата се излежава после, това не знаех, макар че съм следвал и право.

—  То е, защото отдавна си го следвал, та може ве­че и да си го забравил. А пък аз само преди три години видях оня учител, та още го помня.

На Петър се поиска отново да се пошегува с баща си, но не можа да измисли нищо шеговито. Дори се позамисли.

—  Ясно. През време на война дават лежане само в окопите, а не и в затвора. А тя, изглежда, че ще бъде много по-длъжка, отколкото се щеше да бъде на тия, които я започнаха. Вече цяла година се води, а не й се вижда и средата. Та ако продължи повечко, не се знае какъв ще бъде краят.

—  Нищо не се знае — добави поп Антония.

—   Ако бъдем победители, може да се даде амни­стия за прегрешения като моето. Ако бъдем победени, всичко ще се обърка така, та няма и да се сетят за мен. Дотогава ще се навъдят къде-къде по-големи пре­стъпници, та за такива дребни злоупотребления като моето едва ли ще стигне мярката.

Поп Антония се замисли:

—  Кой знае пък... Тя войната е като водата. От едни отнася, на други донася.

—  Тя обърква работите на цели народи и държави. А на някои хора оправя батаците.

Поп Антония въздъхна дълбокомислено:

—  Всичко става.

—   Във време на война най-важното е да се спаси животът. А другото ще се нареди. И богатството — то не е нито в парите, нито в имота. Ето, до снощи имах много пари — сега нямам. Имотът? ... Той е нещо, де­то иде в ръцете на едного, а на другиго излиза от ръ­цете. Ето, ти видя — имаше три къщи, а ти останаха две. А умът, който имам, си е само мой.

—  Той си е само твой, ама за какво ти е?

—  Петър продължи, сякаш не го беше чул: И тия пръсти, дето ги имам и дето ме хранят, и те са си само мои.

—  Че са си твои, никой не ти го отрича. И че те хранят — и това е вярно: с тях туряш залъците в уста­та си.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 15
Потребители: 0
Гости: 15

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?


 
 
 
 
Ново в ПУК!