Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Март 2019 (10)
Февруари 2019 (7)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (8)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Краят на едно детство - 33
5-04-2014, 17:30 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

СБОГОМ, БЕЗГРИЖНО ДЕТСТВО

Кирил и Пачо изпратиха войската чак отвъд сенова­ла. Там по шосето се източваха колоните.

Войниците, навели глави, крачеха с пушки на рамо. Над тях във въздуха бе се прострял прозрачен слой прах като платнище, сякаш за да ги пази от сухото есенно слънце, което сега особено палеше.

Последните пехотни части се източваха към сръб­ската граница. Кирил ги гледаше и си спомняше как преди три години заминаха войниците на война срещу Турция. Тогава те маршируваха напето, някои изоста­нали пъргаво, бодро и радостно подскачаха, за да на­стигнат колоната. Мнозина пееха, без да ги кара някой, и увличаха всички. Само в една рота се бяха умълча­ли, а един висок хубав офицер, който, забързал отстра­ни, ги настигна, ласкаво ги попита: „Защо не пеете?" И те запяха. Същият този офицер, който живееше близо до тях, тогава загина още в първия бой. Неговата мла­да жена след това няколко дни не излиза от стаята си.

Като вихрушка се въртяха тия спомени в главата на Кирил. Той гледаше сега мрачните мустакати пехотин­ци — те упорито крачеха.

. . . Рап-рап, рап-рап! ... — маршируваше пехотата, източваха се последните колони. Минаха бащата на Па­чо, бащата на Кирил, Петко хлебарят, учителят, Косто Киселия. . . Ето го и гол Тупанкьо.. . като че не е той, тропа навъсен, държи здраво пушката на рамо, върви намръщен, не бърка крака. . . Ето го и воденичаря чичо Манчо... колко пакости са му правили... На Кирил стана тъжно. .. всички тия хора отиваха на война.. . мъчно му беше и за тях. ..

Помисли за баща си — дали ще се върне? ... А как­во ще бъде, ако не се върне? ... Та нали той е опората на техния дом! Неизпитана дотогава печал опали сър­цето му... мъка... и съмнение... и страх... на вой­на всичко може да се случи.. . тя е за това — да гинат хора.

Прахът се кълбеше над колоната. Слънцето печеше мъчително сухо на изцъкленото празно небе.

Бащите заминаха. Те воюваха веднъж с желание преди три години — храбро се биха. Учудиха света, пре­взеха непревземаеми крепости, победиха войската на вековната турска империя.

Войската замина и след нея остана само прах над шосето. И празното поле. И глухият град.

От долната църква се чу самотен камбанен звън.

Сбогом, бащи! Кои ли от вас ще се върнат?

Кирил и Пачо незабелязано бяха се отдалечили до­ста навътре в полето. След като изпратиха последните редици, те си тръгнаха за дома.

Преди да наближат сеновала, откъм града се зададе керван от коли, който нямаше край. Това бе обозът на дивизията. Начело на колоната вървеше стар, с побеле­ли мустаци селянин. Той водеше впряг от два хубави едри вола с рога като венци. Бавно пристъпваше, отпус­нал в ръце капистрите. След него воловари и биволари бяха все богати граждани: търговци. . . манифактуристи... кръчмари.. . Един галантерист водеше би­волска кола. По-право биволите сами си вървяха, а той само държеше капистрите и ходеше отстрана, ся­каш се страхуваше да не го настигнат и набодат на ро­гата си. Угрижен и умислен, несъзнателно беше при­хванал с долната устна черните си като въглен, гъсти и дебело завити мустаци. Той не знаеше как се гледат работни добичета. Не знаеше как да държи остена, бе­ше го опречил настрана, като че се кани да се отбраня­ва от кучета — както правят циганките, когато ходят по просия. Но като си помисли, че има и по-голямо те­гло от това, да се гледат биволи, че има и нещо най- страшно — да се върви срещу куршуми, каза си на­ум, че добре е сполучил с тия биволи. В края па краи­щата не е голяма работа, ще се научи да им туря на­време слама, да ги чеше, ще се престраши, нали и тия, дето ги гледат цял живот, са хора като него.

Обозът спря. Трябваше да се присъедини някъде към средата му колона от коли, натоварени със сено — още товареха последната. Едър възрастен селянин стя­гаше и завързваше прехвърленото през колата въже, а друг отгоре се друсаше, за да се слегне по-плътно се­ното. Дребен подофицер на охранено конче ръководеше товаренето и извозването. Той нахока селяните, защото му се стори, че се бавят, удари плесница на този, който връзваше, защото му беше по на сгода. Селянинът грабна дървената вила, изправена до колата, и замахна да удари подофицера, но той навреме смушка с шпори­те кончето, отдръпна се настрана, хвана се за кобура, измъкна револвера, изпсува и се закани, а селянинът тутакси хвърли вилата.

Докато се източваше и вмъкваше в обоза колона­та със сеното, край една волска кола се веселеше пия­на компания. Там беше Дано Коцов. Циганинът Шанго свиреше с гайдата, а двама играеха ръченица. Дано Коцов взе от колата си една тава, донякъде наляна с вино, надигна я, отпи колкото му беше сладко, пък я подаде на манифактуриста Статко. Тя обикаляше от уста на уста. Циганинът засвири чорбаджийското хоро, Дано Коцов и другарите му навириха остените, налови­ха се. А Мито Пецов, провесил крака от двете страни на опашницата, държеше бутилка с коняк, до полови­ната изпита. Навири я, отпи, пък засвири в гърлото й, погледна малко настрана, после към играчите и пак

ОТПИ.

— Слизай, Мите, ела да му тропнеш едно хорце! — подкани го баджанакът му Дано Коцов.

Слезе и той, насъбраха се още неколцина и друснаха весело хоро.

Тия хора никак не приличаха на ония, които току-що заминаха преди тях. Ония отиваха на война — да се бият, а тия — като на сватба. И наистина тези има­ха основание да бъдат весели и да веселят другите. Мито Пецов се бе снабдил с медицинско свидетелство, че има слабо сърце, и от границата докторът щеше да го върне. Дано Коцов беше назначен за магазинер и щеше да държи ключовете от склад на кашкавал, мас и всичко, което се реквизира за войската, но никога ня­ма да го яде войник. Статко манифактурисът знаеше, че преди обозът да стигне до границата, той ще бъде извикан на служба в града — да ръководи шивашка­та работилница при интендантството. И другите щяха само донякъде да изпратят съгражданите си, а след това да се измъкнат назад в тила. Всеки от тях имаше причина: един страдаше от домашна болест, втори има­ше скрит недостатък, а оня там, най-дебеловратият, не бе удобен за боец, беше пелтек и гласът му би за­сякъл, когато преди атака трябва да се вика: „На нож!", и би разстроил общото ура.

Обозът се източи.

Кирил и Пачо си тръгнаха за дома.

Дюкяните бяха затворени. Градът беше глух като никога.

Тая тишина беше страшна.

След като Пачо си отиде, Кирил малко постоя вкъ­щи. Излезе самичък.

Заброди без цел из улиците — не му се оставаше на едно място.

Ходи и гледа — като че не е същият град. Останали само старци, жени и деца. Но и те сега се бяха прибра­ли. Улиците бяха пусти.

Като се здрачи, Кирил вече не се срамуваше да плаче. Разхождаше се, а сълзите течаха по бузите му. Но момчешката тъга е само донякъде, после търси от­душник.

Прибра се вкъщи.

Всичко му се виждаше необикновено сериозно. Мно­го рано животът стана сериозен за него.

 

 

 

Това беше всичко приятели!

Трябва да сме благодарни, че за някои от нас детството все още продължава!

 

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Временно пребиваващ (5 април 2014 23:24)

Регистрирах се специално за да изкажа благодарности на ssi за труда.Прекрасния роман на Тодор Харманджиев е скъп спомен за мен от време и хора които няма да се върнат никога...През годините много пъти се сещах за тази книга,но така и не я намерих повече...

Благодаря!


 
 
№2 от: ssi (6 април 2014 09:29)

hi

Много се радвам, че съм бил полезен!


 
 
№3 от: незнайко незнамов (7 април 2014 17:16)

yajuyossi, ти си едно трудолюбиво и усърдно другарче и аз много ти благодаря! дали пък няма да се намери някой друг деЦки роман из твойте съкровища?


 
 
№4 от: ssi (7 април 2014 21:56)

yess
Мисля да започна "Дневникът на Коля Синицин" . Много съм се смял едно време  и доста съм го препрочитал. Има и доста полезни неща за отглеждането на пиленца и развъждането на пчели!

Айде...ще започна две книжки smile   


 
 
№5 от: незнайко незнамов (14 април 2014 12:45)

ох, че много ме зарадва! давай! чакам! bravo2


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 12
Потребители: 0
Гости: 12

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:


 
 
 
 
Ново в ПУК!