Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Май 2018    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031 
 
 
Архиви
Май 2018 (6)
Април 2018 (2)
Март 2018 (15)
Февруари 2018 (3)
Януари 2018 (6)
Декември 2017 (8)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Приказка за цар Салтан - Александър Сергеевич Пушкин
9-05-2018, 18:14 | Автор: Подкожурница | Категория: Библиотечка / Приказки

 Александър Сергеевич Пушкин
Приказка за цар Салтан

Вечер… в стаята седят
три девици и предат.
„Ако бих била царица —
каза първата девица, —
бих приготвила сама
пир за цялата земя.“
„Ако бих била царица —
каза нейната сестрица, —
аз платна ще натъка,
всичко с тях ще облека.“
„Ако бих била царица —
казва третата сестрица, —
царя ни ще наградя —
син-юнак ще му родя.“

Щом го каза, в тъмнината
скръцна тихичко вратата,
влезе тук самият цар —
на страната господар.
Чул бе всичко, що говорят:
той стоял бе зад стобора;
най хареса, най разбра
той последната сестра.
„Мила, хубава девице —
каза той, — бъди царица
и роди ми ти юнак,
щом настъпи есен пак.
Вий сестрици-гълъбици,
с мен и с вашата сестрица
тръгвайте за дом богат,
ще живеете в палат.
Първата ще е готвачка,
а пък втората — тъкачка.“

Всички с годеника-цар
влязоха в палата стар.
Царят дълго не мая се:
още вечерта венча се.
И на веселба, игра,
той покани, насъбра
гости знатни, именити;
младоженците честити
след богат, разкошен пир
легнаха си най-подир.
В гняв готвачката беснее,
а сестра й — сълзи лее,
те завиждат и сумтят,
от злина и яд кипят.
А пък младата царица
помни, що като девица
тя на царя обеща,
и зачена през нощта.

Тръгна царят да воюва,
със жена си се сбогува,
каза да се пази тя,
вярна да е в обичта.
И докато той воюва,
по жена и дом тъгува,
тя роди му хубав син —
колкото един аршин.
И над своето детенце
бди — орлица над орленце,
вест на царя праща тя,
че е станал той баща.
А със сватя Бабариха
тъй сестрите й решиха:
пратеника да възпрат
и да я оклеветят;
вестоносец друг си хващат,
друга вест на царя пращат:
че си има той царче,
не момиче, не момче,
не позната животинка,
а невиждана гадинка.

Царят, щом узна това,
своя гняв сдържа едва;
и без малко не обеси
този, що вестта донесе.
Но престана да крещи
и разумно той реши:
нека те да го почакат —
лично той да види как е.

Конник — вестоносец млад,
влиза в царския палат…
А сестрите с Бабариха
пак се сдумаха, решиха
някак да го оберат:
здравата го те поят
и торбата му пребъркват,
и писмо там друго пъхват.
И с това писмо оттам
при болярите пиян
носи заповед такава:
„Царят строго повелява
да удавят, умъртвят
и жена му, и синът.“
Щом така желае царят,
натъжените боляри
влизат в спалнята и там
пред царицата едвам
не заплакват, но повтарят,
що е заповядал царят;
те прочитат го на глас
и веднага, в тоя час
я затварят със детето
в бъчва — хвърлят ги в морето —
цар Салтан уж бил решил,
той така бил наредил.

Трепкат, светят си звездите,
пляскат, гонят се вълните;
облак се в небето рей,
бъчвата вълна люлей.
И царицата във нея
плаче, блъска се, слабее;
а пък царското дете —
не с дни — с часове расте.
Плаче майката, горката…
А детето на вълната
дума: „Ти си ми добра
и във своята игра
в морските скали се плискаш
и отиваш, дето искаш,
потопяваш ти брегът,
кораби по теб вървят —
не губи ни, пощади ни
и на суша изхвърли ни!“
Чу вълната, заплющя,
на брега веднага тя
бъчвата изнесе леко
и отля се пак далеко.
Майката с момчето там
чувствуват брега едвам;
Бог дотука ги опази,
но навън как да излязат?
А момчето посъбра
сили и с глава опря
здравото дебело дъно.
„Тук прозорец ще издъня!“ —
каза то и след това
дъното изби с глава.

Вдъхнаха навън дълбоко;
гледат — хълм в поле широко,
и море, и дъб зелен
там на хълма извисен.
А момчето за вечеря
мисли нещо да намери.
Прът откърши от дъбът,
лък изви от този прът
и със шнура си набързо
краищата той завърза,
за стрела изостри тръст
и заспуска се чевръст
край брега във долината —
дивеч търси край водата.

До морето стигна той,
чува стон, сподавен вой…
Ей морето се люлее,
ясно — работата зле е:
ястреб със крила плющи
и над лебед се върти,
лебедът водата плиска,
мъти я, шуми и писка …
Злият хищник настървен
удря с клюн окървавен …
Но стрела запя ваблизо,
ястреба за миг прониза
и кръвта му зашуртя,
и царевичът се спря;
гледа — ястребът се дави,
но не птичи глас издава,
стене, писка и реве,
че го лебедът кълве,
гибелта му ускорява,
със крило го бие, дави,
към царевича възви
и на руски промълви:
„Ти си мой добър спасител,
избавител, отмъстител,
не тъжи, че тоя ден
ще гладуваш зарад мен,
че си хвърлил ти стрелата,
нека туй да е бедата.
Със добро ще ти платя,
щедро ще те наградя:
ти спаси не лебед-птица,
а спаси от смърт девица,
в ястреб ти стрела заби,
но магьосник зъл уби.
Туй ще помня аз навеки
и отблизо и далеко
с теб ще бъда, а сега
ти върви си без тъга.“

Литна лебедът далече,
цял ден чакат, мръква вече,
пуст и мрачен е брегът,
гладни легнаха да спят.
Пръв царевичът се буди —
гледа, мисли и се чуди:
как нощес пред него там
е израсъл град голям
с кули и стени зъбчати
и зад тях — кубета злати —
църкви в тишина и мир,
манастир до манастир.
Майка си веднага буди,
ахка тя — и все се чуди.
Мисли той, че на шега
прави лебедът така.
Майката с сина се вдигат
към града и щом пристигат,
юрна се навън градът,
в хор камбаните ечат.
Всичко се към тях отправи:
хор църковен Бога слави;
среща ги дворецът, цял
блеснал в злато и кристал.
Всички там ги възхваляват,
на царевича поставят
княжески калпак — и княз
той им става в тоя час.
В столицата оттогава
почна той да управлява,
в дом разкошен заживя,
княз Гвидон се назова.

Вятър по море лудува,
корабче платна надува,
в сини морски ширини
пори гривести вълни.
А моряците дивят се,
върху кораба тълпят се:
там на острова познат
виждат нов чудесен град,
със кубета златоглави и
пристанище с застава.
И топове в залп гърмят,
искат кораба да спрат.
Ето слизат всички гости;
кани ги Гвидон на гости
и гощава ги добре,
пита ги — да разбере
откъде, с какво търгуват
и в каква посока плуват.
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът
и търгувахме от лани
със самури, с астрагани;
а на изток се стремим,
предстои ни да вървим
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана…“
Князът казва: „Господа,
на добър път и без беда
през морето там стигнете
и на цар Салтан кажете,
че изпращам му поклон…“
Тръгват те, а княз Гвидон
тъжен гледа — ето вече
корабът се скри далече;
гледа — по вълните там
плува лебедът насам.
„Що си, княже мой юначен,
днес така умислен, мрачен,
мълчалив, опечален?“ —
казва той, а натъжен,
княз Гвидон му отговаря:
„Мъка тежка ме изгаря,
тъжен съм, че в този час
за баща си мисля аз.“ —
Лебедът му казва: „Ето,
искаш ли сега в морето
да им станеш ти другар?
Превърни се на комар!“
Яхна лебедът вълната
и пред княза във водата
плесна силно със крила,
с капки княза цял обля.
В точица Гвидон смали се,
на комар преобрази се,
кораба в безкрайността
той догони, прилетя,
тихо спусна се, изви се,
в малка пукнатина скри се.

Вятър весело плющи,
кораб весело лети
покрай острова Буяна,
към града на цар Салтана;
ей желаната страна
в синята далечина.
Ето слизат всички гости,
кани ги Салтан на гости —
с тях крилатия другар
влезе при самия цар.
Гледа — цял сияе в злато
цар Салтан, седи в палата
на престол, с венец и взрян,
мисли тъжно замечтан.
А сестрите с Бабариха
се поглеждат мълком, тихо
до престола му седят,
гледат го в очи, слухтят.
Царят гостите тогава,
със богат обяд гощава,
пита дълго ли са те
плували и докъде,
как е там — добре ли, зле ли,
и що чудно са видели?
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът,
там добре е, дето бяхме,
чудно чудо ний видяхме:
има остров с бряг висок,
залив — стръмен и дълбок;
пуст, необитаем беше,
дъб самотен там растеше,
а сега израснал град,
хубав, славен и богат,
със кубета — все от злато,
със градини и палати,
там живее княз Гвидон,
той изпраща ти поклон.“
„Само да съм жив, ще ида
гост на княз Гвидон, ще видя
тоя чуден остров сам“ —
казва удивен Салтан.
А сестрите с Бабариха
се спогледаха, решиха
той да не отиде там.
И готвачката едвам
поусмихна се лукаво
и намигна им тогава,
каза: „Интересно, да,
но не струва си труда.
Друго знам: ела в гората,
катеричка под елата
пее денем и нощя,
лешници си хрупка тя,
ала лешници чудати —
със черупки чисто злато,
ядките им — чист елмаз,
туй разбирам чудо аз.“
Пак се чудом чуди царят,
а от яд кипи комарът,
жилна лелка си за миг
в дясното око, със вик
тя се люшна пребледняла —
бе с окото ослепяла.
Скачат всички и крещят,
та комара да ловят.
А пък той — изтънко-тънко
през прозореца избрънка
и постигнал си целта,
през морето отлетя.

По брега отново княза
ходи, гледа — забеляза:
ето по вълните там
плува лебедът насам.
„Що си, княже мой юначен,
днес така умислен, мрачен,
мълчалив, опечален?“ —
пита той, а натъжен
княз Гвидон му отговаря:
„Мъка тежка ме изгаря,
чудо имало и аз
искам да е то у нас.
Имало ела в гората,
катеричка под елата
пее денем и нощя,
лешници си хрупка тя,
ала лешници чудати —
със черупки чисто злато,
ядките им — чист елмаз;
вярно ли е? Знам ли аз?“
Казва лебедът на князът:
„Вярно е това, що казват,
знам го; в къщи си върви,
мъката си забрави,
ще ти служа вярна служба
зарад вечната ни дружба.“
Князът, вече ободрен,
тръгна си раэвеселен;
щом пристигна той във двора,
гледа — под ела, сред хора
катеричка — красота —
хрупка златен лешник тя,
и елмазецът отбира,
а черупките събира
и нарежда куп до куп,
и си пее — хрупа-хруп!
Насъбрали се на двора,
слушат я добрите хора.
Княз Гвидон се удиви
и зарадван промълви:
„Ех, ти, лебед — дай му, Боже,
да е весел, колко може.“
Дигна после княз Гвидон
в двора си кристален дом,
катеричката постави
там и писар й остави —
денонощно да стои,
лешниците да брои.

Вятър по море лудува,
корабче платна надува,
в сини морски ширини
пори гривести вълни,
покрай остров с бряг неравен,
покрай град голям и славен
и топове в залп гърмят —
искат кораба да спрат.
Ето слизат всички гости,
кани ги Гвидон на гости
и гощава ги добре,
пита ги — да разбере —
откъде, с какво търгуват
и в каква посока плуват.
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът,
изпродадохме ний много
донски жребци бързоноги.
А ни чака дълъг път —
ще отплуваме отвъд,
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана.“
Князът казва; „Господа,
на добър пъг, без беда
през морета, океани
в царството на цар Салтана;
отнесете му поклон
и от мене — княз Гвидон.“

Сбогом гостите си взеха
и отново път поеха.
Лебедът намери пак
княза на самия брят.
Моли князът: в далнината
нещо тегли му душата…
Плесна лебедът с крила,
с капки княза пак обля,
той в муха преобрази се,
бързо полетя, изви се
между небо и море
и във корабът се свре.
Вятър весело плющи,
кораб весело лети
покрай острова Буяна,
към града на цар Салтана;
ей желаната страна
в синята далечина.
Ето слизат всички гости,
кани ги Салтан на гости
и след тях в палата пак
влезе нашият юнак.
Гледа — цял сияе в злато
цар Салтан, седи в палата
на престол, с венец и взрян,
мисли, тъжно замечтан.
А сестрите завистливи
с Бабариха, мълчаливи,
до престола му седят,
като жаби зли слухтят.
Царят гостите тогава
със богат обяд гощава,
пита дълго ли са те
плували и докъде,
как е там — добре ли, зле ли
и що чудно са видели?
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът,
там добре е, дето бяхме,
чудно чудо ний видяхме:
има остров непознат,
в тоя остров има град
с кули, със кубета злати,
със градини, със палати;
пред двореца, под ела,
в къща, цяла от стъкла,
катеричка си живее,
чудно нещо тя умее!
Пее денем и нощя,
лешници си хрупка тя,
лешниците — чудновати —
със черупки чисто злато,
ядките — елмаз — искрят
и слуги над нея бдят;
чест войската й отдава;
писар честен надзирава,
деноношно там стои,
лешниците той брои;
от черупките монети
леят, а момите шетат
и насипват със елмаз
бъчви, каци — час по час.
Всички там са все богати;
няма хижи — все палати.
Там живе княз Гвидон,
той изпраща ти поклон;“
„Само да съм жив, ще ида
гост на княз Гвидон, ще видя
тоя чуден остров сам“ —
казва удивен Салтан.
А сестрите с Бабариха
се спогледаха, решиха
той да не отиде там.
И подсмива се едвам
първата сестра лукаво:
„Нищо чудно там не става. —
Помълча и пак подзе: —
Катеричката гризе
камъни и злато ражда,
купища елмаз изважда;
с туй не ще ни удивиш,
даже да ни убедиш.
Аз познавам друго чудо:
люшне се морето лудо,
забушува, закипи
и брега си потопи,
пък отлее се и в мрака
тридеоет и три юнака
прави на брега стоят
в брони като жар горят,
всички — хубавци отбрани,
млади, снажни, великани,
все еднакви, все отбор,
главатар им — Черномор.
Ако трябва да се чудя,
ей това се казва чудо.“
Умно гостите мълчат,
спор със нея те не щат.
Цар Салтан се удивява,
а Гвидон се разлютяеа,
жилна тетка си за миг
в лявото око, със вик
тя се тръшна побледняла:
бе с окото ослепяла.
Всички викат: „Дръжте, бре!“
Но дорде се разбере,
през прозорчето мухата
бръмна към далечината,
отлетя до своя дом
през морето княз Гвидон.

Князът край морето ходи,
с поглед по морето броди;
гледа по вълните — там
плува лебедът насам.
„Що си, княже мой юначен,
днес така умислен, мрачен,
мълчалив, опечален:?“ —
пита той, а натъжен
княз Гвидон му отговаря:
„Мъка тежка ме изгаря,
чудо имало и аз
искам да е то у нас.“
„А какво е това чудо?“
„Люшне се морето лудо,
забушува, закипи
и брега си потопи,
пък отлее се и в мрака
тридесет и три юнака,
прави на брега стоят,
в брони като жар горят,
всички — хубавци отбрани,
млади, снажни, великани,
все еднакви, все отбор,
главатар им — Черномор.“
„Туй ли те смущава? — каза
кротко лебедът на княза. —
Не тъгувай, зная аз —
и това е в мойта власт.
Тези воини подводни
все са мои братя родни.
Не тъжи, а замини,
братята ми посрещни!“

Князът, утешен, закрачи,
в кулата си той се качи,
гледа — ураган заля
в миг брега и се отля,
и остави там във мрака
тридесет и три юнака —
ето, по брега вървят,
в брони като жар горят,
крачат те по двама смело,
главатарят — с къдри бели
води ги по двама в строй,
към града ги води той.
Спуска се Гвидон да среща
гостите, нахлу насреща
и града като на сбор;
заговори Черномор:
„Лебедът ни прати, княже,
и поръча да ти кажа,
че ще пазим твоя град
славен, хубав и богат.
И от днес на будна смяна
всяка нощ от океана
ще излизаме сами
край високите стени.
С тебе скоро ще се видим,
а сега ще си отидем,
вън не дишаме добре.“
И се скриха вдън-море.

Вятър по море лудува,
корабче платна надува
в сини морски ширини,
пори гривести вълни,
покрай остров с бряг неравен,
покрай град голям и славен:
и топове в залп гърмят,
искат кораба да спрат
с чуждите далечни гости —
кани ги Гвидон на гости;
той гощава ги добре,
пита ги — да разбере —
как и със какво търгуват
и в каква посока плуват.
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът
и продавахме стомана,
злато и сребро ковано;
а ни чака дълъг път —
ще отплуваме отвъд,
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана.“
Князът казва: „Господа,

на добър път, без беда
вий морето прекосете
и до цар Салтан стигнете;
отнесете му поклон
и от мене — княз Гвидон“.

Сбогом гостите си взеха
и отново път поеха.
Лебедът намери пак
княза на самия бряг.
Моли князът — в далнината
нещо тегли му душата …
Плесна лебедът с крила,
с капки княз Гвидон обля.
Князът много намали се,
във оса преобрази се,
кораба в безкрайността
той догони, прилетя,
тихо спусна се, изви се,
в малка пукнатина скри се.

Вятър весело плющи,
кораб весело лети
покрай острова Буяна,
към града на цар Салтана.
Ей, желаната страна
в синята далечина.
Ето слизат всички гости —
кани ги Салтан на гости;
и със тях в двореца пак
влезе нашият юнак.
Гледа — цял сияе в злато
цар Салтан, седи в палата
на престол, с венец и — взрян —
мисли, тъжно замечтан.
А сестрите завистливи
с Бабариха, мълчаливи,
до престола му седят
и слухтят, и зорко бдят.
Царят гостите тогава
със богат обяд гощава,
пита дълго ли са те
плували и докъде,
как е там — добре ли, зле ли,
и що чудно са видели?
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът;
там добре е, дето бяхме,
чудно чудо ний видяхме.
Има остров непознат,
в тоя остров има град,
всяка нощ там става чудо:
люшне се морето лудо,
забушува, закипи
и брега си потопи,
пък отлее се — и в мрака
тридесет и три юнака
прави на брега стоят,
в брони като жар горят;
всички — хубавци отбрани,
млади, снажни, великани,
все еднакви, вое отбор,
главатар им — Черномор.
Из морето ги извежда
и по двама ги повежда;
покрай острова вървят,
цяла нощ те зорко бдят;
няма стража по-надеждна,
по-безстрашна, по-прилежна,
Там живее княз Гвидон,
той изпраща ти поклон.“
„Само да съм жив, ще ида
гост на княз Гвидон, ще видя
тоя чуден остров сам“ —
казва удивен Салтан.
А сестрите се стаиха —
нито гък, но Бабариха,
поусмихната едва,
казва: „Зная го това —
хора из море след буря
идат, в острова дежурят,
що за чудо? Но поне
вярно ли е, или не?
Друго чудо се разправя
носи се мълва такава:
за царкиня — красота —
хубавица на света.
Денем — слънчице прекрасно,
нощем — месечинка ясна,
месец в къдрите блести,
на чело звезда пламти.
А пристъпва горда, права,
сякаш се паун задава.
Заговори — слушаш ти,
сякаш ручейче шурти.
Туй е чудо най-голямо,
във света подобно няма.“
Умно гостите мълчат,
спор да водят те не щат.
Слуша и се чуди царя,
а Гвидон от яд изгаря,
жали бабата сега
и направи той така:
разбръмча се, кръг направи
около носа й, здраво
жилна я в носа голям
и мехур изскочи там.
И се вдигна пак тревога:
„Помогнете, ай, за Бога!
Дръж, лови, души, тъпчи! …“
А над тях бръмчи, бръмчи …
през прозорчето осата
бръмна към далечината
и през морския безкрай
отлетя във своя край.

Князът край морето ходи,
с поглед по морето броди,
гледа — по вълните там
иде лебедът насам.
„Що си, княже мой юначен,
днес така умислен, мрачен,
мълчалив, опечален?“
Княз Гвидон му отговаря:
„Мъка тежка ме изгаря:
всеки си е задомен,
ходя само аз ерген.“
„А коя избрал си?“ Князът
казва: „Чувам да приказват
за царкиня — красота —
хубавица на света.
Денем — слънчице прекрасно,
нощем — месечинка ясна,
месец в къдрите блести,
на чело звезда пламти,
А пристъпва горда, права —
сякаш се паун задава;
заговори — слушаш ти,
сякаш ручейче шурти.
Само истина ли казват?“
Чака неспокоен князът.
Гледа — лебедът мълчи,
пак загледа го в очи:
„Знам я чудната девица,
но не е туй ръкавица —
на ръка я подържиш,
хрумне ти — и я свалиш.
Та преди да се венчаваш,
после да не съжаляваш,
обмисли добре това:
тя не е за ден, за два.“ —
Князът се кълне, че нему
за женитба му е време,
че за всичко е мислИл
и премислил, и решил,
че царкинята да види,
той готов е да отиде
сам пеша до край светът
по опасен, труден път.
Лебедът въздъхна, рече:
„Но защо така далече?
Тя е тук във тоя час:
че царкинята съм аз.“
Плесна лебедът с крилата
и политна над водата,
над брега се извиши,
в храсталака се сниши,
тръсна се и се разгърна,
на царкиня се превърна.
Месец в къдрите блести,
на чело звезда пламти,
запристъпва — горда, права,
сякаш се паун задава,
заговори — слушаш ти,
сякаш ручейче шурти.
Князът я прегръща нежно,
тръгват те и я завежда
там — при майка си — Гвидон,
в своя хубав, славен дом.
Коленичи той пред нея,
рече: „Майко мила, ей я —
тя ще бъде отсега
мен жена, на теб снаха.
Молим те за одобрение,
дай ни свойто разрешение,
своя майчин благослов —
да живеем в мир, любов.“
Тя с икона чудотворна
над главите им покорни
сълзи лее и реди:
„Господ да ви награди!“
Много-много не чакаха,
а набързо се венчаха;
в мир живеят, чакат те
да им се роди дете.

Вятър по море лудува,
корабче платна надува,
в сини морски ширини
пори гривести вълни,
покрай остров с бряг неравен,
покрай град голям и славен
и топове в залп гърмят,
искат кораба да спрат.
Спират, слизат всички гости,
кани ги Гвидон на гости,
той гощава ги добре,
пита ги — да разбере —
със какво и как търгуват
и в каква посока плуват.
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът.
Забранени стоки тайно
карахме в страни незнайни,
а ни чака дълъг път
все на изток — там отвъд,
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана.“
Князът каза: „Господа,
на добър път, без беда
по морето, океана,
поздравете цар Салтана,
припомиете му от мен,
че го чакам всеки ден;
обещал е — а се бави,
да не би да ме забрави,
пращам му по вас поклон.“
Тръгват те, а княз Гвидон
си остана у дома си,
не дели се от жена си.

Вятър весело плющи,
кораб весело лети
покрай острова Буяна,
към града на цар Салтана.
Ей познатата страна
в синята далечина.
Спират, слизат всички гости —
кани ги Салтан на гости …
Гледат — седнал цар Салтан
със венец и замечтан,
а сестрите завистливи
с Бабариха, мълчаливи,
седнали до него бдят,
все оглеждат и слухтят.
Царят гостите тогава
със богат обяд гощава,
пита: дълго ли са те
плували и докъде,
как е там — добре ли, зле ли,
и що чудно са видели?
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът,
там добре е, дето бяхме,
чудно чудо ний видяхме:
има остров непознат
и във тоя остров — град
със кубета все от злато,
със градини, със палати.
Пред двореца, под ела,
в къща, цяла от стъкла,
катеричка си живее,
чудно нещо тя умее:
пее денем и нощя,
лешници си хрупка тя,
лешницнте — чудновати —
със черупки — чисто злато,
ядките — от чист елмаз
и я хранят час по час.
Има там и друго чудо:
люшне се морето лудо,
забушува, закипи и
брега си потопи,
пък отлее се и в мрака
тридесет и три юнака
прави на брега стоят,
в брони като жар горят,
всички — хубавци отбрани,
млади, стройни, великани,
все еднакви, все отбор,
главатар им — Черномор.
Няма стража по-надеждна,
по-безстрашна, по-прилежна.
Князът има си жена,
ах, красавица една!
Денем — слънчице прекрасно,
нощем — месечинка ясна,
месец в къдрите блести,
на чело звезда пламти;
княз Гвидон там управлява,
всеки радостно го слави;
праща ти сега поклон,
но сърдит ти е Гвидон:
щял си уж да му гостуваш,
а кога ще отпътуваш?“

Каза царят да строят
Флотата за дълъг път.
А сестрите с Бабариха
се спогледаха, решиха
пак да го разубедят —
да не тръгне той на път.
Но Салтан не ги и слуша
викна той, та ги проглуши:
„Цар ли съм, или дете?“
И уплашиха се те.
„Тръгвам“ — каза той и тропна,
и вратата силно хлопна.

Край прозореца седи
князът, леко се бразди
тихото море безмерно
и потрепва равномерно.
В синята далечина
се показаха платна —
носи се по океана
флотата на цар Салтана.
Скочи княз Гвидон, за миг
екна гръмогласен вик:
„Майко и невясто, ето
погледнете към морето,
виждате ли — хей оттам —
татко движи се насам.“
Флотата се приближава,
княз Гвидон я наблюдава;
цар Салтан стои отпред —
гледа със далекоглед.
А сестрите завистливи
с Бабариха мълчаливо
чудят се на този град,
в този остров непознат.
А топове загърмяха
и камбани заечаха;
идва на брега Гвидон,
среща царя със поклон
и сестрите завистливи
с Бабариха. И отиват,
всички към града вървят,
бавно крачат и мълчат.

Всички идват към палата,
а във брони край вратата
братя — тридесет и три,
всеки с поглед смел гори,
всички хубавци отбрани,
млади, стройни, великани,
все еднакви, все отбор,
главатар им — Черномор.
Царят тръгна към палата,
катеричка под елата
хрупка златен лешник тя
и си пее песента,
и елмазецът отбира,
във торбичка го прибира,
от черупки — златен сбор,
свети хубавият двор.
Бързат гостите нататък,
гледат, чудят се — снахата:
месец в къдрите блести,
на чело звезда пламти
стъпва гордо, величаво,
сякаш се паун задава,
със свекървата върви,
царят срещу тях възви,
разигра му се сърцето,
гледа той, познава ето,
тя е — сякаш се смрази…
и задави се в сълзи…
и прегърна той жена си,
и сина си, и снаха си,
всички да се веселят
сядат — пият и ядат.
А сестрите завистливи
с Бабариха мълчаливо
се разбягаха от срам,
но намериха ги там.

Трите всичко си признаха,
лицемерно поридаха;
царят — весел, вместо съд
пусна ги да си вървят.
Цар Салтан развесели се
и от радост понапи се.
Бях и аз там — ядох, пих,
и от нищо не вкусих.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: anni (14 май 2018 20:54)

Много обичах тази приказка и сега я обичам. В моята книжка има няколко приказки на Пушкин, едната е за златната рибка, все  римувани и с много хубави рисунки.




--------------------
 
 
№2 от: Подкожурница (15 май 2018 17:35)

Бих се радвала. ако можех да видя тук и твоята книжка heart_eyes


 
 
№3 от: admin (15 май 2018 17:50)

Приятели, моля, подкрепете нашето ново другарче, Подкожурница, чрез коментарите си :). Тя е решила да ни зарадва с разни книжки от детството. Нашата "библиотечка" е хубава, но всяка нова книжка тук, поне за мен, е истински празник.

... Моята кинига с приказките на Пушкин е чак от 1987 (демек бил съм на 13 г., а това ми е вече времето на Карл Май, Емилио Салгари, Петър Бобев, Кир Буличов, примерно + много-много други), но със сигурност тетките ми са ми чели тия нещата по-рано (като бях съвсем малко дете и двете ми тетки се надпредварваха да ми четат; сега подозирам, че е било, за да ме приспят :); те по онова време са били 18-20-22-е годишни). Аз успях да заобичам Пушкин след като поостарях, а най-големия пародокс е, че му обичам точно приказките, пък красотата и дълбочината на поезията му хич не я усещам. Да му се не види! :(




--------------------
 
 
№4 от: Подкожурница (15 май 2018 18:55)

Ох, и аз колкото по-”мъдра” ставам, толкова повече ми харесват приказките! Но всъщност, винаги са ми харесвали. Спомням си, когато бях в 6-ти клас събирах първолаците и им разказвах приказките, които съм чела. Нo не можех да отказвам, когато ми искаха някоя книжка. Така се загубиха много от книжките… Надявам се тук да намеря отново някои от тях relaxed


 
 
№5 от: kitten (16 май 2018 15:43)

Благодаря много и аз за приказката. Ние я имахме на плоча и ми се е запечатало следното:

А сестрите с Бабариха

се спогледаха, решиха

той да не отиде там.

 

Благодаря отново!




--------------------
 
 
№6 от: Подкожурница (16 май 2018 20:50)

Точно така smiley И ние имахме тази плоча — има малки разлики, съкращения, пригодена е за деца, но си е същата приказка!

 

heart_eyes


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 19
Потребители: 1
Гости: 18
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е:


 
 
 
 
Ново в ПУК!