> Библиотечка > Сърцето на Данко

Сърцето на Данко


1-12-2008, 12:36. : isi

  Поводът да припомня тук този разказ-приказка на Максим Горки, представете си, е онази толкова детска статия на filipovaeli "В сладкарницата". Когато се мъчех да си представя интериора на моето "Захарно петле" в моя роден град, измежду веселите сцени от "Трите прасенца" в главата ми изникна спомен за една огромна, мрачна картина в дъното на сладкарницата. Знаех, че в центъра на тази картина имаше нещо светещо, ярко. Отне ми доста време докато си изясня спомена. Не бях и съвсем сигурна в него – какво щеше да прави такава картина в най-детското място в града? Започнах да се чудя – през главата ми минаха няколко предположения. Мислех си: това е бил Прометей, носел е огън на хората? Не, не беше той – да, имаше човешка фигура в центъра на композицията, но около него беше пълен мрак, пещера, може би? Сетих се, че по-късно точно така съм си представяла "Земя на слепци" на "Ахат" – естествено, още по-абсурдно предположение, но имаше нещо общо, бях сигурна!

  И тогава се сетих – човекът носеше горящото си сърце! Припомних си и приказката, разказа, притчата (как точно трябва да се нарече?) на Максим Горки. Аз съм сигурна, че сме я учили в училище, но не помня кога и в каква връзка. Знам, че като малко по-голяма разбрах онази картина. Ала какво съм разбрала, всъщност, не знам! Затова и не искам да коментирам, защото това няма да е моето истинско детско усещане за картината и за "Сърцето на Данко".

 

  Сега обаче, когато вече осветих това тъмно кътче от своето съзнание, ме побиха закъснели тръпки от детството. Публикувах тази статия за да ги почувствате и вие. Кажете какво детско откривате  в тази приказка?
 

Сърцето на Данко
Максим Горки

Имаше в старо време на земята едно племе, чиито табори бяха обкръжени от три страни с непроходими гори, а от четвътрата - със степ. Весели, силни и смели хора бяха те. И настъпи веднъж тежко време: дойдоха отнякъде други племена и изгониха първите вдън-горите. Там имаше блата и мрак, защото гората беше стара и клоните и тъй гъсто се бяха преплели, че през тях не се виждаше небето и лъчите на слънцето едва можеха да си пробият път до блатата през гъстите листа. Но когато слънчевите лъчи падаха върху водата на блатата, оттам се издигаше смрад и от тая смрад хората гинеха един след друг.
Тогава жените и децата на това племе почнаха да плачат, а бащите се замислиха и потънаха в скръб. Трябваше да излязът от тая гора и затова имаше два пътя: - единият - назад, там бяха силните и зли врагове, другият - напред, там се възпряваха великаните-дървеса, прегърнали се плътно един друг със своите могъщи клони и забили възлести корени дълбoко в лепкавата тиня на блатата.
Тия каменни дървеса се възправяха денем мълч
аливо и неподвижно в сивата дрезгавина, а вечер, когато пламваха огньовете, още по-плътно се приближаваха около хората. И винаги, денем и нощем, около тия хора имаше пръстен от дълбока тъмнина, който сякъш се готвеше да ги премаже, а пък те бяха свикнали със степния простор. А още по-странно биваше, когато вятърът шибаше върховете на дърветата и цялата гора бучеше глухо, сякаш се заканваше и пееше погребална песен над тия хора.
Ала те бяха силни хора и биха могли да тръгнат на смъртен бой с ония, които веднъж ги бяха победили, но не можеха да умрат в боевете, защото имаха да оставят завети на поколенията и ако биха умрели, от живота биха изчезнали с тях и тия завети. И затова през дългите нощи под глухия шум на гората, в отровния смрад на блатата те седяха и мислеха.
Ала нищо не изтощава телата и душите на хората така, както ги изтощават мъчителните мисли. И хората изнемощяха от мисли. . . Между тях се роди страх, който скова яките им ръце, от плача на жените над труповете на умрелите от отровния смрад и над съдбата на скованите от страх живи хора се роди ужас и страхливи думи почнаха да се чуват в гората, отначало несмели и тихи, а след това все по-високо и по-високо. . . Искаха вече да отидат при врага и да му дадат в дар своята свобода и вече уплашени от смъртта, не се страхуваха от робския живот. . .

Ала в това време се яви Данко и сам спаси всички.
Данко беше един от ония хора, млад красавец. Красивите хора са винаги смели. И той каза на другарите си:
- Камък насред пътя не се маха с мислене. Който не върши нищо, от него нищо не става. Защо губим сили за мисли и скръб? Ставайте да тръгнем из гората, да минем през нея, защото тя ще има край - всичко в тоя свят има край! Да вървим! Хайде! Хайде! . . .
Вгледаха се в него и видяха, че той е най-добър от всички, защото в очите му светеше много сила и жив огън.
- Води ни! - казаха те.
Тогава той ги поведе . . .
Поведе ги Данко. Всички тръгнаха дружно след него - вярвяха в него. Труден беше пътят! Тъмно беше и на всяка крачка блатото разтваряше своята жадна пле
сенясала уста и гълташе хората, а дървесата препречваха пътя като мощно стена. Клоните им се бяха преплели; корените се бяха изпънали като змии навсякъде и всяка стъпка струваше на ония хора много пот и кръв. Дълго вървяха те . . . Все по-гъста ставаше гората и все повече намаляваха силите им!
И те почнаха да роптаят срещу Данко, като казваха, че той, млад и неопитен, напразно ги е повел нанякъде си. А той вървеше пред тях и беше бодър и светъл.
Ала веднъж буря завилня над гората и дървесата зашепнаха глухо и страховито. И стана в гората тъй тъмно, сякъш там се бяха събрали наведнъж всичките нощи, които са минали, откак гората е била родена. Вървяха мъничките хора между големите дървеса сред страшния шум на мълниите, вървяха, а разлюлените великани-дървета скърцаха и гневни песни бучаха, а мълниите, летящи над върховете на гората, я осветяваха за миг със син, студен блясък и изчезваха тъй бързо, както се появяваха като плашеха хората. И дърветата, осветени от студения блясък на мълниите, изглеждаха живи, прострели своите корави дълги ръце, сплетени в гъста мрежа, сякъш се опитваха да спрат хората, които бягаха от плена на мрака. А из мрака на клоните нещо страшно, тъмно и студено, гледаше вървящите хора.
Това беше труден път и уморени от него, хората паднаха духом. Но те се срамуваха да признаят безсилието си и озлобени и гневни, се нахвърляха срещу Данко, срещу човека, който вървеше начело. И почнаха да го укоряват, че не знае как да ги води - да, точно тъй!
Те се спряха и под победния шум на гората, сред разтреперания мрак, почнаха уморени и зли да съдят Данко.
- Ти - казаха те - си нищожен и вреден за нас човек! Ти ни поведе и измори и заради това ти ще загинеш!
- Вие казахте: "Води ни!" и аз ви поведох! - извика Данко, като изпъна срещу тях гърдите си. - Аз имам мъжество да водя и затова ви поведох. А вие? Какво сторихте вие, за да си помогнете? Вие само вървяхте и не можехте да запазите
силите си за по-дълъг път! Вие само вървяхте и вървяхте - като стадо овце!
Ала тия думи ги разяриха още повече.
- Ти ще умреш! Ти ще умреш! - ревяха те.
А гората все така бучеше и бучеше, като пригласяше на техните викове, и мълниите разкъваха мрака на парцали. Данко гледаше ония, за които бе поел тоя труден път, и видя, че те са като зверове. Много хора се бяха изправ
или около него, но по лицата им нямаше благородство и той не можеше да чака милост от тях. Тогава и в неговото сърце кипна негодувание, но от жалост към хората то угасна. Той обичаше хората и мислеше, че може би без него те ще загинат. И сърцето му пламна от огъня на желанието да ги спаси, да ги изведе на открит път и тогава в oчите му блеснаха лъчите на оня могъщ пламък . . . А когато те видяха това, помислиха, че той е освирепял и затова очите му така ярко блестят, задебнаха като вълци, очаквайки, че той ще се бори с тях, и почнаха по-плътно да го обграждат за да могат по-лесно да го хванат и убият. А Данко вече разбра какво мислят и от това сърцето му още по-ярко пламна, защото тая тяхна мисъл роди у него скръб.
А гората все така пееше своята мрачна песен и гърмът трещеше, и дъждът се изливаше...
- Какво да направя за хората ? ! - извика по-силно от гръмотевицата Данко.
И изведнъж той разкъса с ръце гръдта си и изтръгна от нея своето сърце и го издигна високо над главата си.
То блестеше ярко като слънцето и по-силно от слънцето. И цялата гора млъкна, осветена от тоя факел на велика обич към хората, а тъмнината се пръсна от светлината му и там, вдън-гората, разтреперана падна плесенясалата паст на блатото.
- Да вървим! - извика Данко и се втурна към своето място,
вдигна високо горящото си сърце и осветяваше с него пътя на хората.

Очаровани, те се втурнаха подире му. Тогава гората отново зашумя, като разлюля учудено върховете си, но тоя шум бе заглушен от тропота на тичащите хора. Всички тичаха бързо и смело, увл
ичани от чудесната гледка на горящото сърце. Загиваха и сега, но загиваха без оплаквания и сълзи. А Данко непрестанно вървеше напред и сърцето му непрестанно блестеше, блестеше !
И ето че изведнъж гората отстъпи пред него, отстъпи и остана назад, гъста и мълч
алива, а Данко и всички ония хора изведнъж потънаха в море от слънчев блясък и чист въздух, измит от дъжда. Бурята остана там, зад тях, над гората, а тук блестеше слънцето, въздишаше степта, искреше в брилянти от дъжд тревата и реката лъщеше като злато . . . Беше вечер и от лъчите на залеза реката изглеждаше червена като кръвта, която бликаше на горяща струя от разкъсаната гръд на Данко.
Хвърли поглед пред себе се към степната шир гордият и смел момък Данко, хвърли радостен поглед към свободната земя и се засмя гордо. А след това падна и умря.

А хората, радостни и изпълнени с надежди, не забелязаха смъртта му и не видяха, че редом с трупа на Данко неговото смело сърце още гори. Само един предпазлив човек забеляза това и страхувайки се от нещо, стъпи с крак върху гордото сърце . . . И разсипано в искри, то угасна.
 
............

 Открих, че художникът Георги Атанасов (29.01.1904г. (Ямбол) – 27.03.1952г.) бил нарисувал едно от първите произведения на съвременната българска монументална живопис със сюжет по "Сърцето на Данко" на Максим Горки. Тази картина е била в залата на приказките в Двореца на пионерите. Така ли е, приятели от София? И дали моята картина е някаква "репродукция" на тази монументална живопис? А дали няма начин да я видя отново? Аз лично нищо не открих. Можете ли да ми помогнете?

furious_kid, надявам се и на теб за повече информация. А на теб, Надя, да потвърдиш съществуването на такава картина в "Захарното петле" на моя роден град. Е, ако си яла пастички там, разбира се. mig_mig   Да не би пък да съм сънувала  всичко?