> Библиотечка > Краят на едно детство - 25

Краят на едно детство - 25


27-03-2014, 19:27. : ssi

КОЙ ЩЕ СЕ БИЕ С РУСИТЕ

Започна да се захлажда. Слънцето преваляше над най-високите скали и клонеше към залез.

Чаршията се оживи.

Дано Коцов, седнал на дървен стол пред дюкяна си, където вече се бе обърнала сянката, четеше вестник на глас. Старецът, който седеше редом до него, беше глух. Наклонил глава, обърнал ухо към четеца, полузинал като сит петел на бунище, той само даваше вид, че слуша.

На тротоара пред дюкяна бе натрупана грамада дини, остатък от два вагона, след като най-доброто бе пробрано, продадено.

Дано Коцов от време на време се поизморяваше, прекъсваше четенето, обръщаше се към стареца и се провикваше на ухото му:

—   Ще караме ли бостано на манастиро-о-о? — и гръмко се изсмиваше, та отвсякъде се заоглеждаха към него. Ставаше дума за патронния празник на мана­стира, който наближаваше. Тогава там най-много дини се продаваха, та цялото свободно пространство около постройките и околностите по време на празника се покриваше с динени кори. А глухият старец въртеше глава и отговаряше само:

—  А-ха!. .. — с което искаше да даде вид, че разбира.

Около Дано Коцов постепенно се насъбраха бака­лите и занаятчиите от околните дюкяни.

—   „... Но армията на генерал Макензен... — про­дължаваше той — им пресякла пътя за отстъпле­ние. .." — Често се запъваше при чуждите думи, ня­къде сричаше, неправилно поставяше ударенията, изо­пачаваше имената на генералите, командуващи армии­те, за които ставаше дума във вестника. От време на време преставаше да чете, отклоняваше се, за да даде някои пояснения и подчертае симпатиите си към гер­манците. Тогава бащата на Кирил го пресичаше, за да изрази добрите си чувства към русите. Дано Коцов се разгорещи:

—  Аз нали ти казах още кога се сблъскаха, че Ру­сия ще изгуби. И не е ли вярно, че германците все напредват.

—   Търговец, който много лакомее, донякъде пече­ли, па вземе да губи — подхвърли бащата на Кирил.

—  Ама много нещо превзеха, брей!

— Евреин на пръв кяр се не радва. Живе-щем, виде-щем какво ще бъде най-после.

—   Най-после и ние ще влезем в кюпа — това ще бъде.

През площада се зададоха петима души — млади хора. Единият носеше тенекиена котленица с лепило и четка, другият — сноп афиши, а останалите трима — дебели бастуни — те само придружаваха двамата. Вър­ху стената на джамията разлепиха голям червен афиш. Най-отгоре над дебела черта пишеше: „Българска ра­ботническа социалдемократическа партия (тесни соци­алисти)". Натрупалите се слушатели престанаха да слушат и се обърнаха да четат афиша. На него с едри букви пишеше: „Мир между народите! Долу войната!" А най-отдолу с по-дребни пишеше: „Работници и граж­дани, посетете масово събранието."

Разговорът се пренесе около афиша. Постепенно в спора се намесиха всички насъбрали се около грама­дата дини:

—  Тия хора. .. тесняците.. . ще направят някоя па­кост...

—  Само те казват истината.

—  Ама здраво го залепиха!

—  Те къде се лепнат, трудно се отлепват.

—   Ще играе тоягата по гърбовете им — изпъшка Дано Коцов.

—  Вие, сопаджиите, друго не знаете.

—  Малко ли бяха шейсет хиляди убити в Балкан­ската война?

—  Фердинанд искаше да става император.

—  Затова с щуротиите си докара дотам, че турците без бой си взеха това, за което проляхме толкова кръв.

—  Ще закопае България.

—   То и неговата не е лесна. Това, да управляваш държава, да не мислите, че е приятно. Той би бил по- доволен да беше овчар — намеси се един чиновник.

—   Тогава защо не вземе един кривак, па да пасе овце — отвърна бащата на Кирил.

Другите отново се наежиха:

—  Той ще направи пак някоя лудория. . . Ама. . . мо­же най-после и главата му да се търкаля.

—  И за какво бяха всички жертви?

—  . . . Няма да ни се размине. Додето имаме такива управници, още кръв ще се лее.

—  Няма да смеят...

—  Кой ще се бие срещу Русия?

—  Един офицер рече веднъж: „Тия саби, дето ги но­сим, русите са ни ги дали."

—  Те са дали и двеста хиляди убити, за да не бъ­дем роби.

—  Ти ще се биеш ли против русите?

—  Те няма да ни пратят срещу тях, а срещу сърбите.

—  То е все едно — те са им съюзници. Но ти ми кажи, ще се биеш ли срещу русите?

—  Като застрелят по десет души от рота — да ви­диш как ще се бием!...

—  Я виж какво пише на афиша: „Мир между на­родите! Долу войната!"

—  Нека си пише.

—  Най-после и това ще стане.

—  Ние няма да се намесваме.

Откъм фурната бавно се приближи Петко хлебарят. Джобовете му бяха отскочили. Той се спря пред насъ­бралите се и взе да вади жълти като козунаци сухари.

—   На, виж какво печем за офицерите. На бре, на и на тебе! Взимайте! Само те ли знаят да ядат су­хари с яйца? — зараздава той на всички.

—  Теб не са ли те още хванали? — огледа се в него Дано Коцов.

—  Как ще ме хванат? Нали туриха един фелдфебел да стои до мене и да записва колко сухари хвърлям във фурната. И когато ги изваждам, пак записва. И все по петнайсет. .. по шестнайсет... по двайсет по-малко излизат.

—  А той?

—   Погледа, па рече: „Абе каква е тая работа, тия сухари топят ли се вътре, изгарят ли!" „Па знам ли" — чудя се и аз.

—  Е, и не можа ли да разбере какво става?

—   Как ще разбере? Аз му думам: „Стой, пиши, да не речеш, че съм ги откраднал." А той — брои — не излизат по петнайсет.. . по двайсет...

—  А как става това?

Той над главата ми стои, ама зад мен. Когато ги вадя от фурната, той гледа само там, дека ги из­хвърлям. А аз бутам с лакътя по няколко в дървата пред мен...

Петко хлебарят бе изхвърлил последната фурна су­хари. Цеко му помагаше.

Като свършиха работата, отидоха на кафенето.

— Дай две кафета и две сладка — провикна се той. — Хайде сега, сине, да се разтурим и ние, че много рабо­та свършихме.

Извади табакерата, сви цигара, подаде табакера­та и на Цеко, покани го:

—  Ако щеш, направи си и ти — каза той шеговито, но Цеко отклони предложението му.

—  Чакай, аз ще ти свия цигара, теб те е срам, ама все ще се научиш — ухили се Петко и направи още една цигара: — На, да ги запалим!

Цеко взе цигарата, виждаше, че баща му се шегува, но се възползува от това и я захапа. Смукна два-три пъти, пусна дима, без да го вдъхва, и я остави.