> Приказки > МУНКА МАЛКАТА МАЙМУНКА В БЕДА от Николай Зидаров

МУНКА МАЛКАТА МАЙМУНКА В БЕДА от Николай Зидаров


30-04-2018, 17:13. : Подкожурница

1.

Уж е Африка голяма,
ала Мунка свои няма.
Ех, виновна ли е тя,
че беда я сполетя?

Беше вечер… Беше лято…
Без да иска падна в блато.
Крачи днес — надлъж и шир —
в кал и кир, в кал и кир.

Сред камили светлорунни,
сред чакали и маймуни
в африканските места
беше най-щастлива тя.

Скиташе в горите стари,
имаше безброй другари.
Ала днес край Нил тъжи —
никой с нея не дружи.

И мързи я да се мие,
с кал под ноктите дори е;
при когото и да спре,
цапа го и го дере.

Там сред палмите и дюните
я отбягват и маймуните.
Възмутен шебек ръмжи:
— Ноктите си изрежи!

Смее се една камила:
— Откога не си се мила?
Срамота е, срамота —
я изтъркай си врата!

Зебрата й се чумери,
че я гледа, че я мери,
па й виква най-подир:
— Цялата си в кал и кир!

Траква зъби крокодила:
— Ще завъдиш въшки, мила!

Носорога, еднорога,
казва й с усмивка строга:
— Аз не мога, аз не мога
да дружа с такива днес
в тоя лес!

Кротичката антилопа
тихо шепне, с крак й тропа:
— Я не ми гали косите
с лапите си неумити!

А и слона, а и слона
си смени към нея тона.
И като в тръба с хобота
свири нота подир нота:
— Тра-та-та! Не ме язди!
Козината ти смърди!

Костенурката излиза
в миг от костената риза,
проговаря с глас сърдит:
— Ще те хване дифтерит!

— Ала-бала!
В кал е спала! —
запелтечи папагала.

Ехото —
планински телефон —
всичко съобщи
от склон на склон!

2.

А маймунката все мели:
— Стига врели — некипели!
Ум не искам! Затова
имам собствена глава!

Носорога,
еднорога,
вика гневно: — Пък и спори!
Трябва да й се повтори!

Кипна слона от вълнение:
— Недоразумение!
Недоразумение!

— Ала-бала! —
папагала
закрещя. —
Горделивка стана тя!

А с рубашка на черти
ядно зебрата пръхти:
— От съжителка такава
и лесът се замърсява!

Кипна даже костенурката:
— Жалко, че ми няма хурката,
да те почна по ушите,
по ушите неумити!

Зарева с юнашка
сила
сред реката
крокодила:
— Ти опашка
о върбата
завържи;
с мида
или керемида
кожата си изстържи!

— Чакай! — птицата камилска
викна виком седем пъти.
— Тя, съседе, ще размъти
и водата нилска!

А маймунката ни мръсна
разговора в миг прекъсна:
— Хм! Не искам да ви зная!
Нито с вас пък ще играя!…

3.

Крачи тя и се нервира —
няма мира,
няма мира;
вред неволя я сподиря.
Сепната се спря сама:
езерце й се присмя.

— Кой се хили? — Мунка викна,
 към водата в миг надникна.

Гледа тя и поглед втрещи:
там… маймунка й се блещи —
грозна,
чорлава,
сърдита,
сред вода, пък неумита!

Изпръхтя нарочно тя
и оная изпръхтя.
Щом пък завъртя език —
другата повтори в миг.

Кресна Мунка във закана,
па се хвърли: — Ще те хвана!

Ала нещо май я сграбчи,
не маймунка, а арапче.
За крака дори я стисна.
— Ой, загивам! — Мунка писна.

Тя побягна,
а след нея
езерцето й се смее:
— В мен огледа се, но на,
тя дори не се позна!…

4.

Тича Мунка и трепери,
в миг на палма се намери.
Шари с поглед и пръхти,
врат върти —
ще мъсти!

Но с какво ли?
С длани голи?

Зърна сред листата горе,
че виси кокосов орех.
Грабна го и изкрещя,
и замери слона тя.

Па захвърли с всичка сила
орех и към крокодила.
На жирафа каза с яд:
— Ех, че смешльо дълговрат!

Прякор всекиму намира,
с орехи го бомбардира.
Блещи се,
очи върти —
ха, иди търпи я ти!

5.

Както спеше на дървото
някой дръпна й ухото.
Кой?
Жирафът дългокрак
бе я дебнал в този мрак.

Ужасена се замята,
тупна Мунка на земята.

Тръсна рошава глава
и от болка изрева.

Но с хобот я пипна слона
и преметна я през клона,
носорогът ядно с рог
блъсна мръсния хълбок.

— Ала-бала! —
папагала
закълва,
закълва
неумитата глава
и след Мунка закрещя…

Ох, едвам спаси се тя!

Сред бамбуковите клони
плаче,
хълца,
сълзи рони…

6.

Мракът джунглите покрива.
Тихо.
Африка заспива.
Стинат жежки ветрове,
лягат птици, зверове.

Бди като око луната —
кой е буден в тъмнината?
Сънено люлее Нил
дремещия крокодил.

А наметнал си балтона,
спи, подпрян на кедър, слона.
Сред клонака е заспал
шареният папагал.

Гърбицата не свалила,
хърка морната камила.

Щъркелът заспал е пак
прав на десния си крак.

Костенурката голяма
дреме в костена пижама.
И унася сън дълбок
тромавия носорог.

Сивата камилска птица —
скрила в пясъка главица.
И под лунните лъчи
даже ехото мълчи.

Само Мунка гурелива
на дървото не зспива.
Страшна жажда я мори!
Как ще чака до зори?

7.

Щом изгря зората бяла,
Мунка слезе премаляла.

И през храсти, и бодил
се дотътри чак до Нил.

Както беше врат превила,
в миг я сграбчи крокодила.
Начаса повика той
риби люспести безброй.

Бързо те я натопиха
и чевръсто миха, триха.
Ей подир минута вече
мътен, кален Нил потече.
Търкаха я триста пъти,
та затуй се Нил размъти!

Ей я — бодра и измита,
като никога честита.

Реши пухкави коси —
тоалета си гласи…

Пък съседите — какви са,
всеки с лапи я здрависа.
Развълнуваният слон
даже стори й поклон.

— Ти ли беше — я запита —
кална,
мръсна,
неумита?
— Аз…— отвърна тя едвам
и въздъхна си от срам.

Тъй с маймунската въздишка,
свършва тази малка книжка.
В друга — ще се срещнеш пак
с Мунка, мой четецо драг!