Заедно с тръгването ни на училище, започваше животът ни по режим. Или поне трябваше да живеем по режим. Пишехме го наново всеки септември и го закачахме в стаята си, на стената до бюрото, редом до учебната програма. Той изглеждаше, примерно, ето така:

Режимът за втора смяна беше в общи линии същият, само че освен размяната на местата на учебните занятия и самоподготовката, сутрин след ставане трябваше да отделим 10 минути за утринна гимнастика, която иначе я правехме в двора на училището.

Началната учителка задължително посещаваше домовете на учениците си поне веднъж в годината. И задължително проверяваше в каква обстановка живеем и учим, какво е поведението ни извън училище, подредени ли са стаите ни, дали сме си написали седмичната програма и дневния режим и разбира се – дали го спазваме. За разлика от днешните учители, тя знаеше точно по кое време родителите ни са на работа и избираше часа на посещението си така, че поне единият от тях да си е вкъщи.

Това ме караше да се чувствам между двама палачи, макар че аз си бях едно много примерно и ученолюбиво дете, и единственото, за което можеха да се оплачат от мен беше, че се карахме редовно със сестра ми и понякога водехме жестоки битки, а така също "отговарях" на възрастните покрай мен... Всъщност, "отговарях" им само, когато чувствах, че нещо е нередно и несправедливо, но те възмутено се правеха, че не разбират и предпочитаха да го тълкува не като борба за справедливост, а като невъзпитан бунт. Когато учителката идваше вкъщи, най-често я посрещаше баба ми и макар, че аз стоях на тръни, те никога не си говореха за горните ми прегрешения. Затова пък един ден чух баба да казва: "Тя си учи и пише сама, много слуша, само вечер не си ляга навреме". Ами да, вярно си беше... Всяка вечер се разправяхме за това с нашите. Ако не гледам филм, ще чета книга, ако не чета книга – ще си играя с нещо, ама страшно интересно, но никога няма доброволно да си легна в указания час. Потънах в земята от срам, а добрата ми учителка ме смъмри за това и ми изнесе кратка лекция колко е вредно да се стои до късно. Тази нейна лекция после ми я цитираха всяка вечер и ме заплашваха, че ще й кажат, ако не си легна рано. Така като гледам, нищо не ми е влязло в главата...

От 4-ти клас нататък класната пак ходеше по домовете на учениците, но вече не проверяваше такива дреболии като режим и прочее (без това да ни освобождава от задължението да ги пишем). Учителката ни по литература обаче, която беше изключително строга (но от друга страна - прекрасен филолог и прекрасен човек, макар и късно да го проумяхме), си беше създала някакви нейни правила, които строго трябваше да спазваме. Едното правило касаеше именно часа за лягане. То гласеше, че ако хване някой да се прозява, това значи, че предишната вечер не си е легнал навреме и за наказание обикновено го изпитваше, а можеше и забележка в бележника да му напише. Така се научих да се прозявам със затворена уста. Което е трудно, имайки предвид, че по правило трябваше да стоим в час с ръце зад гърба...