Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Юни 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930 
 
 
Архиви
Май 2020 (1)
Април 2020 (6)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
... за царските палати не бих те сменил
17-03-2011, 20:49 | Автор: dani | Категория: Училището

... за царските палати не бих те сменил

В средата на 90-те години често ходех в командировка до София. Работех в малка частна фирма за изработка на апликационни и светлинни реклами. Във фирма “Уилджи" бяхме няколко момчета, бивши съученици, опитващи се да “пробият" в непознатите води на “капиталистическия бизнес". С малки изключения печалбата от поръчките беше “на нула". Успявахме едва да си върнем разходите за материали и за бензин на “служебния" автомобил “вартбург", върху чийто капак превозвахме плексигласови листове и луминесцентни лампи и прекарвахме кутиите на сглобените светлинни реклами до мястото на монтажа.

Не успяхме да “пробием", но пък беше доста интересно. Едно от най-интересните неща, които ми се случваха като работник в “Уилджи", бяха командировките.

Командировката, по време на която се случи тази история, мина по познатия сценарий. Напазарувах  няколко рула цветно самозалепващо се фолио от “Васкони". Спазарих три-четири листа немски прозрачен плексиглас в “Мегатекс". Сега “Мегатекс" са фирма гигант, а тогава бяха няколко наши връстници, сбутани в един отдалечен в покрайнините на София склад. После се уговорих да взема “на изплащане" два кашона лампи “Силвания". Любезният шеф на фирмата дистрибутор ‘Новекс" както винаги обеща вечерта да ги закара на автогарата и да ги прати по автобуса за Берковица.

И този път останаха два-три часа свободно време, преди да си отпътувам. С остатъка от командировъчните си купих както винаги книжка от кашонните търговци на стари книги.

Накрая отидох в кафенето. Беше едно малко кафене в безистена срещу бившето кино “Димитър Благоев". В него правеха сравнително хубаво кафе на приемлива цена. Всъщност кафенето имаше доста неугледен вид, с потрошени пластмасови столове и зле почистени масички. Останалите кафенета в района обаче бяха все “тузарски", една чашка кафе в тях струваше колкото пет хляба. Пък и никой в тези кафенета нямаше да ме търпи да чета книга, а аз отсядах в кафене винаги с идеята, че “кафето върви с книга".

Седнах на една от свободните маси и се зачетох в току-що купената книжка. Тогава се появи госпожата с амбулантните стоки. Тя се вмъкна в безистена откъм улицата, натоварена с голяма пазарска торба. Като се приближи до масите пред кафенето, измъкна от торбата си няколко предмета и започна  да ги предлага на хората. Продаваше разни неща, произведени в нелегалните работилнички в Турция. Разни отвертки, кухненски ножчета, ножици, рендета, картофобелачки и орехомелачки… Всички тези стоки бяха толкова некачествени, че след първата употреба ставаха единствено за контейнера за боклук. Вече си приготвях репликата, с която щях да й откажа “учтиво", когато се приближеше до моята маса да ми пробутва джунджуриите си. Жената спря пред съседната до мен маса и извади няколко ножове и отвертки. Когато започна да “рекламира" обаче , ми се стори, че нещо не е наред. Думите й течаха гладко, като на урок, и забелязах, че говори на съвсем чист книжовен български – нещо необичайно за уличните продавачи. Като попита хората на масата, ще желаят ли нещо, обясни, че стоките й нямат определена цена. След това извади от чантата лист и го разгърна. Последва нещо, което беше достойно за сюжет на класически роман. Листът съдържаше списък с наименованията на хранителни продукти :хляб, фасул, ориз, олио, кисело мляко, яйца, захар. Това – обясни госпожата – беше точен списък на храната, която й е нужна, за да преживее до края на месеца. Срещу всяко име от списъка имаше написано точно количество и съответната сума в левове. Жената видя, че разказът й е интересен за посетителите на кафенето и се разприказва. Каза, че е пенсионирана начална учителка. Цял живот е обучавала деца. Много е обичала професията си и се е стремяла да научи учениците си не само да пишат и да смятат, но и да бъдат добри хора. Каза, че най-важното е един ученик да израсте добър, честен, да обича Родината си. Много от бившите й ученици и до днес я поздравявали, когато я срещнели на улицата. Такъв бил и собственикът на магазинчето, от когото била взела стоките, които продава. Бил много добър ученик някога, а сега е търговец. Бедата е там, че тя вече не можела да се издържа с пенсията, която получава. Напоследък всичко е станало скъпо, а особено парното и тока. Всъщност като плати разходите за тях, на нея и оставали много малко пари и не стигали за прехраната. Бившият й ученик я съжалил и й дал на доверие тази чанта със стока безвъзмездно. Та нейната работа сега е да обикаля из софийските улици и да продава. Бедата е, че не знае точно колко струват разните стоки, но не се притеснява. Хората, на които ги предлага, сигурно знаят как вървят цените и й дават точно колкото е нужно. Тя не се интересува от печалба. Единствено трябва да събере парите за продуктите. Събере ли ги – прехраната  за месеца е осигурена. Тогава ще върне останалата стока на своя бивш ученик.

 Накрая каза, че се надява да събере нужната сума за не много време. На доста години била и краката я болели да се разхожда по цял ден из София.

На масата отсреща бяха очевидно впечатлени от историята на учителката, но не си купиха нищо. Старата госпожа се извини с мила усмивка, прибра си отвертките и се запъти към изхода на безистена.

Бръкнах в джоба, където беше остатъка от “командировъчните’" и като си направих сметка ( трябваше да купя само един билет за връщане с автобуса до Берковица), я извиках, като казах, че искам да разгледам стоката й. Госпожата ме погледна с поглед, с който сигурно някога е гледала ученикът, който правилно е отговорил на въпроса й в клас и се приближи.

Нареди върху масата ми “стоките" си и аз си харесах един макетен нож. Беше абсолютно менте и нямаше да изкара и два дена рязане на надписи от фолио, но сега това нямаше никакво значение. Извадих една петолевка – не можех да й дам повече. Учителката ме попита, дали съм сигурен, че ножът струва толкова, досега никой не й бил давал такава сума за ножчетата й. Казах й, че съм специалист в работата с такива ножчета и че нейното ножче си струва парите.

Учителката се зарадва. Помоли ме да поседне малко на масата ми. После каза, че според нея аз ще да съм много богат човек. Сигурно, предположи, съм бил добър ученик като малък. Щом като чета книжка в кафенето, това е доказателство, че съм бил точно такъв. Каза още, че всички добри ученици задължително днес са богати хора. После не знам как се обърка и започна да ми говори, сякаш съм един от нейните някогашни ученици. Започна да разказва как се грижела за нас. Как искала да ни направи ХОРА. Колко трудности е имала, колко безсънни нощи, прекарани над тетрадките ни с домашни задачи. Особено много държала да знаем наизуст чудните стихотворения на нашите родни поети

“Я кажи… как ти беше на теб името… да, Данаиле, я кажи спомняш ли си кой е авторът на стихотворението “ Бяла спретната къщурка, с две липи отпред. Тука бащина милувка сетих най-напред…" Докато рецитираше стихотворението, лицето й доби една особена изразителност. От уморената физиономия на амбулантната търговка не остана и следа. Пред мен стоеше наистина една учителка -  умна, интелигентна, едновременно строга и любеща учениците си. Като че безистенът и кафенето се бяха превърнали в една класна стая и нищо от пошлото ежедневие не беше останало – нито турските отвертки и ножчета, нито мръсните масички и потрошените пластмасови столове, нито лъскавите тузарски кафенета, където едно кафе се продава на цената на пет хляба, а навън се разхождат изгладнели пенсионери, които биха били петимни да ядат по един хляб на ден, но никой не им дава… Всичко това беше изчезнало някъде в пропастта на времето. Съществуваше само една класна стая и няколко милиона начални ученици, които трябваше да отговорят на въпроса, кой е написал “Бяла, спретната къщурка".

Станах и набързо си събрах рулата пластмасово фолио. Казах на учителката, че с удоволствие бих си поговорил с нея още дълго време, но за жалост закъснявам, имам ангажимент… Може би казах и още нещо, но сега не си спомням. Спомням си обаче как бързо излязох от безистена. Беше ме срам. Както се сещате, не знаех кой е написал “Бяла спретната къщурка". Въртяха ми се в главата няколко имена: Асен Босев, Ангел Каралийчев, Иван Вазов… но не бях сигурен кой от тях е авторът. Вървях по улицата и си мислех, как за малко щях да огорча добрата стара учителка. Та нали тя беше уверена, че съм нейн бивш ученик и то ДОБЪР ученик. Невъзможно е нейният добър ученик да не си спомня кой e написал “Къщурката". Мислех си, че първото нещо, което ще направя, когато се прибера в къщи, е да ида в библиотеката и да проверя името на автора на стихотворението. Бях длъжен да го направя. Заради всичките й учителски трудове, заради безсънните й нощи, прекарани над тетрадките ни с домашни упражнения,  за това, че е искала да ни направи ХОРА. Вървях и стисках здраво в ръка макетното ножче. В главата ми се въртяха думите на стихотворението, а от очите ми издайнически избиваше влага.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цветелина (17 март 2011 20:59)
Прекрасна статия Дани, като че ли ми четеш мислите.
П.П.ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! ЗДРАВЕ И КЪСМЕТ!



--------------------
 
 
№2 от: Цонка (17 март 2011 21:19)

ЧРД, Дани!
Така и не можах да ти измисля интересен поздрав, затова... просто em_121 Бъди здрав!




--------------------
 
 
№3 от: dani (17 март 2011 21:36)
Ей, я един въпрос към всички, които четат тази статия. Кой е автора на "Бяла, спретната къщурка", ама БЕЗ да питате ГУГЪЛ?



--------------------
 
 
№4 от: Цонка (17 март 2011 21:40)

Хихихи... Докато четях, тайничко се зарадвах, че знам. Ран Босилек. Поне така мисля.  Не съм сверявала с Гугъла. 
Обаче се сетих за две мои учителки, които, ако ми се бяха паднали в конспекта, щях да загазя яко.

П.П. 1. Дано да не греша. Но съм сигурна и бих се обзаложила на една дъвка Turbo.
П.П. 2. Я да ида да проверя за всеки случай, че...




--------------------
 
 
№5 от: катя милушева (17 март 2011 21:49)
всички добри ученици задължително днес са богати хора. em_117

Дани,ти несъмнено си БОГАТ човек!А,за всички добри ученици,мога да поспоря,но друг път!?
Бъди все така БОГАТ!
Прекрасен разказ, благодаря!
П.П. Тъкмо си търсех свой човек да ми спретне една светеща реклама! em_43

 
 
№6 от: bat_mitco (17 март 2011 22:00)
ЪЪЪЪ... em_17 ГЕНЧО НЕГЕНЦОВ ?
И ОЩЕ НЕЩО...ЩЕ МИ СЕ ДА КАЖА С ГЛАСА НА ГЕОРГ ХЕНИХ ОТ "ТИ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО" НЕЩОТО ,КОЕТО ТОЙ КАЗВАШЕ ЗА БЕДНОСТТА И БОГАТСТВОТО...



--------------------
 
 
№7 от: ssi (17 март 2011 22:03)
Много хубав разказ.. и много хубав спомен! Определено си богат човек.
Продължавай все така да се обогатяваш!

 
 
№8 от: Цонка (17 март 2011 22:08)

Дани, много ми напомни твоята статия за учителките ми по химия и по руски. Писах един дълъг-дълъг  коментар, но го изтрих, че стана доста депресарски, пък на рожден ден не бива да се тревожим със сериозни проблеми, а да се веселим и да ядем торта.
Ето и поздрава, дето от сутринта съм ти го намислила, пък не знам защо, все не смеех да ти го поднеса.




--------------------
 
 
№9 от: Simpra (17 март 2011 22:27)
Тези учители не ни учеха да помним авторите, а да търсим сами отговорите на въпросите на ГОЛЕМИЯ ЖИВОТ.
Мисля, че добрите ученици са вечно търсещите отговорите на въпросите, а не просто знаещите. Не спирай да търсиш и ще надбягаш времето, и никога няма да усетиш празнота.
П.П. Мисля, че има още един не по-маловажен въпрос - дали помним цялото стихотворение?!



--------------------
 
 
№10 от: Regreed (17 март 2011 23:59)

Честит Рожден Ден, Дани. Прекрасен разказ, пожелавам ти да бъдеш все така богат Човек и добър ученик. Искрено се надявам и всички който не са си научили уроците да понадникнат  в записките на някой истински добър ученик, и ако не могат да направят нещо сами, поне да препишат верния урок. http://www.youtube.com/watch?v=FspTcSh00NM...3A295B5F2A17A4F.  Това е моят поздрав , надявам се да ти хареса em_2


 
 
№11 от: shturcho (18 март 2011 10:09)
Много размисли събуди Дани... отново. Честит Рожден Ден!

 
 
№12 от: didimus (18 март 2011 10:42)
Да, така е ... И пак заседна онази бучка в гърлото ми ... Как успяваш да пишеш така, Дани?

 
 
№13 от: Pavlina Iossifova (18 март 2011 11:05)
Честит Рожден Ден, Дани! Да си много здрав! Повече смях ти пожелавам!

А Танас е прав, бялата къщурка на Ран Босилек (Генчо Негенцов) още си е хубава. Миналата есен снимах наоколо, обещавам скоро да сложа снимките. Тя, старата къщичка е съборена всъщност и на нейно място има кооперация, но зад паметника му е тази, която казват била досущ същата като негенцовата. Мите, аз пък за фамилията не се сетих веднага, ама Генчо е толкоз габровско име, че не мога да го забравя Много ми беше чудно като бях в малкото училище и нищо не отбирах от псевдоними как е възможно Ран Босилек да е Генчо, ума ми не го побираше.



--------------------
 
 
№14 от: Боряна (18 март 2011 14:56)
Това е тъжно за рожден ден. Иде ми да напиша много неща за това, какво всъщност се случи с УЧИТЕЛИТЕ ни, а и с някои други важни неща от едно време. Но няма.
Моето пожелание към теб е следното: нека никога повече не намериш повод да напишеш нещо подобно. Все се надявам /ей така - по детски/, че в някакъв момент нещата ще си дойдат на мястото. И че тогава ще напишеш една хубава статия за нещата, които те карат да се усмихваш. Всичко най.



--------------------
 
 
№15 от: Бебо (18 март 2011 19:45)
Много ми хареса разказа ти! Тъжен, прочуствен, красив.

И аз бях около 5 г. в този бранш. И ние бяхме клиенти на Васкони (варненския офис).



--------------------
 
 
№16 от: anni (18 март 2011 20:00)
Всъщнос,Дани, важни са хората и човещинката в тях, и онзи израз на лицето , който можеш да прочетеш, всичко друго няма значение.Чудесен спомен, пази го още дълго.
http://www.vbox7.com/play:9f9cf98d

И пак ли ще звучи невероятно
за някой, ако някой пак твърди,
че има най-голямото богатство-
един прозорец и безброй звезди...

Честит рожден ден!



--------------------
 
 
№17 от: dani (18 март 2011 22:01)
Много благодаря за пожеланията ви и за отзивите за разказчето. Отдавна исках да разкажа тази история, всъщност от момента, в който ми се случи преди петнадесетина години. Мисля,че съм длъжен да разкажа на колко се може повече хора за тази учителка. За жалост толкова си мога в писането и трябва да призная, че разказът ми не показва цялата красота на онази неизвестна госпожа (така и не запомних името й:(  Най-забележителното в нея беше, че тя посрещаше нерадостната си съдба с невероятна усмивка. Това съм го запомнил добре - усмихваше се през цялото време, докато разказваше описните от мен неща. Една такава - разбираща, съчувстваща и прощаваща усмивка; не страхлива, напротив - смела, интелигентна, мъдра. Ей такива хора си вървят из между нас - и целият свят не е достоен за тях... Да -да, скъпи приятели (както обичаше да казва някога учителят ми по литература в гиманзията).



--------------------
 
 
№18 от: Айви (20 март 2011 20:48)
 Пак се просълзих на твой разказ, Дани! em_62
 А добрият ученик за мен не е този, който винаги знае отговора, а този, който го търси и знае къде да го намери. em_2

 
 
№19 от: Милен Иванов (22 март 2011 21:17)
Учители наши Поклон!



--------------------
 
 
№20 от: tivesto (23 март 2011 17:54)
По поръчение на Дилбер Танас показвам паметника на Ран Босилек и възпоменателната плоча, указваща къде е била родната му къща! За съжаление къщата отдавна е съборена!







--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 10
Потребители: 0
Гости: 10

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?