Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Ноември 2017    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930 
 
 
Архиви
Ноември 2017 (1)
Октомври 2017 (3)
Септември 2017 (4)
Май 2016 (1)
Април 2016 (4)
Март 2016 (3)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Из съкровищницата на "НД": Пролет сред природата
28-04-2014, 08:44 | Автор: eli | Категория: Училището / Лагери, екскурзии, бригади

Разходките в Градската градина логистично бяха най-лесни, защото се падаше на няколко минути и две големи пресечки от училище. За престилките не помня да сме се държали като по картинките, но пресичахме лесно, вероятно защото числеността бе на наша страна. Отпред и отзад вървяха двете другарки, спретнати и усмихнати, най-добрите на света.

А колко много неща можеха да се правят в Градската!

 

  • Да се катериш по изтърканите от подобни набези колене на чичко Ленин, който тогава пазеше алеята откъм Центъра. Или – не толкова забавно, но бива – да слушаш разкази за Великата революция и как точно същият този чичко Ленин я изнесъл на ей тия си здрави каменни плещи. След 10-ти статуята мистериозно изчезна, остана само пиедестала, целият в графити.
  • Да рисуваш на асфалт, все под благосклонния поглед на чичкото с каскета. Алеи бол, тебешири също, колко му е да драснеш едно гълъбче на мира или ракета с петолъчка. Сега на децата подлагат лист на коленете, ние се прибирахме направо с шедьоврите по панталоните.
  • Да събираш жълъди, шишарки и листа. После по труд и творчество правехме от тях апликации и прасенца. Последните никога не ми се получаваха, но беше забавно.
  • Да се гониш край езерото. Тогава още имаше вода и си беше почти опасно. В едни по-късно години ще седя на бордюра на същото това езерце и ще чопля слънчоглед, по-нататък ще пия и бира. Засега мога най-много да падна вътре, докато оглеждам за попови лъжички.

 

За най-най добро поведение ни пускаха на детския кът горе. Имаше люлки и катерушки, пак езерце с каменни стъпала и две каменни слончета с дупки в средата, от същия варовик като чичко Ленин, с когото и поетапно изчезнаха, преди да успея да ги покоря.

Детският кът се падаше на хълмче, обградено откъм езерото с каменен зид. Нагоре водеха каменни стъпала, но иначе всичко беше джунгла, прорязана от знайни и незнайни пътеки. По тези „възвишения" играехме на опълченците на Шипка, което си беше пак вечните стражари и апаши или момичета срещу момчета, само че със сюжет.

От другата страна на алеята пък бе Братската могила. Там не ходехме чак толкова често, сигурно за да пестиме патоса. Мястото излъчваше спокойна тържественост, а и бе леко зловещо с паметните си плочи и бялата скърбяща жена. Под нейния поглед ме приеха за чавдарче и после пионер. Съдейки по избелелите снимки, пак там съм се учила да ходя като малка, без връзка между двете, разбира се.

 

От Градската градина се прибирах с джобове листа и шишарки, и нерядко драскотини и синини по краката. Веднъж един съученик успя да падне и в езерото, но случката бе по-скоро изключение от правилото. Далеч по-диво минаваха „истинските" излети.

За тях се заделяше цял ден, обикновено първа пролет. Събирахме се в двора на училището, всички класове. След спретнатите престилки изглеждахме леко мърляви, което важеше и за другарките. Всеобщото битническо впечатление се подхранваше и от факта, че найлонови торбички още нямаше, сухата храна носехме в платнени или плетени чанти, или по-късно спортни сакове, които предизвикваха всеобща завист. Много се котираха и едни особени чанти, които сгънати представляваха нещо като кръгло портмоне с цип.

Какво носехме вътре:

 

  • сандвичи, обикновено с масло и кашкавал, на дебели резени. Ако вашите решат да те полигавят или да заслепят със статус – филе, от розовото. Иначе салам.
  • краставици. По-далновидните родители ги белеха и режеха на четвъртинки. За другите оставаше варианта „моля другарко"! Най-недалновидните родители запасяваха отрочетата си и с домати. Груба грешка, салфетки тогава масово нямаше. Но пък ако разполагаш с такива, ето ти случай да блеснеш с колекцията си.
  • сол и пипер или мерудия, завити в хартийки на квадратче. Винаги се изсипваха.
  • варени яйца. Често се оказваха рохки, тогава молиш за салфетка другарчето. Мокри кърпички нямаше, освен особенo-туристическите, но те бяха по-скоро екзотика.
  • пластмасови бутилки още нямаше масово или ако искаш вода, я носиш в голяма бутилка от лимонада, при все риска да ти се излее в торбенцето. По-корекоместите я наливаха в бутилки от уиски. Тяхната вода винаги имаше лек привкус на пърцуца.
  • лятно време без абичка... Та защото народът е мъдър, всевъзможни елечета, якенца, сетренца и прочие. Олекотени материи нямаше, всичко си беше натурално.

 

До Хамам баир има два „подстъпа", казвахме им стълбите и пътя, ясно защо. На отиване обикновено минавахме по стълбите. Бяха каменни, сравнително ниски, с площадки за почивка с дървени навеси. Обаче какво да почиваме, излетът току-що е започнал, стълбите пенсионерски се вият нагоре, а предвидливи хора са прокарали в драките преки пътечки. Една от тях водеше директно до върха, но по нея се спускахме с риск за живота на връщане.

Изкачването завършваше с ред прави широки стъпала ала Шипка и огромен паметник от вечния варовик, с издялани съветски войници. Другарките ни обръщаха внимание на честните им млади лица, но кой ще ти гледа Альоша, когато отзад има Стълби! Бяха ръждясали и подозрително скърцаха на всяка стъпенка и по платформите, а отгоре се откриваше страхотен изглед към целия град. Ето го блока ми, сочиш като Колумб и аха! да се изръсиш през паянтовия парапет.

Встрани от паметника имаше малка костница, през прозорчетата на която често надничахме, но така и не видяхме нищо. Обаче няма лошо да послъжеш и се носеха какви ли не легенди.

Всъщност крайната ни цел се падаше отзад – малка полянка, осеяна с диви сливи,   леко полегата или поне нашия клас винаги се падаше на наклон. Защото и тук починът беше съревнователен, сиреч първият пристигнал представител на класа бодва знамето. Какви битки водехме само, с люти нападки и обвинения в нечестност! Накрая разпъвахме черджетата (който се е сетил да си вземе, и тогава може да поканиш и другарката, която реално и ти го е влачила нагоре). По-непредвидливите сядаха върху якетата, колкото се може по-близо до другата другарка, която в удобен случай ще почерпиш с домашен сладкиш. Или ще я помолиш да ти обели яйцето, краставичката и прочие хранителни продукти, за които ти липсва съответната техника и инструменти. Момчетата естествено носеха ножчета, естествено тайно. Сред природата може да се случи какво ли не.

След заслужената почивка пак играехме на стражари и апаши, събирахме шишарки и прочие, докато дойде време да се прибираме. Тук всичко зависеше от капризите на другарките. Можехме да тръгнем пак по стълбите и да се „пуснем" по онази, пряката пътека до Лимонадената фабрика. Или леви десни по шосето, луксът на което беше една малка площадка за гимнастика, с железен лост, греда и висилка, и нестабилните парапети над „пропастта" към града. От Сливен отстояхме на четвърт час по права линия, но се чувствахме като Паганел – ето го пак блока ми, на всеки завой. Лъжеш, онова там е, другарко, кажете му!

Обикновено избирахме стълбите.

Долу класовете се събирахме с амплитуда от минимум половин час. Учителките с въздишка ни строяваха, преброяваха и под строй ни връщаха в училището. Бързо, да не ни гледат хората. Бяхме кални, изподрани и щастливи, защото как иначе ще докажеш, че си бил сред природата. При първия сблъсък с цивилизацията едно гласче отвътре започваше да опява какви точно ще ги наприказва мама за онези петна от трева и жълтък по якето, и за изгубената лъжичка. Добре, че се сети да й набереш цветя.

 

На св. Георги правехме в общи линии същото, само че там стълбите бяха по-стръмни и горе нямаше паметник, а малък манастир, по онова време функциониращ като ресторант. Бонусът тук беше, че до стълбите се стигаше през една от циганските махали или финалната пряка асфалт изминавахме под подозрителните погледи на големите и дюдюканията на малките малцинства. Последните нерядко ни следваха стотина метра и разнообразяваха вечните стражари и апаши.

Не ходехме много често. Горе беше усойно.

 

(Към по-старите другарчета, ако се чудят, де:

Не, не е дежа-ву, фрагменти от горното преди няколко години бях пуснала в една статия за извънградските екскурзии. Там си пяхме и за Червената шапчица и плюхме термосите! А на св. Георги си изгубих чавдарчето, мда...)

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цонка (3 март 2012 17:50)

Цитат: eli
Добре, че се сети да й набереш цветя.

em_74  em_92
Изобщо нямаше и да ми хрумне.  Стоически си изтърпявах дежурното: "Как пък все на тебе се случва бе, баба?" /"баба" или "мама", зависи дали в делник или в празник се разиграва случката :)/




--------------------
 
 
№2 от: Дилбер Танас (3 март 2012 19:55)

"..краставици. По-далновидните родители ги белеха и режеха на четвъртинки.."

Ели, 

От това време, та чак досега-  картината на срязана на 4 ри краставица, парче сирене и филия хляб- всичко туй гушнато върху салфетка или кърпичка винаги ме е умилявала, а ми стана и едно от любимите яденета, мил спомен за тогавашни времена, който не ме напуска и сега, когато нарязвам върху вестник пак краставица, плочка сирене, резен хамбургски салам и лъжичка шарена сол отстрани, какви времена

 


 
 
№3 от: Simpra (4 март 2012 09:53)

Припомни ми как с моята приятелка, минавайки през Докторската на връщане към вкъщи, редовно се катерехме по алпинеума и си фантазирахме какви ли не истории. Всеки камък имаше своето предназначение. И всяко дърво беше измерено /веднъж на едно отрязано броихме пръстените, прегърнахме пъна и не можахме да си доближим ръцете - оттогава решихме, че това ще е мярка за "вековност"/ и съответно знаехме кои са вековните дървета наоколо, под които събирахме чудодейни билки и в къщи правехме саморъчни аптечки със събрани кутийки и съкровища от зъболекаря. После се събирахме и си ги показвахме една на друга. Забранено беше дори на баба ми да ми отваря шкафа-аптека. А в най-студените зимни дни, бабата на моята приятелка ни разрешаваше по пътя към дома да ядем сладолед /за разлика от дядо ми/. Бях много щастлива, защото бяхме единствените, на които разрешаваха сладолед през зимата.




--------------------
 
 
№4 от: Айви (4 март 2012 17:46)

 Чуден разказ, навяващ пролетно настроение, Ели! em_115 

 

Много се котираха и едни особени чанти, които сгънати представляваха нещо като кръгло портмоне с цип.

 Майка ми имаше такава - тъмно зелена и аз обожавах да си играя с нея. Дори си мислех, че това трябва да бъде играчка за деца, как може възрастните да го ползват! em_11 

 

варени яйца. Често се оказваха рохки

 Това ми напомня за един час по труд и творчество, който винаги ще помня! em_74


 
 
№5 от: tivesto (4 март 2012 18:09)

Ели, страхотен разказ! em_12 Искам още весели истории от теб! Благодаря за доброто настроение! em_125 

Цитат: Айви
Това ми напомня за един час по труд и творчество, който винаги ще помня!
 

Айви, разказвай, не ни мъчи!




--------------------
 
 
№6 от: катя милушева (4 март 2012 20:54)

особени чанти, които сгънати представляваха нещо като кръгло портмоне с цип. 
   Спомням си ги-от шлиферен плат em_81

Страхотно Ели,много пролетно ми стана em_121


 
 
№7 от: Айви (4 март 2012 21:55)

tivesto,

Айви, разказвай, не ни мъчи!

 Ами, историята е следната:

 Във втори или трети клас трябваше да носим в училище продукти за два сандвича. Аз реших, че ще декорирам моите "маргартка" от ТВЪРДО СВАРЕНО яйце и с "цвете" с венчелистчета от луканка и по средата - колелце кисела краставичка. Казах на майка да ми сложи две яйца за маргаритката, че е доста сложна, ако изхабя едното да имам резерва. em_108 И каква беше изненадата ми като почнах да беля първото яйце... em_114 Сещате се. em_74 Същото беше и с второто! em_73 Ами сега?! Какво да правя?! Другарката беше много строга, и ако видеше че нямам достатъчно материали можеше да ме изгони от час и да ми пише неизвинено отсъствие! em_5 Добре, че имах цяла краставичка на разположение! em_11 Изведнъж се сетих, че баба ми беше споменала за някакво момиче, което направило зайче от краставица. Наложи се да импровизирам, и това се оказа най-сполучливо украсения сандвич в класа. em_7 

 А мама, която иначе е отлична готвачка и до сега се чуди как всъщност яйцата са се оказали рохки, след като много дълго време ги е варила.  em_18 А аз като чуя "рохки яйца", винаги се сещам за "неосъществената маргаритка" и последвалото "зaйче".


 
 
№8 от: tivesto (4 март 2012 23:10)

Айви, благодаря за историята с яйцата! em_36




--------------------
 
 
№9 от: dani (5 март 2012 11:26)

Нашите "истински" излети ставаха на едно хълмче над града, на което всички в Берковица казват Калето. Първият път, когато отидохме всеучилищно на съботен излет, станах за смях на "другарките". Бях си взел от вкъщи пакет кайма и все очакавх да запалим на полянката огън и да си изпеча истински кюфтета. Сигурно съм си представял излета като хайдушка седянка от турското робство с чевермета и пр.  

но се чувствахме като Паганел – ето го пак блока ми, на всеки завой. Лъжеш, онова там е, другарко, кажете му!

Точно така правехме и ние. От върха на Калето се вижда цяла Берковица. Голяма забава беше да откриеш блока/къщата си или да видиш как някое познато дете с големина на мравка се вози по улицата ти с колело.
Ели, благодаря за разказчето - беше като първата пролетна кукувичка. em_2  




--------------------
 
 
№10 от: Цонка (5 март 2012 12:08)

Цитат: dani
отидохме всеучилищно на съботен излет... Бях си взел от вкъщи пакет кайма

em_75  Браво!!! em_75




--------------------
 
 
№11 от: harybosh (24 март 2012 19:47)

Ели.прочетох цялата статия ,не трябваше да задавам тъпи въпроси! wink


 
 
№12 от: незнайко незнамов (30 април 2014 10:04)

Бях си взел от вкъщи пакет кайма и все очакавх да запалим на полянката огън и да си изпеча истински кюфтета.

Dani, ти сериозно ли носеше кайма malee2 ми че тя си  беше кът тогава, откъде цял пакет, че и да ти дадат да я вземеш за излета? спомням си, че на село се получаваше кайма веднъж седмично /вторник, но не всяка седмица/ и се чакаше чинно на опашка за предварително уговорено количество; ама какво чакане падаше tup1 много са били добрички вашите, да ти разрешат да боздисаш каймицата xaxa2


 
 
№13 от: Янита Савова (30 април 2014 18:48)

Аз пък се сещам,че моят татко заедно с мен ,батко ми и други деца от входа ни водеше в една горичка/над Петлешев,днешен Младост/ и там си пекохме картофи на жар или подобно....и после татко за да изгаси огъня добре и да не пламне гората се ....изпика върху жарта....а преди това ни каза да тръгваме...и аз и Пинка/от 6-я етаж/ тръгнахме надолу,но чакаме татко,чакаме,чакаме...---няма го...викаме-Таткоооо,тя вика:Чичо Вальооооо,батко ми и той вика,а татко го няма.....връщаме се нагоре и какво да видим:татко пика върху огъня.....с гръб към нас,де!!!...и казва,че загасил огъня, ако случайно се разгори...и за тва пика.....хахахахха wink а иначе за пикници имам спомени за разни кремвирши и естествено за ВАРЕНИ ЯЙЦА....на Побити Камъни....Но навремето възрастните от входа,които не бяха на работа се занимаваха с всичките деца...понеже бяха военни и почиваха по 2 дена...и се редуваха..а чичо Адаш от 1-я етаж с него ходихме за риба...


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 11
Потребители: 0
Гости: 11

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:


 
 
 
 
Ново в ПУК!