> Лагери, екскурзии, бригади > Малки глупаци в чужбина

Малки глупаци в чужбина


12-08-2010, 14:33. : mchukanov

Годината е 1988, Европейското тъкмо свърши, Марко ван Бастен се заби в спомените ми, като един от най-най-най играчи с феноменалния си гол срещу СССР на финала. Студентските бригади в Англия и Сащ (дали пък не трябва така да се пише) бяха далеееч напред в тъмнината на бъдещето. Нашата треска бяха пътуванията на разменни начала. Изключвам всякакви форми на детска икономика - макар, че и това е сериозна тема. Великата схема на гостуването - първо ние у тях, после те у нас. Къде - как къде - Москва, Белокаменна Москва. Как - как как - с влак. Куфарите се стягат, срещата е "под часовника", вечерното потегляне. Аз, - известен любител на пътуването с влак, подготвен за... ооо...идея си нямам как човек може да се подготви за 2дневно пътуване с влак. Обичайните кюфтета, увити във вестник, хляб, печено пиле, малко сандвичи, консерви - абе знаем всички как ни стягаха багажа, смях и веселба. За сефте влизам в тези прелюбопитни Съветски вагони, ония, на които им се сменят колелата като влезнат в СССР (как ли ще стане). Сериозна група от 4  момчета и 20 момичета, от 2 различни училища - предпоставка за сериозни преживявания... Посред нощ Русе, митница и Граничари - "Лек път и поздрав на Москва!", Румъния. Тогава легенди се носеха - помните как се продаваше тоалетна хартия там - срещу бележка, че си ял; и подобни. По светло влакът спира на някаква румънска гара и виждаме с очите си истината...тъжно...или нямахме навик - отворихме прозорец и хвърляхме на децата на перона бонбони и сандвичи, очите им светкаха...бррр...скараха ни се, че сме отворили прозореца. На изхода от Румъния влакът го дезинфекцираха на една гигантска влакомивка. Унгени, едни титани в черни граничарски униформи обърнаха купето за секунди, свалиха ни на гарата - да пийнем кефир, и - а сега да видим как ще сменят колелата - вагоните увиснаха във въздуха, повдигнати от криковете, готово, качвайте се. И като тръгна този ми ти влак...едно равно с брезови гори...бе няма ли град тука...гори...гори...я - в далечината дим - наближаваме град. Не - димът беше на локомотива, един предълъг влак ни возеше през полята на Украйна, а във вагоните вече се въртеше амбулантната търговия - "Кросовки есть..." - какво ли е пък това. Стигнахме Киевската гара в Москва и оттам на най-странното превозно средство, което бях виждал до тогава - предница на ГАЗ-ка, назад рейс, тръгнахме. Накъде сме? - близо...45 минути пътуваме по едни проспекти..накрая стигнахме "нашия квартал" - Крилатское (нямам еръй) - един огромен жилищен комплекс в края на Града... Дали се изненадахме от мащабите ли - вероятно не - стресът дойде от факта, че спяхме в един училищен коридор, но тази тръпка бързо се преглъща от феномена на Чужбината. Посрещнаха ни, настанихме се и започна голямото запознаване със всичките Серьожи и Олги в близката околия. Ааа, да - имаше и един Альоша. Как се систематизира ДеЦкото изумление - ако започна да го номерирам, може би тук е първо.
  Храната - лелките в столовата се бяха погрижили за ранната вечеря с особен вид студена супа. Да, ама добре, че бяха останали от копърките, защото местната разновидност на таратора, приготвена от квас, сметана, малко накълцан салам и варено яйце, бе далеч от обичайната вечеря на подрастващите в нас младежи... Вкусът... ах Вкусът - така и не го опитах(ме) - горките Московски женици ни гледаха едно такова странно... но поне имаше достатъчно хляб. Споменах ли - момичетата спяха във физкултурния салон. Пропускам обичайните лагерни дивотии, които биха могли да се случат сред събрани накуп хиляди младежи... Хронологията се губи, но мисля да започна с фактологията.
  Мавзолеят на Ленин - след прелюбопитното пътуване с Московския метрополитен стигнахме до заветната цел. Групата се движеше хаотично из подлезите в шеги и закачки, в една от които - ама в буквалния смисъл - жертва станах самият аз - скромната дружеска подсечка, или спънка - как се наричаше - ме изпльоска по корем на излъскания до блясък мрамор, в следствие на което джинсите ми се съдраха на коляното. О, УЖАС - нямало да ме пуснат в Мавзолея така, Другарките се запрепъваха да търсят и вадят безопасни игли, карфици и  подобни крепежни елементи. Наредихме се на една дъъъълга ЧервеноПлощадна опашка, а аз тръпнех от любопитство дали ще ме пуснат, или няколкочасовото висене под жаркото слънце ще е напразно. Е - пуснаха ме хората - видяхме Ленин, или поне го зърнахме и продължихме разходките.
  Кремъл

Малки глупаци в чужбина

- излишно е да споменавам опитите да дрънчим по Царь Колокол с джобни ножки и ключодържатели.

Малки глупаци в чужбина

Малки глупаци в чужбина

Обаче църквите - прекрасните храмови комплекси - как да не си ги запечаташ със Смената - снимахме си на воля, и почти накрая на разходката на някой му направи впечатление, че на вратите имаше едни еееей такива табелки, ясно указващи забраната за снимане... Да, ама ако ги бях видял навреме, сега нямаше да си имам спомен от Кремълските църкви...

Малки глупаци в чужбина

Малки глупаци в чужбина

Малки глупаци в чужбина

И да не си помислиш, че не оразмерявахме ботушите на Петър Първи в Оръжейната палата...
  Водоплаването - Московските канали - лятото тогава беше горещо и следобедите се прекарваха по плажовете на каналите на Москва -река. Чудно преживяване - става почти навик. Впечатление правеше масовостта на тези забавления - хората се къпеха повсеместно във водоемите. И някак дотолкова свикнахме с това явление, че следващата дивотийка си дойде сама. Ден пореден от гостуването беше посветен на Кусково. Не съм бил във Версай, но за двореца в Кусково казаха, че някога го наричали Малкият Версай. Сградата беше разположена на брега на малко езеро, на чийто отсрещен бряг московските граждани се разхлаждаха в зноя. И така, току пред вратата на музея, нашето другарче М. попита МоляДругарката може ли да се изкъпе в езерото. "Може, може" беше отговорът, но докато се изтълкува дозата ирония, М. беше скатал дрешките си на крайбрежния бордюр и с отмерен скок цамбурна във водата под вцепенените погледи на Съветските ТоварищУчительници. Ужас, Срам, как можа, бе М.??? И пак с вода, и пак там - ЖАЖДААА, след неколкочасово обикаляне из музея, стигнахме заветната лаФка, в която се продаваше вода. Бутилка минерална вода, дори 2, ледено студени, по 1 картонена чаша и - ооо - удоволствието да гориш от жажда и да предвкусваш живителните глътки. Надигнахме ония ми ти чаши, и ... настана едно масово - как се казва, като да си напълниш устата с вода и рязко да издухаш всичкият си наличен въздух през устата - пфсуууу. Никой не забеляза, че надписът на етикета гласеше "Кисловодская", кисело-соленикаква вода! Ужас...
  Домът - традицията повеляваше да се гостува и на Съветско семейство. Попаднах в един изключително интересен дом - бащата на фамилията беше офицер от флота на Москва, големият брат на Серьожа беше моряк във Владивосток и - за наш късмет - отпуската му съвпадна с нашето гостуване. Дали има общо - да! Вечерята премина в изобилно ядене на няколко вида далекоизточни риби (едната от които розово-оранжева, после разбрах, че било сьомга), варени меса, пиене на чай, разкази и шеги на някакъв странен език, и дойде време за... закуската. Голямата и незабравима чиния с каша - НЕЕЕЕ! - категорично не можех да опитам дори от странната субстанция. Таткото видя физиономията ми, усмихна се и извади от хладилника останалите от снощи риби. Спасение. А другият младеж, с който бяхме в семейството, след като изяде паницата с каша, на въпроса Нравится?!, незнам как кимна, но се сдоби с още една пълна паница от кашата, докато ме гледаше как си закусвам рибените сандвичи... Нравится...
  Изгубени в превода - сега му казват шопинг, тогава как наричахме времето за пазаруване - ей ви тука 2 часа, да се мотаете из ГУМ-а, за подаръци и други чудеса. Среща на тоя вход в 12.30. Обикаляме с другарчето, спазарихме няколко грамофонни плочи, сред които един почти криминален Рейнбоу за 10тина рубли и една весело поръчана грампластинка на Ю-Би-Сорок, обичайното зяпане по щандовете (тогава бяха претъпкани с какво ли не) и логичният въпрос - колко ли е часът. Питаме един товарищ сколько му е часът и той отвръща "Пол двенадцать"(или както там му се вика) - като хукнахме към указаното място за среща... И дългото обясняване на лимон, в търсене на думата, хич и не ни идваше на акъла, че е лимон...
  Та ей такива ги вършехме по света, да не каже някой - само у нас..

Малки глупаци в чужбина