Толкова за пионерските ми сурвакарски спомени, всъщност исках да разкажа за чавдарските си такива. За зимата на втори клас, когато в града ни обявиха междуучилищен конкурс за най-хубава суровакница.

И започна едно майсторене... Цяла седмица. В къщи трескавото оживление закъсня и настъпи чак последната вечер, около "Лека нощ, деца", когато всички се прибраха от работа. Участваше цялото семейство – без сестра ми, защото четиригодишните не разбират много от суровакници. Дядо беше главният архитект на проекта и казваше кое клонче накъде да се извие, как да се засуче, дали да се завърже, по-кръгло или по-сърцевидно да стане... Татко му асистираше и след като дрянът придоби желаната форма, дойде време за украсяването му. Баба и майка увиха по огънатите клонки нанизи от пуканки и ошав, закичиха червени панделки от вълна, а цялата пръчка по средата обвиха от долу до горе с чемшир. Всяко кръгче направиха в различен цвят, а на върха, точно под кърпата, вързаха суха люта чушка. Дали съм помагала и аз? Не знам. Но през цялото време обикалях покрай масата или просто седях на някой стол и наблюдавах с възхита. Суровакницата ми изглеждаше чудна и приказна, по-красива не бях виждала.

Не видях и на следващата сутрин в класната стая, а след няколко дни се оказа, че моята суровакница е спечелила първо място в конкурса. Награждаването щеше да бъде след няколко дни в Пионерския дом и дотогава тя гордо се кипреше на почетното табло в коридора на училището. Съвсем заслужено, бих казала – след целия труд и творчество, който се разви пред очите ми...

Горда беше и учителката ми. Тя обаче нямаше да присъства на великия миг, понеже церемонията беше по време на учебен час. Когато тръгвах към Пионерския дом, бях страшно развълнувана, но не защото за първи път щях да стъпя там, а защото предвкусвах славата. Влязох в залата с усмивка и макар че никой не ме познаваше, имах чувството, че на челото ми пише, че аз съм победителката. Отпред подреждаха всички по-важни суровакници, видях как слагат и моята на централно място. След като поканените се събраха, някакъв пионерски ръководител започна да говори нещо, после дойде моментът, в който произнесе името ми.

Името ми, ама не съвсем! Фамилията беше друга. Помислих, че просто нещо са се объркали – все пак държаха моята суровакница – и тъкмо тръгнах да излизам напред, когато едно момиче от съседния клас (да, вярно, че произнесоха нейното име!) профуча край мен и с широка усмивка обра овациите, поздравленията и всичко, което ми се полагаше. Въобще не разбирах какво става, стоях в залата и гледах тъпо, добре че всичко приключи бързо. После побързах да се изнижа невидимо и унило през вратата, като все пак забелязах, че адашката ми остана и продължаваха да я поздравяват.

По-късно учителката ми откри, че били объркали имената и на моята суровакница закачили името на другото момиче. Но така си останаха нещата. Победителят беше тя и даже не каза, че суровакницата-победител не е нейна.

Аз пък спрях да говоря с нея, въпреки че живеехме в една посока и често се засичахме. И толкова за чавдарските ми сурвакарски спомени.

За тази Нова година се хванах да майсторя копие на онази злощастна победителска суровакница и исках да я украся по същия начин. Горе-долу стана с тази разлика, че се получи доста кривичка, дълга над един метър, тежаща цяло кило, трябва да се държи с две ръце, а и чемшир не можах да открия, нито пък имах вълна... Но ако не за най-красива, този път мога да спечеля конкурса за най-гигантска суровакница...

Сурва, весела година!
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~