Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Ноември 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30 
 
 
Архиви
Ноември 2020 (4)
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
Август 2020 (7)
Юли 2020 (4)
Юни 2020 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Надгробната колона на Герай Султан или да бъдеш Индиана Джоунс
14-07-2008, 16:50 | Автор: freja | Категория: Училището / Голямото междучасие

Беше слънчев ден, а ние пак изкачвахме етажите към покрива на блока. Бяхме малко – само 4-5 деца, останалите играеха долу. Стигнахме до осмия етаж, след който започват двете стръмни серии от по десетина малки стълбички. На площадката между тези две тесни стълбища, едно от момчетата пак се спря в страшния ъгъл, покрай който винаги преминавахме набързо и предпазливо.


Там, в долния край на стената, имаше черни следи от нещо, което се е взривило. Приличаше на гръмнат дезодорант – бяхме виждали такива следи и на други места из града. Особено много имаше в един изоставен открит басейн на един хълм, където през 60-те години са поддържали Пътечка на здравето. Тя пътечката още си съществуваше, само че вече беше Пътечка на тръните и бурените, а пък от спортните съоръжения само този басейн стоеше – като сборище за хулигани. Понеже и в блока си имахме двама-трима батковци от предишното поколение, влизащи в хулиганската категория, беше твърде вероятно някой от тях да е произвел преди години тази черна следа на стената. Но съвсем нямаше да ни е авантюристично, ако живеехме с тази мисъл, затова предпочитахме да вярваме, че там е гръмнала бомба. И не само, че е гръмнала, ами и че пак ще гръмне – един вид, където е гърмяло – пак ще гърми, противно на широко разпространеното правило в обратния смисъл (това се случва през лятото на 1985, следователно Metallica са откраднали от нас идеята за "One").


Фантасмагорията, че някаква бомба ще избухне горе (точно в момента, в който минаваме покрай нея, разбира се!), се подхранваше и от още нещо. Това Нещо с цилиндрична форма, високо около 40-50 см и диаметър може би 25 см, изглеждащо сякаш някога е било бяло, но вече посивяло и прашно, беше цялото изписано с едри, нечетливи драскулки, вдълбани в него. Стоеше облегнато в ъгъла, точно под ужасните черни следи, и никога даже не ни е хрумвало да го приближим, а какво остава да го докоснем – нали сигурно то е бомбата, която е гърмяла и пак ще гърми.


Този път обаче момчето, което се спря, се наведе и най-лекомислено се загледа в Нещото. Колкото повече секунди минаваха, толкова по-нависоко се оттегляхме по стълбичките нагоре и чакахме Големия взрив. Такъв не настъпи, а момчето стигна още по-далеч в неблагоразумието си и даже пипна бомбата! Пипна я, че чак я помръдна! Отлепи я от стената – това му костваше доста усилия – и се опита да я остави изправена. Но основата й беше неравна и не можеше да се задържи, затова то я хвана с ръце. Подпираше я и я разглеждаше. Каза, че била каменна и много тежка. Увещавайки се един друг, че каменни бомби няма, ние се престрашихме и заслизахме полека към него. Първо боязливо, а после вече нетърпеливо, всеки се натискаше да докосне и разгледа странното Нещо. Наистина беше от камък, а пък сигурно тежеше повече от мен. Не умувахме дълго какво да правим. Не ни вълнуваше дали е нечия собственост, кой го е оставил и дали не му трябва на някого; Нещото изглеждаше толкова старо, та чак древно – значи мястото му беше в музея! Проблемът беше как да го свалим до първия етаж. Даже най-тежкият измежду нас (който тежеше цели 50 кг!) каза, че сам нямало да може да го свали. С една приятелка хукнахме надолу, извикахме всички налични момчета и след няколко минути се върнахме с подкрепление. Оставаха ни още няколко стъпала до осмия етаж, когато отгоре се разнесе страховит тътен и бързо се повтори десетина пъти. Оказа се, че в наше отсъствие 50-килограмовото ни другарче е измислило по-лесен и по-бърз начин за сваляне на тежкия товар: като го търкулне по стълбите. Стъпалата са около 160, представете си как реагираха хората по апартаментите, когато каменната ни находка издумкваше по всяко едно от тях... Ако беше бомба, отдавна да беше гръмнала, обаче тя не гръмна, значи наистина не беше бомба. Все пак си мисля, че един бомбен взрив никога нямаше да произведе толкова много шум, колкото произведохме ние тогава...

 

Както и да е, находката най-накрая стигна до входната врата, ние я избутахме до плочките отвън и се струпахме да й се радваме. От не особено нежното ни отношение към нея, външният й вид леко се беше променил. Вече не беше прашна и сива, а почти изцяло снежнобяла. Повърхностният й слой се беше очукал и се беше показал истинският цвят на камъка. Сиви си стояха само дълбоко издяланите в нея символи, които я опасваха в няколко реда и си оставаха съвсем неразбираеми за нас.

 

Нямаше начин да продължим да търкаляме камъка чак до музея на Главната, затова трябваше да измислим нещо. И какво измислихме – да го сложим в здрава платнена торба и да я носим двама по двама, като периодично се сменяме. Представа нямахме дали две деца биха могли да помръднат това нещо, още по-малко – да го носят на дълго разстояние, обаче друго решение липсваше. Качих се до вкъщи да взема някоя торба и тогава дядо ме попита какво сме думкали. Аз набързо му разказах, а той отговори, че с торба нямало да успеем, трябвало да се измисли нещо друго. Много добър дядо си имах, понякога сякаш беше дете като нас. И дядо измисли: да завържем камъка на един лост и така всички деца ще могат да държат лоста и няма да ни тежи. Речено-сторено. Веднага слезе в мазето, намери една метална тръба, дълга поне два метра, и завърза камъка в средата й с едни въжета. Находката беше готова за транспортиране. Дядо хвана тръбата отпред, аз – отзад, а между нас се наредиха още няколко деца и всички понесохме съкровището към музея.

 

Не помня дали ни е тежало – сигурно не – обаче помня с какво въодушевление вървяхме към музея. Бяхме страшно горди и искахме всички да ни видят. Представяхме си, че нашият товар ще се окаже нещо много, много ценно за историята и... не на последно място – че ще ни възнаградят богато за това, че сме им го намерили. Толкова богато, че всички щяхме да станем милионери, разбира се.

 

Пристигнахме в музея. Посрещна ни една лелка. Ние без никакъв синхрон помежду си, разпалено й заобяснявахме как сме го открили на осмия етаж, как то отдавна е стояло там, но ние сме го мислели за бомба и т.н., а лелката недоверчиво ни гледаше. Накрая заяви, че не е възможно да сме го намерили на върха на някакъв блок, че като го гледала колко прясно очукано е, сигурно току-що сме го издялкали и сме искали да ги излъжем и прочее, и прочее – все обидни думи... Не можехме да повярваме на ушите си: тя се съмняваше в нас, даже на обясненията на дядо не вярваше! Накрая склони да оставим камъка, но в момента нямало не знам си какъв специалист, който да го види, да дойдем за резултата след няколко дни.

 

Отидохме за резултата. Този път ни посрещна мъж. Покани ни, разказа ни, че на мястото на нашия блок е имало някакви турски гробове, а съдейки по надписите върху това, което сме им занесли, то било част от надгробната колона на някой си Герай Султан. Според него още по време на строежа преди 20-тина години, някой от строителите я е намерил и я е качил горе. Каза, че ще почистят експоната и ще го сложат във витрина. Нищо не спомена за заплащане обаче, макар че до последно се надявахме на няколко милиончета, ей тъй, чисто по пионерски... Накрая трябваше да ни дадат разписка, че сме им дарили такава ценност, като за тази цел им трябваше име, което да впишат. И едно дребно и нахално, което нямаше почти никакъв принос нито в намирането, нито в носенето на находката (освен, че присъстваше), веднага си изстреля името, онази леля от предния абзац го записа и й даде листчето. Момичето си прибра документа и повече не го видяхме. Останахме като гръмнати – не стига, че не ни възнаграждават за намереното съкровище, ами и това момиче си присвоява заслугите!

 

Намислихме да откраднем разписката. Ей тъй, по пионерски, а после да я съхранява или някое от двете момчета, за които разказах по-горе, или някоя от нас двете с приятелката ми. И отидохме уж между другото в нахалното момиче. Видяхме разписката, сложена на почетно място зад стъклото на бюфета, обаче не успяхме да я вземем оттам – майка й беше постоянно в стаята и между другото беше много горда и с разписката, и с дъщеря си. Несправедливост, пълна несправедливост... Налагаше се да живеем с нея, но си обещахме следващите пъти, когато намираме съкровища, да не допускаме да ни ги отмъкнат.

 

И като започна едно търсене на съкровища! То и преди този случай си ровехме градинките с увереността, че ще намерим я жълтица, я скъпоценен камък, ама след надгробната колона просто полудяхме. Лятото мина, започнах пети клас и още в началото на учебната година разказах на някои съученички за приключението и музея. Те се запалиха, разказаха на други и така един ден след училище замъкнах цялото си звено (че и желаещи от други звена) на предварително набелязано "място за разкопки". Това беше грамадният изкоп за подземни гаражи, близо до блока ни. Някои от стените на гаражите вече бяха поставени, но строежът нещо беше позамръзнал. Никой не го охраняваше, естествено – те тогава строежите така си замръзваха и си стояха недовършени с години, което не беше чак толкова лошо, понеже бяха много подходящи за разни гоненици, криеници, "Стражари и апаши" и други разни войни. Самият изкоп беше дълбок три метра. И като го нападнахме! Ученици, захвърлили чантите си на земята, покатерени на различна височина (дълбочина), копаят и дълбаят с подръчни средства, страшно съсредоточени в работата си. То пък късмет извадихме! Намерихме ужасно много глинени части от разни съдове, особено много бяха стомните, някои дори си бяха цели – в смисъл, на парченца, обаче парченцата бяха на едно място, все едно, че представляваха сглобен глинен пъзел. Имаше и лакирани съдове, и изрисувани с различни цветове. Абе богат улов. Напълнихме намереното в торби и кални-кални го занесохме в музея. Е, не отказаха да го приемат, обаче не било кой знае какво – съдовете били само около 50-годишни и не представлявали особен интерес.

 

И май с това приключиха археологическите ми увлечения. Не, че веднага спрях да ровя, но нищо друго ценно не открих. Сигурно няма да повярвате, че оттогава на съм ходила в музея, нали? Но ще отида, при първа възможност! И ще ги попитам какво е станало с надгробната колона на Герай Султан. Ако ми разрешат, даже може да я снимам smile .

 

 

 

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: ive (14 юли 2008 18:45)
Съвсем ясно си ви представям с "Нещото" и "ей тъй, по пионерски", от сърце се смея. xixi3 

А за несправедливото напълно те разбирам. И досега има ли нещо такова, много се ядосвам. angry3

 
 
№2 от: freja (16 юли 2008 00:32)
И аз съм се чудела какво става с Документа. Той, в цялата си сериозност, представляваше една квитанцийка (е, едва ли точно квитанция се е казвал, но идея нямам какво е било заглавието му) от леко пожълтяла вестникарска хартия (или от каквото там правеха квитанциите) във формат горе-долу А6. Съвсем невзрачен на вид. Ама пък ценен .

А за момичето не знам. Може и на децата си да го показва гордо...
А може и да го е разчистила, както аз разчистих Септемврийчетата в момент на умопомрачение...
Все пак предпочитам да го пази; така има шанс - макар и минимален - някой ден да й го отмъкна, ако се случи да се видим и ме покани на гости  . Не, нищо такова няма да направя... но предпочитам да го пази. Заради спомена.
А може и да го е забравила безнадеждно и безвъзвратно - и него, и колоната. Напоследък често ми се случва да питам някого "Помниш ли как едно време...", а той хич да не помни, сякаш че то не е било неговото време...

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 12
Потребители: 0
Гости: 12

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Кой е любимия Ви празник?