> Голямото междучасие > Манифестациите

Манифестациите


24-05-2015, 09:44. : dani


Манифестациите от времето на моето детство имаха особено присъствие в детския ми свят. Преди всичко те бяха празници. Празникът беше не толкова в помпозната представителност на тия шарени от костюми и лозунги шествия, не дори в новите играчки и лакомства, които родителите ни купуваха от градските сергии в този ден. Децата не измерват празничността по изобилието от "материални блага" , те не търсят някакъв "културен естетизъм", който да им създаде празнично настроение. В нашия детски свят празникът беше просто ПРАЗНИК, смесица от неочаквано появили се усещания за нещо радостно, изпълващо те с възхита и щастие.

Манифестациите

Месец преди манифестацията започвахме да се готвим за нея, като часовете по физическо се превръщаха в "строева подготовка". Учителят ни строяваше в редици и колони "на една ръка разстояние" и тълпата от бели тениски и черни шорти се понасяше по училищното игрище. Правехме обиколка след обиколка, но все не успявахме да достигнем желаната от физкултурника хармония. Това го ядосваше и той все по-гневно крещеше: "Левии, левии, раз, два, триии..." . Понякога класният ръководител решаваше класът да мине на манифестацията с някой специално подготвен номер. Една година нашата класна измисли някакава композиция, която трябваше да разиграем пред трибуната с официалните лица. Темата на композицията беше асамблеята "Знаме на мира".

Манифестациите


За целта освен маршируването по физическо възпитание, се наложи да идваме всеки следобяд в училище за допълнителни маршировки. Номерът беше следния: Докато набивахме крак, трябваше да издигаме над главите си транспаранти с надписи: "единство" , "творчество", "красота", като при вдигане на съответния надпис изкрещявахме това, което е написано. Класната ни постоянно недоволстваше, защото при скандиранията вместо "красота" се чувало "краста". Колкото и да се опитвахме обаче, все не успявахме да изговорим ясно думичката и накрая учителката се отказа от идеята със скандирането на прочутия девиз, явно се притесняваше по време на манифестацията някой от отговорните другари да не възприеме "краста"-та като лична обида. Идваше моментът на "генералната репетиция", когато всички класове се събирахме заедно, за да оттренираме общото маршируване.

Манифестациите

Строявахме се извън двора на училището, отпред се нареждаше духовата музика или пускаха само момчето с тъпана да отмерва крачката. Най-трудно беше на завоите, когато трябваше да се извъртим "с дясното рамо напред", без да нарушаваме подредеността на строя. Докато първият от редицата тъпчеше на едно място, останалите съразмерно уголемяваха крачката, а последният беше принуден да се разкрачва като щъркел, за да не изостане. Директорът и още няколко учители си избираха някакво местенце, което обявяваха за "трибуната на официалните лица" и когато стигнехме до тях, надувахме гърлата за "мощно ура".

Манифестациите

Вечерта преди самата манифестация майка ми изглаждаше бялата ми риза и синия панталон, баща ми удряше една вакса на черните ми парадни обувки, така че можех да се огледам в тях. Трябваше да се набавят и цветя – един или два букета. Първият букет служеше за размахване докато манифестирахме, като на минаване покрай трибуната го хвърляхме в краката на "отговорните другари". Ако манифестацията беше по случай 24 май, подарявахме букет с цветя на класния ни ръководител. Макар че в града имаше магазин за цветя,  най-често се сдобивах с букета от цветната алея в градския парк. Да се късат оттам цветя беше забранено и дори по едно време тръгна слух, че ако уловят някой да краде от розите, ще го изселят да живее в циганската махала. Въпреки тия забрани, щом настъпваше мракът, вземах ножицата на майка ми и се промъквах в розовите храсти, за да си подготвя манифестационния букет. След като се приберех в къщи, изрязвах бодлите на розите, натопявах ги във вода, за да не повехнат до сутринта и с това цялата подготовка за манифестирането приключваше.

(Следва продължение - ЕТО ТУК.)