> Голямото междучасие > Манифестациите- продължение

Манифестациите- продължение


8-09-2007, 18:57. : dani

Манифестациите- продължение

Знам една история, която някога чух от една моя учителка по повод току-що отминалата манифестация. Учителката стояла отстрани и наблюдавала как преминава покрай трибуната на официалните лица колона от деца. Дечицата викали "ура" и размахвали към трибуната букети с цветя. Всичко било както трябва. След като децата отминали, на паважа точно пред подиума останала да лежи една детска обувчица...

Манифестациите- продължение

Спомням си каква "манифестационна" треска ни обхващаше, докато "с маршова стъпка" минавахме и ние някога по улицата, отстрани на която се редяха стотици любопитни възрастни. От високоговорителите се разнасяше приповдигнатия тон на водещия тържеството, който обявяваше:

"А сега преминава колоната на пето основно училище "Христо Ботев" (например)".

След това говорещият изброяваше разни неща за училището: кога е основано, кой е Христо Ботев и какви дела са направили пионерите от това училище в чест на патрона си. Освен гласа от говорителите още един глас привличаше вниманието на манифестиращите деца. Непосредствено в началото на колоната вървеше класният (класната) и с един нетърпящ възражение тон тактуваше: " леви, леви.. Иване, кой ти е левия крак... левии...Сашке, не ходи като на погребение...левии.. Последната редица не се хилете, че ще ви се стъжни след манифестацията..."

Манифестациите- продължение

Не вярвам дори Христо Ботев да е бил толкова строг към четниците си. Най-страшно ставаше обаче около оная гадна трибуна. До този момент човек можеше поне да гледа в краката на другарчетата си и да стъпва с правилния крак. Преминавайки покрай официалните лица, трябваше да си извъртим главите към тях и с усмивка на уста да викаме "урааа". Сега вече и дума не можеше да става да следиш с кой крак стъпваш, подравнил ли си се и пр. За наше щастие и класният в този момент се намираше в стресово състояние и не забелязваше безобразната ни маршировка.
Манифестациите- продължение

Пред трибуната обикновено се правеха разни номера - разни спортни композиции и др. Една година класната ни измисли да пуснем пред официалните лица бял гълъб - символ на мира. Четирима по здравички момчета трябваше да повдигнат във въздуха едно момиче, което да вдигне ръцете си високо и да пусне гълъбчето. Случи се обаче нещо, което го нямаше в сценария. Малко преди началото на номера гълъбчето се изпусна в ръцете на съученичката ни и тя, разбира се, го пусна да си ходи. Нашите момчета обаче не разбраха какво точно е станало и пред трибуната, според първоначалните указания, вдигнаха момичето на ръце. Гълъбче обаче нямаше. За лош късмет на официалните лица за тях беше останала само курешката.

Манифестациите- продължение

И все пак децата от онова време обичаха манифестациите. Когато големият зор отминеше и учителите разпуснеха строя, идваше време на истинския празник. Всеки бъркаше в джобчето си, където стояха стотинките, които родителите му бяха дали "да си купи нещо". А неща за купуване колкото щеш. Захарен памук и сладолед "Ескимо", дъвки "Бибип", захарни петлета, чернобяла снимка от "Междузвездни войни", някое тенекиено пръстенче или огледалце за момичетата. Въобще всички тия прекрасни неща, с които бяха изпълнени някога стрелбищата и сергиите. Най-много се харчеха балончетата. Бяха твърде нееластични, за да могат немощните ни детски гърди да ги издуят с въздух. Отвътре фабрично ги поръсваха с някакъв бял прах, който при надуване се вмъкваше в устата и имаше тежък вкус на гума. На всеки три балончета един се оказваше спукан, но продавачът упорито отказваше да го смени с друг - такъв ти е късметът и толкоз. По сергиите продаваха и ленти за капсени пистолети. Такива пистолети имаха само малцина, но ленти си копуваха всички момчета. Всяка капсичка се слагаше на земята и се удряше с камък, при което плякваше не по-силно от спукан балон, обаче, както казваха децата някога, беше си много готино.

Манифестациите- продължение

След края на манифестацията се прибирахме в къщи, където ни чакаше "празнична трапеза", на която винаги присъстваше някой чичо или леля от роднините. Възрастните го удряха на ядене и пиене. За фон на празненството пускаха телевизора, от който излъчваха софийската манифестация. Беше много любопитно как телевизионният репортер все се натъкваше, разхождайки се "из празнуващото множество", ту на някой орденоносец, ту на герой на социалистическия труд или известен писател. Винаги им задаваше въпрос как се чувстват в този празничен ден и те винаги бяха необикновено щастливи и обещаваха с удвоени усилия да изпълнят повелите на еди-кой си конгрес.

След предаването за манифестациите обаче винаги пускаха някой много хубав филм – "На всеки километър" или "Тримата от запаса", или друг подобен. Нямам представа как са възприемали възрастните тоя ден, но за нас децата денят на манифестацията наистина беше ПРАЗНИК. И не за това, защото първи май е ден на труда, или защото на девети септември партизаните са слезли от Балкана. Не дори и затова, че светите братя (а тогава не ги наричаха свети) са написали славянската азбука. Всъщност не е точно ясно защо. Празникът е едно необяснимо явление от света на детството. Той си остава една тайна. Тайна, която манифестира сама себе си в лицето на всяка детска личност. Никой от възрастните няма право да каже, че не е забелязал съществуването на тази тайна. Тя е толкова очевидна, колкото оная детска обувчица пред трибуната с официалните лица. Просто няма начин да не я забележиш, ако наблюдаваш внимателно минаващите покрай трибуната деца.