Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Март 2019 (9)
Февруари 2019 (7)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (8)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Тимур от нашия двор или как да възпитаваме деца
5-02-2010, 16:14 | Автор: dani | Категория: Винаги готов! / Децата днес
Тимур  от нашия двор или как да възпитаваме деца

Най-странното е, че открих тая статия в белоемигрантското руско списание "Опит" ("Опыт"), издание на руската детско-юношеска организация ОРЮР (организация на руските юноши разузнавачи). Бялата емиграция винаги е била "на нож" с това, което се върши в съветска Русия.  Редакторите на сп. "Опит"  явно доста са се впечатлили от статията от съветското списание "Огонек" (Ф.Вигдорова- авт.), за да я публикуват на страниците на своето списание. В следващите редове става въпрос за неща, които са известни на всяко дете, но кой знае защо, съвсем липсват в паметта на възрастните. Възрастните, които си поставят за цел да възпитават, да дават пример за поведение, да наставляват и да определят житейския път на подрастващите. Повод за статията е излязлата в СССР през 1940 г. книга на Аркадий Гайдар "Тимур и неговата команда"  и по-точно въздействието й върху децата. (самият А. Гайдар е човек с доста печална биография, която тук няма да коментираме. Виж статията "Его имя носят детские учреждения" Надявам се да не ви дразни малко несъвременния стил на статията. Онова, което в нея е ценно, е актуално и сега.

 


 За възрастния човек дворът е единствено последната част от пътя, която го отделя от входната врата на дома.За децата дворът е  особен начин на живот, който не прилича нито на живота в училище, нито на отношенията в семейството. Дворът за децата е място с особени правила, особени привички, предаващи се от поколение на поколение неписани закони, с които всички деца се съобразяват. Нека дворът да е само кутийка с асфалтово дъно – без нито едно дръвце, с неприветливите стени и входове, но децата си имат тук любими потайни места. Едни ги пускат в двора не за дълго, само в определени часове; други провеждат там цялото си свободно време. За тях дворът е обетована земя: тук се започват игрите, избухват споровете, създават се, а по някога се развалят дружби… Тук съществува цял един свят, увлекателен и интересен.
Кои са те, тези деца, които се застояват с часове на стълбищните площадки, които разговарят или до самозабрава играят на жмичка? 
 Ето едно от тях. Момче като момче. А между другото той миналата година избягал от вкъщи, дълго го търсили и с усилия успели да го върнат. Защо избягал? Той си има добро семейство, за него се грижат, но на него това му е малко: той искал да иде в Корея, да се бие за свободата на корейския народ.
 А ето друг. Той е калпазанин. На неговата съвест лежи не един разбит прозорец. Но очевидно има в него нещо особено, щом като го слушат безпрекословно всички хлапета в двора и са готови за него да преминат през огън и вода.
А този пък – и се учи добре, и се държи примерно, но само в училище, а в двора той е – огън и пожар. Веднъж той дълго тропал с юмруци по вратата на един дом, а когато разсърденият хазяин излязъл и го попитал какво иска, той отвърнал с небрежен тон: "Ами у вас тук е написано да се чука и аз ето - чукам. Сами молят, а после питат "какво искаш"." И наистина, на вратата стоял надпис: " Моля  чукайте, звънецът не работи."
 
Малко преди войната (втората световна война – бел. прев.) излезе книгата на Аркадий Гайдар "Тимур и неговата команда".  В нея се разказва за това, как един малчуган с бистър ум и широко сърце заедно със своите другари се грижи за семействата на бойците и командирите от Червената армия. Върху стената на дома, от който някой е заминал на фронта, детска ръка скришом начертава петолъчка: това е знак, че семейството на военния е под охраната на командата на Тимур. Тайно, често нощно време, децата режат и подреждат дърва, мъкнат от кладенеца вода за болната баба, тайнствено, с връвчица през оградата, спускат играчка на плачещото детенце, избавят от беда девойката – дъщеря на военен командир.
Още тогава, когато се появи книгата, се чуха трезви до скучност гласове: а за какво е нужно да се режат дърва по нощите, когато това може да се свърши през деня? Играчката може да се подари като се даде от ръка на ръка, за какво е това спускане с връвчица? На кого му е нужна тая нелепа тайнственост?
Въпреки тези скучни  разсъждения, простичката идея на Гайдар като една вълшебна искра запали хиляди и хиляди детски сърца. Когато започна войната, благородната детска игра стана наистина сериозно дело, помагащо на много хора, носещо им неочаквана радост. И не е никаква беда това, че то се роди от детската любов към заговорите, към всичко тайнствено, към склонността да се направи нещо необикновено, без възрастните да разберат.
Когато възрастните се сблъскат с детските пакости и с  хулиганството сред подрастващите с недоумение възклицават: защо, откъде, как можа да стане това? Тези хора, забравили собственото си детство, изпускат от вниманието си една проста истина: най-добрите, най-поучителните наставления не струват нищо, ако остават само на думи. Да, децата четат хубави книги и слушат разкази за прекрасни човешки постъпки, но на тях им е нужно действие. И ако възрастните не им подскажат нищо, децата сами ще си измислят забавления и не винаги това, което са измислили, ще е хубаво. Само с думи тогава няма да се поправят нещата. Често в училище децата пишат отлични съчинения за дълга, за честта, а на двора спъват стариците и бият по-малките, безобразно се ругаят и трошат прозорците на съседите. И момчето, което е измъкнало десетачка от бащиния портфейл, разказва на уроците по литература за честта и благородството и дори получава "шестица" за своя отговор.
(…) Ето например в пионерски отряд на петокласниците от едно московско училище провеждат вечер на дружбата. Естествено разказват за дружбата между Маркс и Енгелс, Херцен и Огарьов, поразсъждават и върху старогръцките митове. Казани са много хубави думи и при това никой не се обезпокоява от факта, че това е най- несплотения и недружелюбен клас. Месец по-късно правят училищна програма, посветена на самодейността. Децата четат стихотворения, пеят, показват фокуси и пионерската ръководителка със задоволство поставя отметка в графата с изпълнените мероприятия. Кого всъщност забавлявали хористите, фокусниците и танцьорите? Може би те са показали своето изкуство на малчуганите от първи клас или са зарадвали децата от някой детски дом? Не, те са пели, чели стихове и танцували пред самите себе си, а след това са си отишли по домовете. После имало още много "вечери": една била посветена на руската граматика, друга се наричала "Задачи главоблъсканици". Задачите главоблъсканици  са много интересни и няма спор, че е много полезно да се справяш с граматическите правила. Но нима това значи, че отрядните вечери трябва да са продължение на училищните занятия? Когато стане дума за това, какво трябва децата да правят в свободното си време, обикновено говорят за занимания в семейството, в Дома на пионерите, в училище, а  двора около дома - него едва мимоходом споменават. А дворът е своего рода ничия земя между училището и дома, където децата са оставени сами  на себе си и за тях никой там не отговаря. И ето - те седят на стълбите пред блока  и си бърборят нещо. За  какво си говорят? За руската граматика? Едва ли. Тук те са си господари на себе си. Делят се на свои и врагове, мечтаят, измислят си какви ли не небивалици. И никакви "вечери на граматиката" няма да утолят тяхната жажда за творчество, за действие.(…)
 На детската площадка пред Дом № 7 на Варсонуфиевския булевард са посадени дървета, поставени са пейки, има баскетболни табла. Какво повече може да се иска? Но там хлапета с още жълто по устата с часове пафкат цигари, из въздуха се носят цинични ругатни, не престава играта на "белот", често се стига и до бой. Тече живот, който не прилича никак на това, което се говори в училище или на написаното в книгите от "задължителния списък".
На пионерските сборове понякога устройват електрически "огньове". Между симетрично наредени цепеници нечия ръка е сложила електрически крушки. Щракване на прекъсвача и лампичките светят. Такъв "лагерен" огън няма да го помниш дълго време. Той свети, но не грее. Възможен е обаче и друг огън: в него самият ти слагаш храсти и съчки, поднасяш запалената клечка кибрит към сухите вейчици и те се разгарят и летят наоколо истински искри. Светлината на този лагерен огън ще осветява после дълго време дните  и нощите ти. Ето така и нашата работа с децата може да бъде гладка и недомислена като електрическия "огън", а може да бъде пламенна, запленяваща, пълна с действие и романтика. И тя ще съпътства след това детето и вкъщи, и на двора, ще запълни неговото сърце и мисъл, ще му даде занимание в ръцете и няма да остави място за пакости.
 
 
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Simpra (5 февруари 2010 18:26)
Иска ми се всички родители да прочетат това, а после и учителите, и директорите, и всички от МОН...



--------------------
 
 
№2 от: катя милушева (5 февруари 2010 20:04)
 Да го прочетат всички, които забравят, че децата трябва да играят! Иска ми се да изкрещя, не крадете детството на децата, не ги превръщайте от рано във възрастни, те ще имат време за това цял живот!

 
 
№3 от: ваняя (5 февруари 2010 20:50)
Само колко много си права, Кате!

 
 
№4 от: mia.yaneva (6 февруари 2010 12:04)
Eх, Дани все ги вадиш едни такива, дето те бодват в сърцето, препрочиташ и четеш  и пращаш на приятели :) Ама на колко приятели съм давала да четат и те свиват рамене. Много, ама много са прави тези хора, според мен голяма част от хората тук сме плод именно на двора и затова сме тук и сме такива. Симпра и Катето са много прави кой трябва да е читател на тази статия, но аз нещо нямам надежда голяма в тая посока. Скоро си купих педагогическата книжка на "Просвета" за детските градини за възраст 3 г. Катето сигурно ги знае тези чудеса на педагогическата мисъл... Не знам какво друго да кажа за тях... Най-хубавите книги на "Просвета" са... ПРЕВОДНИТЕ. И на голяма част от БГ издадетлствата. Вече съм си създала навик като видя нещо, което ме грабне за деца на българско издателство - да видя по лиценз ли е. Досега едно не съм открила да е друго... Хората на Запад все повече и повече правят игрални модели дори за възрастни, специални филмчета, специални песнички пишат (вижте Barney например), детските градини са удобни, ние все още пишем учебници, наръчници и прочие -ци по педагогика... Тъжно ми е. Болно ми е. Доплака ми се, просто като го четях това. Иначе точно затова служеше двора - още са ми пред очите петчасови спорове за ластик и други важни философски теми от живота и дядото в една стара къща в двора, който наблюдавахме по какъв точно начин  си светва, вдъхновени от "Следите остават"...  

Но малко по-оптимистчино се сетих по този повод да ви разкажа една случка от двора - за най-големия ми учител!!! В нашия двор, затворен между четири кооперации играехме към 20-30 деца понякога. Едните на народна, другите на федербал или болейбол с мрежа. Голям ни беше двора, глъч по цял ден се чуваше. Ставаше за всичко тоя двор, за жмичка, за гоненица, за каквата игра се сетите. Че даже и джанка имаше, ма високичка беше - мятахме топка по нея да паднат джанките. Та, на първия етаж, откъм тая джанка живееше един благ чичко с жена си и дъщеря на възраста на младите ни майки, чиято градинка пред входа и често прозореца му, ставаха жертва на нашите топки и крака. Той прекопае градинката, ние я стъпчем да берем джанката. Той си затвори прозореца да спи, ние с топката по джанката - и бам, в прозореца му. А чичкото, просто излизаше и ведро ни молеше да отидем на два метра по-нататък. Разказваше ни шегички. Един път, пак метнахме топката по прозореца, даже май нарочно беше, че се и опитвахме да го дразним. И епитети му измисляхме. И излиза чичкото - и ние си викаме "Ей сега ни се разказа играта! Тоя път си го заслужихме!". А той носи една чинийка с топла спаначена баница, пара излизаше от нея и вика: "Ето деца да хапнете. Жена ми току-що я извади от печката. Топла е." Е този урок и този чичко ми останаха за цял живот :) Чичко Герасимов, благодаря!

И накрая, няма ли един таен потребител (инспектор и прочие) от "Просвета" между нас!? Я да вземем да им изпратим една официална покана :) Кате, дай да облъчим някой от тия хора там малко да им светне и просветне с нормална, не с електрическа светлина :) Да поглеждат при нас отвреме на време!

 
 
№5 от: катя милушева (6 февруари 2010 14:58)
Mia, няма ги игрите на двора, че никакви игри няма вече, дори "едно столче по-малко" дето я играехме вътре си е лукс. Децата не играят, те само се образоват. Учат се как да седят мирно почти по цял ден, затова са агресивни и ние сме виновни за това. Аз скоро не съм виждала играещи деца на улицата. Да не говорим за спортменски дух, за съпричастност в играта.
Нямам думи,постижение за педагогиката е само това, което е доказано на хартия, тестове, задачи, резултати, проценти....Ако не може да ти каже едно дете "по какво си приличат или различават камъка и дървото, значи не става...
И трудно се убеждават възрастните, че има други начини да откриеш таланта у едно дете, че то може да " блесне " в друга ситуация. Въобще... angry2 angry2
Та да поканим когото трябва да си спомни, че децата не са роботи!

 
 
№6 от: Polgara (6 февруари 2010 15:30)
Не мога да се сдържа да не тупна тук едно цитатче от една моя много любима книжка, която всъщност си става и за деца, и за възрастни, но най-вече за нашата странна порода-хибрид

Убеден е, че повечето възрастни хора са забравили да играят, а играта е един от най-добрите начини да мислиш. Франки намира децата за много по-приятни и интелигентни от повечето възрастни, но те лесно биват покварени от своите семейства, училища, общество. Например като ги принуждават да мислят за задълженията си като за работа, не игра. Това ги лишава от радостта на живота.
Според Франки училищата са особено опасни за децата. Там ги учат да се подчиняват, без да задават въпроси. Там ги учат, че отговорите са по-важни от самите въпроси. Карат ги да наизустяват толкова много отговори, които други смятат за важни, че децата губят увереност и престават да задават въпроси. Затова Франки пише детски книжки, опитва се да подтикне хлапетата към игри, да ги накара да повярват в собствените си способности и въображение. За него доверието и толерантността са основата, върху която може да се изгради един добър живот. Така се запазва радостта от собственото ни простодушие.

из "Франки Фърбо" - Уилям Уортън


 
 
№7 от: катя милушева (6 февруари 2010 17:44)
Polgara, точно! hi hi

 
 
№8 от: dani (6 февруари 2010 21:58)
Цитат: из "Франки Фърбо" - Уилям Уортън - Ще я прочета, стига да е издадена на български.



--------------------
 
 
№9 от: Polgara (7 февруари 2010 08:39)
Издавана е Но не съм сигурна, че може да се намери по книжарниците...

 
 
№10 от: рошав заек (7 февруари 2010 12:55)
При нас не беше Дворът - нали всяка къща си имаше двор - а Махалата. Това, Махалата, беше велика работа. А от дворовете крадяхме джанки, ябълки и там квото се намери. Въобще, що пакост сме сторили... :))))). Съвместните пакости също учат на едни от най-важните неща - да не предаваш приятелите си, да не ставаш доносник! 



--------------------
 
 
№11 от: felice puba (7 февруари 2010 16:13)

А вече и дворове не останаха където децата да играят. И защо пък?! Като има "Diablo" и другите там компютърни игри... angry3 Там можеш чрез монитора да влезеш в играта и да убиеш лошите, без дори колената си да одраскаш... Имаш автомати не знам какви страшни, а не някакви си там "Пушки от върбови дръжки"... Тъжно, нали? Не че аз не обичам компютърните игри, то и време напоследък не ми остава...   Но дали днешните деца така ще се научат да не предават приятелите си, както казваш Рошав заек? Нали целта на компютърните игри е точно обратната-да оцелееш на всяка цена! Днес наистина никой не пали истински огньове, дори и тези в душата вече гаснат. Възпитанието при децата стана повече от деликатна тема. Единственото което ни остана на нас, родителите, е топлината на семейното огнище, което даваме на децата си. Нея никой не може да ни я отнеме. А тя трябва и да свети, и да грее...




--------------------
 
 
№12 от: рошав заек (7 февруари 2010 17:45)

Е, за огньовете, Фелис, не е съвсем така, слава Богу. Има едни такива шашави хора, от които съм и аз, а не се съмнявам, че тука има и други такива, които обикалят по морета и планини и още палят огньове, и водят със себе си и децата, та децата се учат от малки и на палене на огньове, и на другарство. И страшно им харесва! Със собствените си очи го виждам всяко лято. Да не бъдем все пак чак такива песимисти. Това, че ние не виждаме нещо, не означава, че то не съществува.




--------------------
 
 
№13 от: felice puba (7 февруари 2010 18:39)
ok2 Ей такива хора като теб трябват, Рошав заек! Напълно съгласна съм с теб! И съм съгласна също, че това което не виждаме не означава, че не съществува, най-вече понеже не можеш да докажеш обратното! Аз също вярвам в доброто, което е останало в хората, но и отчитам и тъжната страна. Разликата между всички нас, които четем този сайт и тези, които нямат нужда от него, е че ние все още можем да разберем цената на истинската топлина. Ти си от хората, които палят огньовете, които греят с истинска топлина! yess



--------------------
 
 
№14 от: mchukanov (7 февруари 2010 18:45)
  Преди години попаднах на интервю на известен социолог, които подчерта, че образованието е един от репресивните стожери на държавата



--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 15
Потребители: 0
Гости: 15

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?


 
 
 
 
Ново в ПУК!