> Винаги готов! > Да не забравиш, че след училище трябва да ходиш и на...

Да не забравиш, че след училище трябва да ходиш и на...


19-09-2010, 17:10. : tkpopov
Винаги съм се възхищавал на този великолепен музикален инструмент. Единственият инструмент, който трябва "да го прегърнеш" за да свири.
 
 
 
През есента на 1992-ра година започнаха първите ми уроци. Колко хубаво беше тогава! Особено есенно-зимно време. Навън времето е студено, мрачно и мразовито. Аз съм се върнал от училище. След 2 часа трябва да съм разучил да свиря ритмично поредния валс, да отмервам правилно такта на поредното хоро или танго.  Отворил съм тежкия черен калъф. Вътре в него мълчаливо лежи бял 48-басов WELTMEISTER, някога купен за майка ми от нейните родители.
 

 
Преди да го хвана за каишите, първото което усещам е особената характерна миризма на акордеон. И днес след няколко години, когато отворя калъфа миризмата на акордеона ме връща назад в годините. Надявам ръцете си през каишите. Освобождавам двете закопчалки на меха. Той бавно започва да се разтяга. Изваждам от торбичката школите, христоматиите и нотните листи изписани с ноти.
 
 

Гледам съсредоточено в загадъчните плетеници от петолиния и ноти. Казвам си на ума: "Раз, два, и..." - акордеонът изпълва със мелодия стаята ми. Свиря, свиря, свиря. Съседите под мен или над мен чукат по тръбите на парното, защото все пак е обед. Разбирам ги напълно, но все пак това е изкувство. Е-е-е! Разсеях се. Обърках копчето на баса, за този такт. Първа нота на такта - "Ла" и с нея няма синхрон с бас "До". А, басът е "Фа", я да пробвам пак. Чудесно се получава. Изсвирвам този пасаж от мелодията още няколко пъти, т.е. стигам до първа волта, и почвам отначало. Докато не направя нито една грешчица никакво минаване към втора волта.
 
 
Поглеждам към часовника. Време е да тръгвам.Акордеонът замлъква. С палеца на лявата ръка натискам копчето за въздух и прибирам меха.  В стаята настъпва тишина.  Поставям акордеона обратно в калъфа. Пъхам школите в една найлонова торба и отивам на урок.
 
 
Навън - студено и мрачно. Духа есенният вятър и пръска ситен есенен дъждец. От дърветата се отронват последните есенни листа. Зимата настъпва! Постепенно стигам до мястото (пояснявам, че тогава уроците се провеждаха в читалище "Пенчо Славейков" в Бургас). Още щом наближавам читалището се чува музика. Някой свири на акордеон. Влизам в малката стаичка и първото, което забелязвам е усмихнатото изражение на преподавателката ми по акордеон и съсредоточеното изражение на детето, което държи на ръце червен акордеон и свири.
 

 
Вътре в стаята, освен веселият ритмичен глас на акордеона, царят приятната топлина и духът на спокойствието и миризмата на акордеони. В стаята има около 5 акордеона. Лежат мълчаливо и величествено по столовете, масите и върху едно канапе.
Приключва времето на детето. Идва моят ред. Докато детето се приготвя да си тръгва, аз вече съм извадил школите и нотните листи и съм ги поставил  върху металната  стойка (нарича се пюпитер). 
 

 
Детето си тръгва, аз вече съм взел акордеона и чакам да започнем. Започвам да свиря. Докато свиря, чувам кроткия глас на преподаваталката:
- Така. Добре! Ускори темпото! Не толкова бързо. Спазвай такта! Тактувай правилно! Хоп, обърка акорда. Тук имаш кръстосан бас.
Изсвирвам си аз, каквото ми е било зададено. Настъпва тишина. Преподавателката записва в една тетрадка, кое упражнение е добре изсвирено и кое има да се доизглажда. Взема една от школите и започва да я прелиства. И се спира на някое:
- Хайде да опитаме това! - вземе един акордеон, изсвирва ми го, а аз се заслушвам омаян и възхитен от красотата на мелодията и професионалното изпълнение на преподавателката. Ето, че пак е моят ред. Първо дясна ръка. После лявата.
 

 
В читалището освен уроци по акордеон, имаше уроци по пиано и китара. Но до последно акордеонът си остана хобито за мен. В края на всеки, така да го наречем срок се провеждаха музикални продукции, и всеки който е посещавал уроците по пиано, акордеон или китара изсвирваше по нещо. За мен тези продукции бяха повече от празници. Те се провеждаха 2 пъти в годината - един път през зимата в последните дни преди коледната ваканция и в началото на лятото в последните дни преди лятната ваканция.
 
И така в продължение на 5 години аз ходех на тези уроци и се учих да свиря на акордеон. След петата година за съжаление се случи нещо ужасно. Заради демократичните промени в нашата Родина, закриха музикалните школи. В Бургас не остана нито една. Това беше много тъжно за мен, защото аз освен, че исках да продължа да се уча да свиря, бях обикнал много преподавателката си по акордеон. Тази тъжна за мен случка сякаш затвори страницата ми на щастливите ми детски дни.
 
 
 
И накрая искам да поздравя, всички потребители на сайта, които също са ходили на такива школи с една великолепна българска песен.
 
ЕМИЛ ДИМИТРОВ - Акордеон: http://www.youtube.com/watch?v=36m5NsFS8K4
 
Акордеон! Засвири! Засвири! Моето детство върни! Моята тъга премълчи!