Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Септември 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930 
 
 
Архиви
Септември 2020 (4)
Август 2020 (7)
Юли 2020 (4)
Юни 2020 (4)
Май 2020 (1)
Април 2020 (5)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Въведение в НВО
6-07-2008, 03:13 | Автор: freja | Категория: Училището / Предмети и учители
В бележника ми от шести клас пише, че по гражданска отбрана ми е преподавал подп. Манов. Странно... Все съм си мислела, че от много по-рано са започнали да ни запознават с противогазите и атомните гъби.
Днес ще преговорим как ни учеха при необходимост да защитаваме себе си и разбира се – Родината.


Кабинетът по НВО, в който подполковникът ни обучава, се намира в подземието. Местоположението му не е случайно, а по-скоро тактически добре обмислено: така още на слизане към кабинета ни обгръща мрачната (непрогледна, бих казала) атмосфера на противобомбено убежище и щем-не щем се настройваме за часа. Тъй де, на войниците трябва да им е гадно – защо и на нас да не ни е?

"Внимавай тук! Индивидуалните средства за защита са маска, противогаз, антирадиационен костюм, костюм против биологическа опасност... Размерът на противогаза се определя като се измери разстоянието от върха на темето до брадичката..." Леле, каква голяма глава съм имала, без да подозирам... "Измерихте ли всички? Така. Сега всеки да си каже размера... Ето ти на теб, на теб... Поставят се по следния начин..." – и целият клас си надява физиономиите с хоботите. Не всички имат хоботи, но тези, които имат, са смешни... "Тихо! Не е смешно! Стойков!!!"

По гражданска отбрана учим всичко, което е необходимо да знаем, за да не се налага да притесняваме операторите от телефон 911... ако имаше такъв.
Научаваме, че филтрите на респиратора могат да ни предпазят от всичко невидимо из въздуха... докато се замърсят необратимо. Че на входа на скривалището задължително трябва да има обеззаразяваща камера с еди-какво си налягане на въздуха, за да не влизат вътре онези частици, които убиват. Че като пуснат сирените, трябва бързо и без паника да тръгнем (само с най-необходимото!) към убежищата и да не си подаваме носа навън, докато не бият отбой. Че ако бомбата ни завари на открито, трябва да се проснем по очи на земята с гръб към експлозията, за да не ни помете ударната вълна.
Научаваме основите на оказване на първа помощ.
Научаваме, че при земетресение се крием под масата или в касата на вратата, но в никакъв случай не използваме асансьора. При пожар запушваме всички пролуки с мокри кърпи и държим главата на ниско, за да не се задушим от дима. При наводнение... знам ли... плуваме?

Всичко, научено в шести и седми клас, ми е компресирано в един-единствен учебен час. Не, че е толкова малко, просто само той ми изплува в главата – оня час, в който мерим противогазите. На мен не са ми неприятни тези часове – напротив, страшно са ми интересни!!! И как иначе – с татко, който живее в Танковата бригада повече, отколкото вкъщи... Още от малка той понякога ме взима със себе си на работа. И аз си се мотая из едни хангари с едни танкове и МТЛБ-та, докато той си върши работата на другия край на халето. Някои батковци са благосклонно настроени и ме вкарват в машините, като важно ми обясняват как от тук ги караш, от тук стреляш, а от тук гледаш. Случва се да влезе и някой по-възрастен (с вид на по-висшестоящ) чичо, който изненадано пита баща ми: "Я, тая твоята щерка ли е?" – "Моята, моята. Голямата" – отвръща гордо татко. Татко хич не ме планира като бъдещ военен кадър, обаче с видимо удоволствие ми отговаря най-подробно на всички въпроси, които ми хрумват. Разказва ми за занятията, за спомените си от границата, дори ми пее граничарски песни. Даже ми купува от най-малкия номер военен анцуг и кубинки, щото го врънкам, че искам. Само паролата не издава. Има едно, подобно на радиоточка, устройство, което стои на стратегическо място в хола, така че като запищи посред нощ, да се чуе из целия апартамент. "Апартамент" е слабо казано, по-скоро имам усещането, че като забоботи гласът отвътре, има за цел да строи целия блок в две редици. Гласът казва разни кодирани неща и татко знае коя кодова думичка какво означава – дали е само проба цялата тая шумотевица или пък трябва да се униформира за 3 минути и след още три да яви изряден в поделението. Но не ми разкрива паролите, даже когато вече са остарели и са ги сменили с други...

И с такава допълнителна извънкласна подготовка – ето ме, завършила седми клас, с малко повече познания от онези, които са натрупали съучениците ми в часовете по гражданска отбрана. Мога например да изрецитирам цялата йерархия във военните чинове: редник – ефрейтор – мл. сержант – сержант – ст. сержант – старшина – мл. лейтенант – лейтенант – ст. лейтенант – капитан – майор – подполковник – полковник – генерал-майор – генерал-лейтенант – генерал-полковник – армейски генерал – маршал – генералисимус. Или йерархията на войсковите части в армията: отделение – взвод – рота – батальон – полк – бригада – дивизия – армия. И с нетърпение чакам да стана осми клас, защото тогава учебният предмет вече официално ще се казва НВО. И според това, което са ни разказвали по-големите, там вече ще излезем от границите на класната стая, ще изучаваме къде-къде по-сериозни неща (оръжия, стрелби... романтика!) и ще ни водят на практически занятия по полигоните.

Обаче – нещастие! Нали съм приета в Езиковата, следващата учебна година не ставам осми клас, а подготвителен. А в подготвителен не се учи почти нищо от материала за осми. Все пак, предметът е преименуван на НВО – т.е. начално военно обучение, макар че подп. Драгиев не ни казва нищо ново, а повтаря все същите неща, които ни ги говореше предните две години неговият колега в прогимназията. И учебник по НВО не ни се полага – той също е за осмокласници, не за недорасли нито-риби-нито-раци. Както и да е, и тази година минава, започвам истинския осми клас. В гимназията не се разкарваме по кабинетите, всеки клас си стои в своя, а се разкарват учителите. И на нас ни се пада кабинетът по НВО. С всичките му плакати на взривове по стените, разните му правила за безопасност и военната клетва, закачена на видно място в рамка. Междувременно аз вече се виждам завършила някакво висше военно училище, придобила някакъв офицерски чин и командваща войниците в татковото поделение. Веднъж на една тренировка (съвсем обикновен цивилен спорт) влизам в спор с един военен, който тренира в същата зала. И се заканвам как "... аз, като стана лейтенант...", а оня ми се хили и ми вика: "Какъв лейтенант бълнуваш, ти военната клетва няма да запомниш даже". Хващам се на бас, че до следващия ден ще я знам. Едва отишла на училище, залепвам се за текста, откривам някаква неуловима за просто око логика между думите и следвайки я, запаметявам завинаги четирите изречения, които ми спечелват баса:

Аз, гражданин на Народна република България, като встъпвам в редовете на Българската народна армия, тържествено се заклевам да бъда честен, храбър, дисциплиниран и бдителен воин, да пазя строго военната и държавната тайна, безпрекословно да изпълнявам всички военни устави и заповедите на своите командири и началници.
Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело, с всички сили и средства да пазя военното и народното имущество и до последния си дъх да бъда предан на своята социалистическа родина и на Народното правителство.
Готов съм винаги по заповед на Народното правителство да защитя своята родина – Народна република България – и като воин от Българската народна армия се заклевам да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си, нито дори живота си, за постигане на пълна победа над враговете.
Ако наруша тази моя тържествена клетва, нека ме постигне суровото наказание на закона на Народната република и всеобщата омраза и презрение на трудещите се.
Заклех се!


И както си играех в мечтите на войници – БАМ! БУМ! – режимът падна, НВО отпадна и така и не доживях да отида на полигон. Сигурно бях единствена в цялото училище, която съжаляваше за това.
Сега се радвам, че съм изгубила интерес към мечтата да облека зелена униформа, но се чудя дали, ако военното ни обучение беше продължило, щеше да продължи и тя.
И дали на занятията е било наистина голяма тръпка? Нека батковците и какичките, които са ги преживели, разкажат за това.


 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: dani (6 юли 2008 07:09)
Едно от най-стресиращите неща в детството  е оня ден (в първи клас), в който учителят закачи пред класа рисунка на атомна гъба и ни обясни как като капиталистите хвърлят наднас атомна бомба, за секунди ще измрем, освен ако... и след това извади оная "хоботна физиономия" (т.е. противогаза). Тогава струва ми се за пръв път усетих ужасът на смъртта, който идва ненадейно от някъде и ме превръща в нищоmalee2 



--------------------
 
 
№2 от: dobro (6 юли 2008 09:35)
Бил съм на т. нар. военно и имам представа за случващото се там. Може да е било полезно, може и да не е. Аз лично не се почувствах нито спечелен за каузата, нито научен да отбранявам себе и Родина. Да, марширувахме под строй, да, сглобявахме и разглобявахме калашници и по мишени стреляхме... Но ме впечатляваха повече ДРУГИ неща - Командирите крещяха... ненормално... И нямаше значение дали имат повод или не. Ако е имало причина, то тя ни е останала неизвестна... Командири флиртуваха с ученички...Поне видимото беше флирт...Епитетите, които използваха, бяха цветущи, а на езика им можеше да завиди всеки каруцар. Всичко това обаче се размива в една картина. Лица и имена се сливат в неясна маса. Един случай обаче ме разстрои за цял живот. Една от съученичките ми беше с болезнен цикъл. Учехме заедно от малките класове и всички знаехме, че когато беше в такова физическо състояние, й постявяха и обезболяващи инжекции понякога. На въпросното военно момичето не беше в състояние да се изправи от леглото, съответно да се яви на вечерна проверка. Никакви обяснения обаче не трогнаха взводния. Той лично я изведе от стаята и пред целия взвод отряза с ножица бретона й до корен. Всички занемяхме в потрес. Никога повече и по никакъв повод не срещнах такова абсурдно, нечовешко, извратено отношение към едно дете...  или към една бъдеща дама... АБСУРД 

 
 
№3 от: dani (6 юли 2008 15:51)

Наистина, командирите от военното обучение бяха грубияни меко казано. Фрея е била дете и не е виждала всичко, което всъщност се случва в в поделението на баща й. Има една история, дето я разказват за учител по НВО, който казал в час:" Смейте се, смейте се, но като падне атомната бомба ще се смея аз"




--------------------
 
 
№4 от: donaddt (6 юли 2008 16:02)
Аз съм запазила добри спомени от часовете по НВО. Ходила съм и на военно обучение, оттам помня най-вече глупостите и смешките.
Някъде в началното училище имаше часове за атомната гъба, възможно е да са били в час на класния. Нямам особени спомени оттогава, освен маршируващите какички и батковци в двора на училището. В девети клас се срещнах с учебния предмет НВО, преподавател - майор Петров. Майор Петров беше от учителите, които уважавахме, не ни занимаваше с някакви скучни теории. Помня, че учихме званията и ориентиране по карта. Даже ходихме да стреляме в един клуб към ОСО (Организация за съдействие на отбраната) в извънучебно време. Стреляхме с въздушна пушка, но аз си можех от едни състезания по ЛОТ (летен отбранителен трибой). Гледахме и някакви коли и автомати, но не бойни. На летния отбранителен многобой попаднах случайно в 8-ми клас, трябваше да се попълни бройката на момичешкия отбор, поне 3 състезателки. И така аз попълних отбора. Тичаше се много с пушка на рамо, хвърляше се граната в цел, гранатата естествено се състоеше само от металната част, все едно хвърляш медицинска топка и после стреляш в цел, ако не улучиш, правиш наказателни обиколки. От 30 състезателки в индивидуалното класиране, бях 29, защото последната беше декласирана, а треньорът ме похвали с думите, че и толкова не очаквал от мен. Аз пък бях много горда, че съм финиширала. Дотук с отклонението. На военно обучение ходих в 10 клас, две седмици на лагер Медет. Бях ходила там на пионерски лагер и районът ми беше познат. Естествено не ни даваха да излизаме извън лагера. Раздадоха ни униформи - зелени куртки и панталони и обувки-черни пионерки. Настанихме се в стаи по 2-ма, 3-ма или 4-ма. Бях с три съученички, при това приятелки в една стая. Избрах си най-вътрешното легло и с плонж се добирах до него. Имаше сутрешна и вечерна проверка, легени с калиев перманганат пред столовата за дезинфекция, освен ако това не ми е спомен от друго място. Имаше и някакви занятия. Нашият взводен беше семеен и често си пътуваше, като ни оставяше на ротния командир или на някой друг. Хубавото беше, че всички те ни водеха на стрелби по поляните. Вземаха една пушка, сачми, закачваха мишена на някое дърво и хайде - стреляй! Не са ни карали насила, като останат сачми, командирът ги изстреля, помотаем се по поляните на слънце и се прибираме обратно. На мен лично ми бяха интересни заниманията по химическа подготовка. На военното научих за уреда ВПХР (военен прибор за химическо разузнаване). Представлява метална кутия с остри ръбове и според думите на преподавателя, ако за друго не става, става за ръкопашен бой. В нея имаше епруветки и реактиви, с които да проверим дали има заразяване от зарин, зоман, иприт, люизит и т.н. Тук се упражнявахме и да си слагаме противогази, след командата "Газ!". На момичетата с дълги коси им беше гадно, понеже се оскубваха при това изпълнение. Ние постоянно тормозехме нашия взводен да ни осигури леген, огледало, да ни поправи обувките и други такива неща. Ама той човека ни траеше. Имаше покриване на нормативи. Иска ли питане - участвах. Тичаше се с противогаз, разглобяване и сглобяване на автомат и още нещо - не го помня. Справих се задоволително. Не бях от първите, но не бях и от последните. Знаменателна за мен остана речта за канчето на полковника на една вечерна проверка. Полковникът приемаше рапортите. Намерил захвърлена в храстите метална купичка, от тези в които сервираха компот и произнесе тази знаменита реч за дълга на войника. Изпокапахме от смях, заедно с преподавателката ни по литература. Тя не можа да спре да се смее, дори когато учителката ни по физкултура дискретно й намекна, че полковника се кара на децата заради нея. Отговорът й беше: "На смешното не мога да не се смея". Помня и мл. лейтенант Герасимов, заради когото префасонирахме песента на Сигнал "Може би":
Кой си е загубил днеска коня?
Кой ли е? Кой ли е?
Кой ще води днеска батальона
без коне, без коне?
Може би Герасимов това е,
може би, може би?
Може би естетика е учил,
може би, може би?
(Това за естетиката е заради "великото" му изказване: "Кой, ти ли ще ми говориш за естетика?")

Спомням си също как командирите обикаляха след вечерния час да ни проверяват дали сме изгасили лампите и дали спим. Ха-ха. На една такава проверка ни подканяха да заспиваме (разбира се с подвикване отвън), а аз отговорих - Тъй вярно! И получих в отговор: "Ще видиш, ако дойда!". Спомням си как Силвия заспиваше първа, а Диана и Нана си приказваха, мислейки че и аз спя. Докато аз не се обадя в най-неподходящия момент. Следваше следния диалог:
- Ама ти не спиш ли?
- Не.
- Е, кво правиш?
- Ами слушам ви.
И така няколко пъти. Разбира се те не говореха по адрес на заспалите (ние сме приятелки), а просто си бъбреха.
Имаше дежурства по два часа нощно време с военните, издремах и аз на стълбите на едно бунгало и разбира се много ми се спеше. Помня разбира се лимонадата и вафлите (к)Осъм от лавката. Най-неприятни ми бяха часовете по първа помощ, защото медицинската сестра ми беше антипатична. За да не се занимавам с нея, избрах ролята на доброволен манекен, когото да превързват, шинират и даже ме носиха на носилка. Военното завърши с учебни стрелби на полигон, аз имах картонче "Отличник" от бойните стрелби и гордо си го носих до лагера и с нощна тревога-поход до някакво място.


Всички тези глупости за атомната бомба и часовете по гражданска защита си ги припомнихме в четвъртък. Та като падне атомната бомба тръгваш наметнат с бял чаршаф към гробищата, ама бавно, за да не помислят, че си откраднал чаршафа. И автомата го носиш напред, за да не ти капе на краката. Ама изобщо не е смешно, защото повечето сгради имат ПРУ (противорадиационно укритие), ама елате да видите това в нашия блок. И във всички квартали трябва да има скривалища, ама едва ли всички знаят накъде да тръгнат при проблем. То добре че студената война свърши. Ама инциденти се случват.

 
 
№5 от: freja (7 юли 2008 01:34)
donaddt, страшно интересно разказваш, почувствах се както едно време с кака ми (братовчедка ми е), която е с 4 години по-голяма от мен и така ми разказваше разни интересни случки, а аз я слушах и си представях всичко, все едно съм била там.
Да си призная, не знаех, че на тези занятия организацията е била 1:1 с казармената - взводове, роти, командири. В този смисъл... глупаво е да питам, но учениците нали не са били редници? Или са били? А всяка година ли се е ходело на военно? И по кое време - през учебната година, подобно на бригадите, предполагам? Колко дни е продължавало? Стреляло ли се е с истински бойни оръжия (АК, доколкото съм чувала) или те са били в известен смисъл  модифицирани, т.е. обезопасени? И наистина ли е имало учебници по НВО, съответно - от осми клас ли? Аз така и не ги видях.

Dobro, понастоящем по никакъв начин не могат да ме накарат да работя в никаква система - било то МВР, армията, че даже и НАП. Предпочитам си частни компании, не особено големи, където имам достатъчно свобода. Обаче тогава в мечтите ми точно МВР и БНА се редуваха. Голямо влечение към униформите имах, както си имах и голям респект към униформените хора. Виждах ги като много сериозни, които живеят единствено с цел да защитават децата и мирното население. Много филми съм гледала, нали  . За това, което описваш, че е ставало на военното, даже не съм подозирала - нито тогава, нито дори сега; отвратително е - все пак, става въпрос за ученички... Що се отнася за издевателствата в армията, мисля че още след като чух за първото (много, много гадно беше, няма да го описвам; някъде през 1990 или 1991, ако не се лъжа), изведнъж ми се сринаха розовите представи и това хич, ама хич не ми хареса. В смисъл, то все едно да се влюбиш в някого, да го боготвориш, а после в миг да откриеш в него някакво долно качество - разочарованието, че си вярвал в него е огромно. 

Относно опасностите от мирния атом, от военния атом и безобразни инциденти като този в Челопечене... дано не възниква нужда да ги използваме тези укрития... Аз не съм чувала някое да го поддържат като такова, обаче знам няколко, които са кафета или долнопробни дупки. Просто дано не става нищо!!!

 
 
№6 от: Зико (7 юли 2008 10:04)
Тогава НВО (не ве о), сега - НВО (ейч би о).

 
 
№7 от: ive (7 юли 2008 10:06)

Аз на военно не съм била и като чета разказите ви, май че е било за мой късмет.
Часове обаче по гражданска отбрана имах. Бях 6 или 7 клас, не помня точно. Всъщност бяха само няколко допълнителни и задължителни часа, които учителката по химия провеждаше. Обясняваше ни за атомната бомба, за радиацията, показваше ни снимки, учехме се да слагаме противогази. Всичко беше така сериозно и страшно, че изпитвах истински ужас.


 
 
№8 от: dani (7 юли 2008 23:00)
Военното беше около месец, в края на десети клас. Ако го опропуснеш- не те пускат да минеш в 11 клас. Някои от учениците изпълняваха ролята на младши сержанти и ефрейтори (предварително ги пращаха на курс). Останалите бяхме редници. Командирите бяха идиоти (това е по-меката дума за случая). Веднаж един от тях накара момичетата да тичат по плаца на лагера с противогази (това упражнение е тежко дори и за редовните войници в казармите). Обаче една съученичка му даде да се разбере. Инсценира припадък. Откараха я в болница, след това и извади документот лекар и родителите й подадоха където трябва оплакване срещу оня идиот. Не помня какво точно стана, но май го изгониха от лагера.



--------------------
 
 
№9 от: Пешек (11 юли 2008 20:20)
2 седмици беше военното през `88-ма. И си беше голям купон. Поне това на което ходих аз. Първо учителят ни по НВО беше много готин, после и началника на лагера също - един представителен снажен летец на години, но с най-невероятните сини очи които съм виждала. И един приятен и разбран. Не че ни оставяше да му се качваме на главата, но и оня натегач и гадняр заместника си не оставше да ни гърчи за нищо и никакво. Абе с 2 думи пич от всякъде. Такива хора успяваха и не особено примерните ученици да накарат да се съобразяват с тях.
Иначе взводните на момичетата бяха учители по НВО, а на момчетата запасняци, младички едни такива. И не че флиртуваха, ами направо си спяха с някои от съученичките ми А през деня ходеха на учения разни, в същност се скатаваха взводовете по полянките. Казвам ходеха, защото аз бях на отговорнта и престижна длъжност складажия - момчетата тук ще се сетят какво значи това в армията. Раздавах противогази, компаси, платнища и шансовите инструменти. И имах отговорната задача на "врага" (ротата на момчетата) нищо да не давам. И понеже трудно си държах езика зад зъбите се бях сдърпала с ония гадняр зам.командира и той ме наказа да марширувам. Но само след час дойде да търси от нашия склад противогази и аз с огромно удоволствие му показах вратата. Не че много му е пукало сега като се замисля, ама тогава много се кефех.
Та имаше и приятни емоции по тези обучения, при мен приятните бяха много повече от неприятните.

 
 
№10 от: vaskoto1 (19 август 2008 22:07)

Бххаааахахахах военното...
Караул!
Обикаляме с рязаните калашници и се правиме на страшни. Ама рязана пушка-двама плаши. Оня срещу тебе си вика "малиииии тоя са ако е нек'ъв тигър да ми подпали задника..." а тебе ти треперят...хмм...висьонгите да не те усети че ти е рязана пушката че ще те изкриви от бой... веселби бяха.
Имахме един-Пешо мъката. "Мъката" стана след военното, щото му бяха дали тръбата...кхкхкхкх. Една сутрин застанал на нашето спално на прозореца и напиня горката тръба-не е верно какви неща излизаха от нея (чисто акустично). На Оги Пънкара не му издържа нервната система и от другия край на спалното свали Мъката с една кубинка точно в челото-и досега не знам откъде го изнамери тоя снайпер...
Мъката до края на военното беше на антидепресанти, с ток от кубинка бодро на челото и в нашето спално повече не "свири"...
Бе какви години бяха...алеле майкоооо... 


 
 
№11 от: filipovaeli (26 август 2008 10:24)
Даа, военното. И аз бях на обучение. Като цяло беше хубаво изживяване, но имаше и тежки моменти. Например нас ни задължаваха всеки ден на обяд да маршируваме по плаца. Имаше съревнование между взводовете. На главите си носехме кепета, косите трябваше да са прибрани вътре. Бретоните също! Кепето се слагаше два пръста над веждите на голо чело. Приличахме на малоумни. На мен ушите ми изгоряха от слънцето през тези обедни марширувания. Станаха ми на мехури. Сещам се, че кепетата нямахме право да ги сваляме току така. И като минавахме покрай военен трябваше да козируваме в движение с обърната глава към него. Давахме и караули. По два часа и по двама човека. На мен ми се падна от 12 до 2 през нощта. Помня, че преди караула си бях измила главата със студена вода /нямаше топла/. Имаше гъста мъгла. Сигурно едва съм се разминала с менингита, защото през цялото време на караула ми се виеше много силно свят. Простудила съм си мозъка явно. /Ех,колко неща не знаят родителите/.
А  кърлежите как само ходеха по брезентовите платнища. И ние насядали върху тях. Сещам се, че имаше един поход, който всъщност беше накрая на обучението и включваше всичко научено. Тръгнахме в 4 сутринта. Помня, че взводния ни събуди с рязко влизане в спалнята и с изстрели на автомат с халостни патрони. Крещеше"Стани!" Ние си бяхме легнали с дрехите и обувките, защото бяхме "подочули" за похода. Помня, че тичахме като луди през едни дерета, трънки и бодливи храсти в тъмнината. И така докато започна да се развиделява. Никой не знаеше къде се намираме. Там ни пуснаха димки и трябваше да си сложим противогазите и да лежим на земята. Военните крещяха"Атом от дясно!", "Атом от ляво!"... Моя противогаз ми беше голям и ми висеше под брадичката. Всичкия дим ми влизаше през отвора.Скърцаше ми нещо като пясък между зъбите и виждах известно време всичко в жълто. Но издържах! Нали трябва да сме достойни граждани на Родината!!!!!! п.п.Имам снимки, които ще публикувам тези дни.



--------------------
 
 
№12 от: q6a (10 септември 2008 14:08)
Имах нещастието да уча в спортно училище. Никаква военна подготовка не може да се сравни с три тренировки на ден през лятната ваканция... 7 сутринта- 5 км. бягаш, един час вдигаш щанги, лицеви опори, коремни преси и прочие приятни занимания и след това влизаш в басейна за съществената част. Някакви си 5-6 км плуваш, излизаш, бягаш в леглото, след 2 часа обядвяш, и пак към басейна. Вечер към 6 процедурата се повтаря....

 
 
№13 от: Ekaterina Matveevna (30 септември 2008 19:39)

 Нашето военно приличаше повече на един голям купон. Командирите  не бяха действащи военни, а запасняци, т.е. хора с най-различни професии, взети от цивилния живот да ни обучават на това, което си спомнят от казармата. /Предполагам, че жените им доста са се тормозели от този близък двуседмичен контакт с ученички. Във всеки случай на една позната мъжът й го бяха взели на такъв запас и после тя изхвърляше с чували  писмата до него./ Действащи военни май имаше само двама-трима. Лагерът ни беше в Говедарци - бяхме от доста софийски училища едновременно - и направо си беше супер купон. От цялото военно си спомням, стълпотворенията около китарите / обикновени цивилни китари, да не си помислите, че са някакъв вид оръжие /, почти пред всяка барака се ревяха някакви песни / между другото и командирите с нас/, а също така и майските плажове по поляните над лагера. Е от време на време стреляхме с калашников за разнообразие и се превързвахме един друг, което направо си беше полезно знание. А, и се учехме да караме един москвич! А като си тръгвахме, повечето момичета се скъсаха от рев. То си беше за рев - връщахме се в училище. Между другото униформите ни седяха доста добре - преди да заминем баба ми ми я пооправи на машината


 
 
№14 от: isi (6 ноември 2009 00:01)
Цитат: катя милушева
Написах доста надълго и нашироко, но някъде се загуби, дано сега го възстановя...
 Та бяхме на военно в Пещера... Вярно е, че всички бяхя влюбени във взводния, а той пък беше млад и симпатичен /ватман/, затова наричахме нашия учител от училище "горския", защото той пазеше по-влюбчивите от щуротии и ги следеше... Но по същество.
Обучението изискваше, поне така предполагам,  и дежурства, като на пост...
Та аз съм на пост 6 часа и трябва да ме смени друг. Стоя си аз шестте часа и отивам да събудя следващата девойка, но тя си спи -  "ни вопъл, ни стон".
И аз нали съм си Гюро Михайлов /като че щи пропадне света/, вместо да си легна, пък дуг да му мисли, стоях и нейното дежурство. Мога да не ям, мога да ходя дълго, но да не спя дълго -  не мога! Иначе не бях глезла.
 На сутринта на проверката още в строя се свлякох. Добре, че беше моята приятелка да ме подхване...
Дотича лекарят /той от липса на задължения иначе си бродираше гоблен "Конските глави"/
-Какво си яла?
-Какво си пила?
-Боли ли те нещо?....
А аз само :
-Оставете ме да се наспя!
 аистина ме оставиха два дни без да ме закачат за нищо...
Е , тия мои принципи винаги ми играеха номера, освен в един случай, за който ще ви разкажа  другия път.
И точно това ме накара да не се отказвам от тях въпреки всичко.

 Привети от мен



--------------------
 
 
№15 от: gamina (15 декември 2009 12:53)
Аз до НВО не стигнах, ама... учителят ни по рисуване в гимназията беше една култова фигура, за която още се носят легенди из Враца. Въпросното лице е било преподавател по НВО, преди да се преквалифицира в изобразителното изкуство.
Носеше гръмкия прякор Гойо, това Гойо, според легендата идваше от НВО-то и някаква смазка за автомати.
Не знам доколко е бил военен, но военщината в изказа му беше изключително присъща:
"Ти в кошчето и с дъвката навън", "Ти с дъвката - в кошчето", "Плювай дъвката да я не плювам аз!", "Възрожденските къщи имат три вида стаи - големи, малки и двор", "Ще те изстрелям от вратата с V нулево", "-Ти що не пишеш? -Ми нямам химикалка! -Вади един среден лист и почвай!" "Слагате точка и изречението продължава..."
другите са ми избягали вече от паметта, но беше генератор на бисери.

 
 
№16 от: didimus (1 септември 2010 11:54)
Аз пък съм от набора, който последен ходи на Военно обучение. Беше юни`1989г.  Вече се усещаше, че нещата "не са това, което бяха" и всички подобни мероприятия се правеха, колкото да се каже, че са направени.Ние естествено бяхме доволни, че няма да учим и тръгнахме като на лагер.Спомням си една от учителките ни предупреди да си вземем разни помагала - картони , цветни моливи, бои и т.н. , защото щели да ни потрябват при съревнованията между ротите. А ние й се изсмяхме, че това са пълни глупости...Идея си нямам, откъде дойде в последствие онзи луд ентусиазъм да набиваме крак, да пеем с пълно гърло, да изпъваме чаршафите по конец, да разглобяваме и сглобяваме АК за секунди само и само,нашият взвод и нашата рота да са на първо място ! Аз бях избрана за Секретар на лагерния комитет,т.е. сутрин и вечер пред строя четях заповедите на Командира. Още пазя тетрадката с тези заповеди, голям смях! Най-хубавото е, че всичко се приемаше като игра, и от нас , и от големите. Имаше и упражнение, но имаше и излети в гората , и се препичахме по цял следобед по полянките, и щури дискотеки почти през вечер.А за Командира ни още се носят легенди за странното му чувство за ред и дисциплина.Най- силно си спомням една случка - обикаляме с него и още няколко отговорници по разни неща по спалните и оценяваме.В една от спалните имаше маса, с портрет на Левски над  нея, а на масата- забравено шише с вода . Командира се спря, видимо подразнен от тази небрежност  и патетично каза: " Левски не е бил жаден за вода, Левски е бил жаден за СВОБОДА!"  Ние се спогледахме и , детска му работа, едва не прихнахме с глас - някак си не на място ни се видя тази реплика ... Та така, спомени!Добре е, че помним повече хубавите неща! Не, че не е имало и негативни емоции, но явно другото се оказа по- силно!                   

 
 
№17 от: Anakin Skywalker (24 януари 2011 22:34)
Аз пък скачах с парашут на нашето НВО през месец май 1987г. Бяхме група ентусиасти от нашето даскало, имаше и от други училища и така сформирахме кажи речи цяла рота. Тогава имаше такива курсове към ОСО (Организация за съдействие на отбраната) имаше парашутисти, водолази и т.н. И ходихме разбира се на различно Военно от основната маса десетокласници по онова време , а именно на военни летища, там ни "дислоцираха"em_11
На това военно направих онази голяма издънка за която писах в статията за Хиляднолетния сокол - Миг 29.em_13 em_14



--------------------
 
 
№18 от: Sir John (11 март 2011 15:05)
ОСО - две години ни изпращаха в бойни поделения за по 45 дни във време, когато вече новобранците имаха достатъчно служба и бяха отсвирили старите кучета. Бях обучаван за Оператор на Радио-локационна станция. След тези престои казармата ми се видя почивка...

 
 
№19 от: Веселина Маринова (12 март 2011 15:41)
Кабинетът по НВО имахме в училище. Бях в 3 клас като учихме. Това е през 90 г. в началото. Даваха ни противогази да ги почистваме , да ги зглобим.Обясняваха ни нещо за атомните бомби, за земетресения, замърсявания...и после го махнаха предмета.

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 9
Потребители: 0
Гости: 9

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по: