Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Ноември 2014    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
 
 
Архиви
Ноември 2014 (4)
Октомври 2014 (28)
Септември 2014 (17)
Август 2014 (19)
Юли 2014 (11)
Юни 2014 (11)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, dani, freja, tmp, Надя

Редактори: Anakin Skywalker, boysta3, Cvetan, donaddt, eli, isi, ive, marulka, regina, Simpra, ssi, tivesto, zaharisa, zori djunkova, zverche, Айви, Бяло, Зико, катя милушева, Лилия, Цонка, Чудакът от 6-ти Б

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
На село
26-03-2009, 02:15 | Автор: regina | Категория: Свободно време » Игри и забавления
Родена съм в град, майка ми и баща ми също. Техните родители и те са живяли съзнателния си живот в разни градове. Имала съм щастието да израстна в къща с двор на две крачки от градска градина и винаги да съм в контакт с природата - макар опитомена. За пръв път видях село в предучилищна възраст, когато бяхме на почивка във Велинград - а в края на 60-те това си бяха три села. Бях изумена, признавам, че домашните животни са същите  като в детските ми книжки и издават звуци също като в книжките. Беше ми безкрайно интересно, но нямам спомен да ми е липсвал оня селски двор, след като се върнахме в града. В училищна възраст повечето ми съученички и съученици прекарваха ваканциите на село - никога не ми е хрумвало, че мога да отида с тях. А със сигурност са ме канели. Разбрах какво съм пропуснала неотдавна - няколко години преди да го има този сайт. Всъщност, не че съм пропуснала, а съм нямала шанса да изживея.
Разбрах от мъжа ми. Тази статия е за неговото село.
На село

И, както много често се случва в живота - тъкмо повярваш в приказката и се оказва, че си сънувал. Този двор заедно с къщата вече е продаден и обезобразен, вековният орех е отсечен от новия собственик, пещта за гергьовските агнета е съборена. Но да не говорим, да не говорим  за това.
На село
На село
Селото е Дъбене, жп гара на няколко километра от Карлово - същото, където през 2005 година археолози откриха  15 000 златни предмета от тракийско време. Хората в това село са снажни, с тъмна коса и ярко сини очи - като Апостола,  който бил служил в селската черква. Черквата не е пипана от реставратор и като че ли усещаш присъствието му - каменните зидове и плочи, камбаната, старите чимшири съхраняват елементарните частици на духа му - който впрочем е абсолютно реален в подбалканските села и градчета. Според техните жителите, той е служел в черквата на всяко едно село и е имал килия във всеки манастир. Бабите в Дъбене ходят в черно от обесването му.
На село На село
В този селски дом е имало всичко в изобилие - красота, храна, техника. Дядо Вълко - електротехник, учил в Чехия, един от пионерите на ВЕЦ-а и електроснабдяването на Карлово - е конструирал и изработил за дома си бойлер, водно отопление, елекрическа помпа за кладенеца, казан за варене на ракия, беседка, металообработващи машини, на които да измайстори горните неща. Дворът е като декор  на "Алиса в страната на чудесата" - главният герой не зачита имената на предметите и от автомобилната гума прави поставка за антена, от реотана - пружина за порта. През пролетта и лятото - цъфнала дворна градинка с люлка, вързана на клоните на дърветата, през есента - натежали от грозде лозници, през зимата - борче, украсено с мигащи електрически крушки; биволи, магаре, пуйки - по-високи от тригодишно дете /веднъж всички заедно влезли в казана задето големият мисир посегнал да го кълве/, кокошки с японски петел, котки, зайци и мишки /по мои представи, цял зоопарк/ - всичко това на разположение на едно дете! И приказки за хайдутите - никой от двама ни не си спомня за какво точно ставаше дума в тези приказки - най-вече ни ги показваха на снимка или нарисувани, на мене - от една голяма книга с фотографии на всички хайдути, четници, революционери и църковни просветители.
На село
На село
На село
На село
На село
На село
На село
На село
На село
На село
През пубертета - мъжки екскурзии до поречието на Стряма, чието корито още не е вкарано в бетонния канал, а лъкатуши живописно между лонгоз от крайречни каваци и по-високи от човешки ръст къпинаци. П р е х в ъ р ч а т  ф а з а н и. Картина в някакво друго измерение, различно от сегашния свят. На тези екскурзии се ходи с магарешка каруца, натоварена с лимонада, бира, лук, амбалажна хартия, сланина и мерудии от селските градини - докато едните сгорят огъня, изкопаят дупката и я напълнят с жарава, другите вече са наловили мренки с голи ръце срещу течението - и се сяда да се играе белот Хартията е няколко пласта, най-външните са изгорели, а вътре...не бих могла да знам, защото не съм била момче.
На село
На село
На село
На село
На село
На село

И в един момент плевнята, чиято най-добра украса са съхнещите на слънце царевици, е пълна до горе с б л а г о у х а н н о  с е н о...
На село
На село

Този двор вече го няма, но магията му ме държи в плен до днес.


 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: felice puba (26 март 2009 09:21)
Аз всяко лято бях на село при леля и чичо. Те имаха пиленца, зайчета, прасенца, кученца и котета, въобще представител почти от всеки животински вид. Много обичах да се разхождам из двора и да бъда край животните. Имаха и голяма градина със всякакви растения, а най-обичах да се крия в оранжерията. Бях си направила цветна лехичка на едно парченце земя. Вечер се събирахме със съседските деца на игра пред къщите. Църковният двор беше съвсем наблизо и често играехме там. Чудесна статия, Regina и много красиви снимки. Докоснала си се до прекрасни неща!



--------------------
 
 
№2 от: furious_kid (26 март 2009 09:39)
И някой е посегнал на тази прекрасна автентична красота?!?
Просто ми иде да крещя с глас, когато се сблъскам с подобно кощунство! А то вече ни дебне отвсякъде... Кога ли най-накрая ще излезем от тази бездуховност и ще се върнем към прекрасните си традиции? Към истинското в живота, а не в безбройните заместители, които ни се предлагат все по-агресивно и натрапчиво, вместо изконните човешки ценности... Да се сетим, че едновремешната храна  беше неизмеримо по-вкусна, от натъпканите с всякакви Е-та съвременни продукти, дланите ни да си припомнят усещането за истинско дърво, взорът - за девствена природа...
Иска ми се, ох, как ми се иска!

 
 
№3 от: dani (26 март 2009 09:52)
По селата в моя край става все по-тъжно. Всички тия неща, които се виждат на снимките ти, си стоят, но хората вече ги няма. Когато ида на село, дядо стои под празния сайван. Трябва да му изкрещя, за да ме чуе и да ми отключи вратницата (пътната порта). После ме пита кой съм, защото почти вече нищо не вижда. "Ааа, Дани, ти ли си" и се смее с вечната си детска усмивка. Влизам в собата (така в село наричат стаите), в която гори печка дори и в най-горешия летен ден. За хиляден път дядо ми разказва как е ходил на война, какви манджи намерили в изоставения немски окоп ("а ния едехме половин година редка боб чорба"), как сръбкинята им рекла "за бугарско войско нема леб" и когато един от войниците свалил пушката да я застреля , дядо му рекал:"остав жената на мира"... Разказът е един и същ вече не знам от колко години. После излизаме на двора. В кошарата не блеят ни овце, ни агнета. Оборът на магарицата (дядо й беше дал име Маргарет Ташева в чест на тогавашната английска премиерша) е отдавна пуст, няма дори една кокошка ( последната я изяде някакво куче)... По останалите къщи е същото: грохнали старци на по 80 и нагоре години, пусти дворове, пусти сайвани. Българското село си отива в миналото, поне по моя край е така.



--------------------
 
 
№4 от: regina (26 март 2009 10:33)
Приятели, специално се постарах статията да не е тъжна.
Всъщност къщата заедно с плевнята и сайванта я купи някакъв току-що пенсиониран военен - по оня край ги има много - който не само издействува да махнат ореха, за да не му събори дувара, но отсече плодните дръвчета, чимширите, лозницата, събори пещта и направи барбекю, надзида кирпичените дувари да височина 3 метра с тухлени парчотии - страшно грозни. Не се знае какво още е направил - може да е засипал кладенеца? - защото никой не може да припари в този двор. Може да е пуснал и ток по оградата. Иначе къщата /тук я няма снимана/ вече е с PVC дограма. Всичко това е толкова прекалено, че тръгнаха слухове, че било център за пакетиране на наркотици - явно по друг начин селските хора не могат да си обяснят тази арогантност.
Аз обаче исках да разкажа за златните дни на детството, изживяни на това приказно място, до което - макар и в последните му дни, успях да се докосна. Човек наистина не може да притежава всичко. Някои неща престават да са наши още в реалния живот. За мене историята дори има щастлив край - героят загива геройски, вместо да остане жив да проси милостиня от силните на деня.
Под "силните на деня" разбирам нас самите.

 
 
№5 от: zori djunkova (26 март 2009 11:59)
Прекрасен двор и прекрасно чувство!
Знаете ли, на съм съгласна много с Дани. Вярно, че повечето села опустяха в годините на прехода, но мисля че всичко ще си дойде на мястото. Миналата година с мъжа ми си купихме една подобна сто годишна къща с двор в Кюстендилско. Нещо магическо, като в приказките. Просто ще я постегнем и ще се ширим по двора. Има прекрасен дувар, плочник пред вратата, голям двор с круша и череша (за къде в Кюстендилско без череши!) и огромен чардак.
Доста наши приятели си купиха къщи. Мисля, че вече доста ни омръзнаха забързаните мръсни градове, искаме си детството на село и за нашите деца. Така че ако всеки от вас се захване с една такава къща, има спасение за нашите деца.
Дани, може би и ти ще оживиш къщата на дядо ти wink

 
 
№6 от: zaharisa (26 март 2009 12:21)
Разби ме цъфналата дюля на първата снимка. Любимо цъфнало дърво !
Прекрасно, че сте направили тези снимки и наистина, момчето ти е за завиждане, че е отрасъл там и браво на дядо Велко hi

 
 
№7 от: Надя (26 март 2009 12:51)
Ах, за село, за село, за баба, за дядо, за разказите, за плочите и гредите, не се пише, или се рисува, или се мечтае...Не можем да си го държим в буркан и когато ни се прииска да лапнем по една лъжица и да и се насладим.
Наистина селото умира, но май така е било писано, както старите хора казват. Нашите баби и дядовци имат една обща черта, която мен лично ме трогва, те обичат земята, те обичат земята повече от всичко друго, мириса на пръст, на тор, на зелено. Както баба ми съм виждала да плаче след опустошителна буря и както дядо ми когато разказва за отнетата земя, не съм виждала друг да страда.
Това за което Дани разказва, видях съвсем наскоро, в селото на майка ми - Пролазница - Белоградчишкия балкан. Повечето къщи вече са буренясали, има 7-8 жители. Там усетих тлеността на живота и ако някой иска да преосмисли някой ценности да заповяда, да види къщата на кмета, на големия рентиер, на бирника и пр. всички са в шубраци и треволяци.

 
 
№8 от: isi (26 март 2009 12:52)

Но, zori, вие, предполагам,  сте от хората , които няма да живеят на село, нали? Само за почивката, за ваканцията, събота и неделя.... дворът е за удоволствие, за игри, голям, обширен, цветя - да, често с райграс... няма животни, няма царевица, няма сено, няма зимница,  няма оборски тор... О, не че има нещо лошо! Напротив! Но  ще е различно за децата!
А и ти говориш, може би,  за села с красива, природа,  разположени удобно, близо до големите градове, с път до тях, евентуално с комуникации...
Не знам, аз също като Дани тъгувам, защото знам какво значи селска къща  да изчезва лека - полека. За мен това е истинското спасение -  села, в които се живее, кипи живот в къщите - и вътре, и на двора. Т.е. има поминък, работа.
Наистина зависи за кой край на България говориш.   В някои краища никой няма да си купи къща скоро, а и да си купи - няма да заживее там. Поне не "по селски", ще иска нещо повече и то е естествено. А къщите лесно се рушат и дворовете много бързо обрастват, когато няма кой да живее там. А и какво е едно село без местните баби и дядовци? Без животни? Ние и да отидем да живеем там, няма да сме истинските жители на това село, ние ще сме гости, ще пренесем града там. За съжаление вече е отрязана, според мен и точно в мое лице дори, една страхотна връзка със земята, селото, моите корени...

Около Варна пък се получват градски тип села, които в бъдеще се говори, че ще бъдат присъединени към града. На мен ми липсва друг тип село. Но няма как, всичко се променя.




--------------------
 
 
№9 от: Pavlina Iossifova (26 март 2009 16:20)
Вълшебни снимки, Регина, благодаря ти от сърце! Аз не успях да направя толкова много и толкова хубави, когато трябваше да продадем къщата. Нямаше НИКАКЪВ начин да я запазим, колкото и да умувахме.

И аз мисля като Иси и Дани, обаче. Разрушението на българското село е безвъзвратно. Може би след години ще се построи наново, но с нови ферми и  PVC дограми. И това ще е едно съвсем друго село, без традиции и без минало. Просто не мога да проумея откъде се взе тази разрушителна страст у нашия народ, което дори не е познал разрушенията на световните войни, така както ги познава Средна, Западна и Североизточна Европа.

А може по-иначе, може! Това по-иначе го живея всеки ден от десет години. Живея в едно 8 хилядно швейцарско село от градски тип до Берн в едно триетажно блокче от 60те, съвсем като блокчето в Габрово, в което съм израснала.  Съседната къща-ферма, обаче, е строена през 1818 година. Дървена, като жеравненските. Фасадата не е променяна, само поддържана. Вътре, съвременна ел. и санитарна инсталация, но повечето мебели са от 2-3 поколения. Хората имат кози, кокошки и черешова градина. Козе мляко и сирене, яйца, череши и ягоди, ние съседите, си купуваме от тях. И такива села колкото искаш! Който от вас е идвал тук, знае. Да, ама от гарата на това село от градски тип мога да взема директен влак за Милано и Рим, за Прага и Берлин!

Всеки ден като гледам козите на съседите през прозореца се питам: "Защо, мили боже, защо това не можеше да остане и в северна България?" (Не знам как е в Южна, може пък там...). И се чувствам истински предател. Но това вече е една друга тема.



--------------------
 
 
№10 от: silveto (26 март 2009 16:49)
Много красиво местенце!Колко жалко, че е попаднало в ръцете на някой, който вместо да съхрани неговата хубост и уникалност го е превърнал в съвсем друго нещо.
По стечение на обстоятелствата баби и дядовци не са ме гледали и не съм  си прекарвала ваканциите на село.  Но съм много щастлива, че от  моите родители ни остана къща с огромен двор, потънал в зеленина и дървета, в едно много красиво село близо до Ябланица.  Стари хора почти не са останали в селото, но техните деца и внуци постепенно се завръщат, а и голяма част от тях живеят постоянно там. Това е! Вечния кръговрат на живота.
Още от края на есента започвам да чакам нетърпеливо пак да се стопли времето и да потеглим натам. Да пусна малкия ми син да се въргаля на воля по тревата, да слушаме хора на жабите,птичите  концерти, блеенето на овцете и какво ли още не. Има толкова много нещ за правене. Всичко кипи от живот, пъпли, цвърчи, жужи...Някакъв друг свят.
Еееех.

 
 
№11 от: Pavlina Iossifova (26 март 2009 20:31)
Не ми дават мира нито снимките (толкова са живи, бях за малко в къщата на баба и дядо) и всичко, което се написа по-горе, нито мислите, чувствата и спомените, които разбъркаха, та пак се върнах. И понеже съм непоправим оптимист решавам да се хвана поне за това, което са написали Зори и Силвето. Ами поне това!!! Но като гледам и аз като Иси какво и как се строи в селата около Варна, като минавам с автобуса през търновските и тузлушките села, от които "никой вече не е родом" (кой от вас беше го казал толкова точно на друго място?) ме обземат такъв гняв, безсилие, мъка и вина, че ми иде да ида при тези пенсионирани в утробите на майките си "военни" и да ги пратя до един да облагородяват някоя мъртва планета във вселената.



--------------------
 
 
№12 от: ive (26 март 2009 22:33)

И на мен ми е мъчно за село. Празни, рушащи се къщи, обрасли дворове и една тишина. Като изоставено.

                 * * *

        
Не забравяй таз малка пътека
,

дето води към родния край

и пред нея – далеко, далеко

синевата зад хълма сияй.

 

Дето твоето сглъхнало село

тихо гасне край вития път

и от залезен дъжд оросени,

двете тънки тополки блестят.

 

А под тях като майчица свита

твойта родна къщурка блести,

сякаш тихо разпитва тъмите

ще се върнеш ли някога ти.

 

Ето, дрозда те вече приветства,

ето малката порта от плет,

и света на щастливото детство

изведнъж те обгражда отвред.

 

И седиш на триножката смаян,

и се питаш, по прежному млад:

как побра тази мъничка стая

толкоз шумен и радостен свят?

 

А нощта иде, ласкаво мека

и съня ти зашепва накрай:

не забравяй таз малка пътека

дето води към родния край.

 

Славчо Красински

 


 
 
№13 от: zverche (27 март 2009 10:49)
Израсла съм в малък град (от селски тип lol ). Бабите и дядовците ми бяха от съседните села. С едните живеехме в съседство в блок, а другите си имаха двор на една много кална и надупчена улица, по която някога се разхождаха кокошки, магарета и си почиваха изтърбушени коли. Макар че тогава се шегувах, че тя е нещо като моето село, не така си представях "моето" мечтано село. А много мечтаех да си купя едно с къща до реката и череши в двора. Баба и дядо да ни правят пуканки и мекици всяка сутрин и да има много деца, с които да играем от сутрин до вечер. Мечтаех за игри по реката, в гората, в полето. Имахме си лозета пръснати по баирите около града. И там имаше магия, но не беше същото. Нямаше такива дворове с всякакви съкровища и чудеса в тях.  А аз все още мечтая за тази селска къща до реката (някак си ще преживея комарите).
Но не къщата и дворът, нито плодните дръвчета създават магията. А хората които са ги създали, и които вече ги няма. Няма значение дали Реджина е познавала дядото на съпруга си или не. Той е бил жив, докато са били живи дръвчетата, които той или неговите предци са посадили, пещта, в която е пекъл гергьовското агне, и плевнята, в която е съхранявал плодовоте на своя труд. Този военен не е разрушил една селска къща или двор, а цяла вселена с неговите обитатели. Това е тъжното.
Докато гледах "Такъв е живота" за "новите българи", ми направи впечатление, че те пазят всяка вехторийка, която открият в старите селски къщи, които са си купили. Едни дори направиха музей на старите собственици, за да запазят техния дух и тяхната атмосфера. Защото те или някой друг някога или скоро са унищожили това в своите села, и идват у нас, за да осъществят своя реванш. А ние го унищожаваме, улисани в постигането на някакви "високи стандарти", без да се замисляме, имаме ли нужда от тях или не. И когато мирясаме след години безпаметно и бездуховно съществуване и видим, че сме загубили повече, отколкото сме създали или спечелили, ще хукнем по нечии чужди села, за да открием красотата на нечии чужди вселени, но няма да е същото, защото ще бъдем като дърво без корени.

 
 
№14 от: dani (27 март 2009 15:10)
Много хубаво стихотворение, iveok2 Кога е написано?



--------------------
 
 
№15 от: ive (27 март 2009 16:31)

Не зная, Дани.


 
 
№16 от: о. Георги Георгиев (29 март 2009 19:26)
furious_kid, пишеш: "Да се сетим, че едновремешната храна беше неизмеримо по-вкусна, от натъпканите с всякакви Е-та съвременни продукти, дланите ни да си припомнят усещането за истинско дърво, взорът - за девствена природа... Иска ми се, ох, как ми се иска!" Хайде де, кой ти пречи? Аз отивам. А тази зима ми носят прясно мляко и подквасваме кисело, което е съвсем друга бира от купешкото. Има още живи селе наоколо, просто трябва повече решителност.

 
 
№17 от: mia.yaneva (1 април 2009 15:31)
Бях си оставила да чета тази прекрасна статия после и ето съм последна :) Да, в Северозападна България и аз съм виждала това, за което Дани говори - в селото на леля ми до Враца... Но пък, както Зори казва аз нямам познат, с който да не съм си говорила и който да не страда по "загубеното село" и да не иска да има един такъв оазис, където да може да си почине от градската суета и напрежение... Може би пък това ще даде бъдеще на селото след някоя и друга година. Е, не във вида, в който си го спомняме и сме го преживели, Иси, но пък нали животът е кръговрат... Трябва да се обновяват нещата, важното е да се запази усещането, чувството и най-вече любовта към това място. А иначе, аз понеже имам една наследствена къща точно в едно подбалканско село до Карлово с изглед към Троянския проход, често съм се замисляла, че БИХ ЖИВЯЛА ТАМ, ако можех да работя оттам и се налагаше да идвам до София веднъж седмично или нещо такова. А, ако пътят беше хубав и беше час до час и половина, бих си пътувала и всеки ден - защо не, мъжът ми всеки ден пътува за работа от единия край на София до другия за толкова, при това с кола! Наистина бих! И може и да го направя някога. Е, кравички няма да мога да гледам, но със сигурност детето ми ще знае мириса на тор и прясно издоено краве мляко, което и сега знае, не знам доколко го е запомнил обаче, и ще различава крава от магаре :) Нали вървим към Европа, ще ги стигнем скоро и датчаните и селото ще се възроди може би като ни мине манията за молове и градска суета :)

 
 
№18 от: isi (1 април 2009 16:20)
Цитат: о. Георги Георгиев
А тази зима ми носят прясно мляко и подквасваме кисело

Цитат: mia.yaneva
Е, кравички няма да мога да гледам, но със сигурност детето ми ще знае мириса на тор и прясно издоено краве мляко


Мия, нали все някой трябва да гледа кравите за да пием мляко. Нашите баби и дядовци си отиват лека-полека. Ние ли ще гледаме кравите? Как точно, знаем ли? Всички ще направят по-скоро както ти мечтаеш и тогава  как си мислим, че ще има мирис на оборски тор около нас? Това имам предвид - ще пренесем града там, ще разширим града, ще пътуваме още повече с коли,  ще замърсяваме още повече въздуха по пътя за село...
Но аз изобщо нямам право да говоря за това, защото и моят път, и пътят на моите родители е в обратната посока - към все по-големия град, за съжаление. И аз много добре знам кое ни е карало да вървим в тази посока, което изобщо не ми пречи да се чувствам предател, както писа и Павлина Йосифова...

И как бих се радвала, ако някой наш  набор се включи сега  тук и напишеше "Аз си живея на село", "Аз се занимавам със земеделие, с животновъдство и се справям!". Не в минало време или в бъдеще - мечтано. Наистина скъсахме връзката, аще ни е нужна!




--------------------
 
 
№19 от: mia.yaneva (2 април 2009 11:57)
Даа, за кравичките си права, Иси, нямам какво да кажа... Но пък, ако моето дете живее на село, и още няколко такива деца, може пак да отворят детската градина там, че и училището, че и детската кухня, че читалището с книгите, а и може би ще има повече работа за местните хора... А, ако сме там и децата ни са там, ще искаме да подпомагаме и детската градина, и училището, нали ? Но взех да говоря като правителствен експерт (ау!), така или иначе това е проблем из цяла Европа, не само у нас... Но махалото ще се завърти на другата посока, аз вярвам в това и вече го виждам полека :)

 
 
№20 от: катя милушева (7 декември 2009 12:25)
            Мило, тъжно и красиво.
  Ние израстнахме в село от градски тип, но като деца имахме възможността да ходим на гости у лелята на майка ми. Почти същата идилия ... играехме по прашните улици, ядяхме вкусните гозби със специфичен истински аромат, надничахме в кладенеца.
  Ходехме и у маминото село, което тя е напуснала още като девойка... от там си спомням една плевня с огромни бъчви /все пак там е винарски край/, скърцащете тежки порти, затревения двор и старата къща....
  Имаха топъл бадемов аромат, а гласът ти потъваше някъде в тази топлота, не ехтеше дори детският говор...
   Понякога си мисля, че България е като ябълка, започнала да загнива отвътре...
Губи идентичността си и се опитва да се превърне в лъскаво подобие на нещо друго - чуждо и хладно, като стъклена маса с метална ваза с изкуствени цветя...


 
 
№21 от: катя милушева (7 декември 2009 19:27)
      Много си прав Наско/нали може така/, в земята, в нещата остава част от духа на предшественика й в най-добрия смисъл на думата. Всичко е по-...... у дома, там където улиците помнят твойте стъпки, там където и въздуха си е такъв какъвто преди..
Ние също си направихме къща на селото на свекър ми,но разбираш,че макари да сме хвърлили много труд съвсем сами там не е моят дом...Надявам се да легне на сърце поне на малкия ми син,който от много мъничък се трудеше там и е с уменията на 30 годишен мъж. Винаги си казвам/на ум/,че сбъднахме чужда мечта...

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?

Общо на сайта: (17)

Потребители (0):

Роботи (1): Google

Гости: (16)
 
 
Помооощ!
 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?

Искам нов дизайн!
Този си е добър
Свикнали сме
Какво е това?
Я се стегнете, че това е ужас!

 
 
 
 
Ново в ПУК!

Големи и малки - Димитър Добревски. 1963

Големи и малки - Димитър Добревски. 1963. Изд. Народна младеж, София. Роман. Българска. І изд. Художник: Симеон Венов. С ил. Формат: 25 см. Тираж: 12 100 бр.  Подв. Страници: 188 с. Цена: 0.59 ...

Гатанки - Мария Георгиева. 1985

Гатанки: За най-малките и начална училищна възраст - Мария Георгиева. 1985. Изд. Отечество, София. Гатанки. Художник: Теодора Стойчева.  С цв. ил. Формат: 28 см. Офс. изд.  Тираж: 100 115 ...

Благородни сърца - Калина Малина. 1988

Благородни сърца - Калина Малина. 1988. Изд. Български писател, София. Сборник. Българска. І изд. Съставител Бистра Ганчева. Художник: Мира Лехчанска. С ил. С портр. Формат: 22 см. Тираж: 60 111 бр. ...

Горе ръцете, Ваше Величество! - Николай Мизийски. 1977

Горе ръцете, Ваше Величество! - Николай Мизийски. 1977. Странни случки върху 64 квадрата. Повест. Изд. Медицина и физкултура. Рецензент: Александър Кипров. Редактор: Дечко Миланов. ...

Няма да се сърдиш

Няма да се сърдиш - Ран Босилек. 1964. Изд. Български писател, София. Разказ. Българска. І изд. Редактор: Ангел Каралийчев. Художествен редактор: Магда Абазова. Технически редактор: Ветка Гуджунова. ...

Приключенията на барон Мюнхаузен - Рудолф Ерих Распе. 1990

Приключенията на барон Мюнхаузен - Рудолф Ерих Распе. 1990. Изд. Народна младеж, София. Сборник свързани разкази. Немска. VІ изд. Преразказал: Ангел Каралийчев. Редактор: Нина Иванова. Художник: ...

Крокодилът Гена и други приказки - Едуард Успенски. 1983

Крокодилът Гена и други приказки - Едуард Успенски. 1983. Изд. Отечество, София. Приказни повести. Руска. І изд. Превод: от рус. Мая Халачева (Крокодил Гена и другие сказки / Эдуард Успенский, 1977, ...