Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Ноември 2018    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930 
 
 
Архиви
Ноември 2018 (1)
Октомври 2018 (4)
Септември 2018 (4)
Август 2018 (5)
Юли 2018 (2)
Юни 2018 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Сбогом и се пази!
12-04-2010, 00:04 | Автор: undo | Категория: Библиотечка / Къде остана детството?
Тези дни си препрочитам разни стари книги и попаднах на антология на в."Стършел", именувана "Разкази за всички", изд. ПАРТИЗДАТ, София, 1986. Не мога да се въздържа да не представя един разказ, на който попаднах. Авторът е Румен Балабанов, роден през 1950 г. в София, известен писател, журналист и издател.
Ето и разказа:

Сбогом и се пази!

    Откакто Денят на последното сбогом стана официален празник, няколко пъти бях идвал на тази гара. Купувах си кафе, излизах на перона и гледах как множеството от хора с официални костюми и рокли се прощава със своето детство. Детството бе пъстро и шумно, ядеше шоколад или ближеше сладолед, подскачаше на куц крак, прелиташе край вагоните на тротонетки или тържествено притискаше към гърдите си плюшени животни.
    Ето че днес бе дошъл и моят ред. Денят на последното сбогом. Вратовръзката притискаше адамовата ми ябълка, а жилетката на костюма затрудняваше още повече дишането. Държах за ръка моето детство и се провирахме покрай хората, търсейки нашия вагон. В този влак нямаше класи ли спални вагони. Всички купета бяха еднакви: чисти и спретнати, със сини перденца на прозорците.
    Моето детство изоставаше. Почти го влачех за ръка и от време на време трябваше да спирам, за да ме настигне. Неправилно отрязано бретонче, къдрици около врата, къси панталонки и бяла риза с жабо. Това бях самият аз преди двадесетина години...
    Не може да се каже, че отношенията ни напоследък бяха особено близки. Докато следвах в университета, се виждахме по–често, понякога го взимах със себе си на лекции или вечер, когато се срещнехме с красиви момичета и нощите не ни стигаха. То лудуваше край нас, а после кротичко заспиваше и на сутринта го пренасях в квартирата си, смърдяща на пържена риба и неизхвърлени фасове.
    После се ожених, почти го бях забравил, когато една вечер то излезе от банята, цялото мокро, със ситни капчици по телцето и каза, че му е много студено. Дрешките му бяха омалели, увих го в моята хавлия, едни малък принц в дълго наметало, и го скрих в леглото си.
    Заспивахме заедно, сънувахме заедно, а на сутринта съзаклятнически се разделяхме. Тръгнах на работа, една вечер открих, че го няма, беше отишло някъде, след седмица се върна, повеселихме се здравата, замеряхме се с възглавници, откачихме пердето, после сънувахме заедно, а на сутринта останах сам.
    Момченцето с бретонче и къдрици около врата отсъствуваше за все  по-дълго време, когато се срещахме, ставаше все по-мълчаливо и само в сънищата се хващахме за ръка и тичахме по един безкраен каменен мост, под който бавно течеше синя вода и плуваха хиляди хартиени корабчета.
    Все пак се виждахме, макар и рядко, а днес трябваше да се разделим завинаги. Беше дошъл Денят на последното сбогом.
    До тръгването на влака оставах двайсетина минути, намерихме вече пети вагон, мястото на моето момченце с бретонче беше до прозореца и аз много се радвах, че то ще бъде щастливо по време на пътуването.
    Стояхме пред вагона, пушех вносна цигара, а моето детство ближеше сладолед. Страшно много обичаше сладолед, макар че сливиците винаги след това му ставаха червени. За всеки случай бях му сложил в багажа няколко опаковки антибиотик, сироп за кашлица и един мехлем от майка ми, приготвен от мас, пчелен мед и борови връхчета.
    До гарата ни докара черната волга, моят шофьор не се разсърди, макар че беше неделя и той обикновено в неделя ходеше на вилата си. Щях да се върна с трамвая... Струваше ми се, че съприкосновението с обикновените хора можеше да ме разведри.
    От една година бях началник. Най–младият, най–перспективният.
    – Забравих си Джером... – каза малкият с бретончето и ме погледна въпросително.
    Джером беше малко парцаливо човече, навремето може би зайче, а може би вълк, но в последствие превърнало се в добро джудже, което ми носеше подаръци, следеше дали слушам и винаги заспиваше, притиснато до гърдите ми.
    – Така ли? – дръпнах от цигарата.
    Умишлено бях скрил Джером зад книгите в библиотеката. Бях го натикал най–отзад, за да не може никой да го намери. Искаше ми се да ми остане поне един спомен...
    –  Ще ти го изпратя догодина...
    И за да бъда по–убедителен, погледнах часовника си. Нямаше време да се връщам. Нали бях освободил шофьора си.
    Малкият схруска вафлената фунийка, преглътна и ме докосна по ръката.
    – Вземи ме!
    Огледах се. Край нас стояха стотици хора, чакаха да настъпи последната минута, говореха или нежно се държаха за ръцете.
    Наведох се и го вдигнах. Беше учудващо лек. Когато главицата му застана наравно с моята, детските очи се впериха в моите. Прямо, без да мига и някак замислено.
    – Без Джером ще ми е мъчно! – каза детето. – Ще бъда сам! Догодина непременно ми го прати!
    Край нас имаше един колега. Неговото момченце носеше през рамо платнена торбичка и сандалки на бос крак. Знаех, че  е роден на село, беше свит и за десет години не можа да се издигне. Поздравихме се с леко кимване на главата. Момченцето му дори не ни погледна. Гледаше в земята.
    Почувствах как моят се притисна до бузата ми и обви здраво ръце около врата ми.
    – Недей – казах, – гледат ни!
    И неспокойно завъртях глава. Някои ме гледаха с присмех, други със съчувствие, в очите на трети направо се четеше: "От този няма да стане нищо! Размекна се!"
    Закашлях се и леко отдръпнах глава.
    Малкият също се отдръпна и ме погледна с неразбиране.
    – Да се пазиш! – започнах, за да избягна неловката пауза. – Няма да тичаш, няма да се изпотяваш, няма да пиеш студена вода. Нали знаеш, че сливиците ти...
    Малкият се усмихна и видях как ножицата на мама неравномерно бе наклъцкала бретона му.  На децата всичко им отива. А аз се подстригвам при моя бръснар... Той е артистичен, но внимава много за прическата ми.
    – И да се завиваш! – продължих. – Краката ти винаги са отвън...
    Малкият се усмихна още по–нежно.
    Докосна се до мен  и ме целуна по бузата.
    – Недей... – Гледат ни! – отново потръпнах аз. – Като се изпотиш, помоли някое дете да ти сложи кърпа на гърба. Да попие потта... И обещай ми, че ще си пиеш всяка сутрин млякото...
    – Ще го пия...
    Хората се натрупаха край прозорците. Децата се качиха и увиснаха на гроздове.
    – След малко ще тръгне – казах и погледнах към влака.
    Малкият не се пускаше от врата ми:
    – А ти... ще ми общаеш ли?
    – Какво? – учудих се аз.
    – Първо... Да я напуснеш... Тя те лъже!
    – Кой? Жена ми?
    Момченцето кимна.
    – Второ... Да напуснеш тази работа... Много те изнервя... Дебнат те отвсякъде!
    Огледах се.
    – Ш-ш-ш-т! – Казах тихо. – Слушат ни!
    Малкият поклати глава.
    – И въобще – каза той, без да се съобразява със забележката ми  – ти не си за това! Ще се разчувстваш – и край! Провал! Затова те издигат бързо...
    Ядосах се. Малкият се държеше, като че край нас не беше пълно с хора.
    – Нали ти казах да говориш тихо! Всичко се чува!
    Отделих го от себе си внимателно и го пуснах на земята.
    – Ти не разбираш тези работи! – казах шепнешком. – Та ти си още дете...
    Момченцето с неравен бретон се усмихна, после ми обърна гръб и се качи във вагона. Видях го как преминава по коридора, как влиза в купето, поглежда багажа си и застава до прозореца. Локомотивът изсвири  и вагоните се разлюляха.
    – Сбогом и се пази! – извика малкият през прозореца и вдигна ръка със стиснато юмруче.
    – Пази се ти! – прошепнах аз, за да не ме чуят другите.
    Малкият затвори за миг очи и кимна с глава.
    Беше ме чул...
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: anni (12 април 2010 08:54)
Възможно ли е човек да се раздели с детството си завинаги?! Аз не искам. И не вярвам, че ще се случи .Аах, как ме разтопи това разказче...



--------------------
 
 
№2 от: катя милушева (12 април 2010 08:55)
  Undo, ok2 ok2 ok2 !
Прекрасно и истинско!
Именно поради тази причина всички, мисля, че сме тук, защото не ни се ходи на тази гара и ТО, ДЕТСТВОТО, си е с нас, по-точно вътре в нас...
За мен то е като белег по рождение, не можеш да се отървеш от него, забравяш го, прикриваш го, за да не прави впечатление, но си го носиш и най важното е, че расте с теб!
Ето защо големите хора са тъжни и намусени.
Колко съм благодарна на всички вас, че съм тук, а не на тази гара!!!

 
 
№3 от: isi (12 април 2010 10:43)
Благодаря, undo! Благодаря!
Аз пък си признавам съвсем честно, че все още се хващам, че крия момиченцето с панделките...  прекалено много се съобразявам с хората на перона... Но се радвам, че на тази гара и на този перон аз посрещам моето момиченце, а не го изпращам ... Вие може и да не сте се разделяли, но аз го бях скрила някъде там далеч от мен - на село ли, в моя малък град ли, в Детския кът, в училище ли беше...  Сега сме си заедно и съм щастлива! 
И все пак има още да се уча - трабва да не му казвам "Ш-ш-ш-т" , а да го послушам и за рабоата - "Много те изнервя... Дебнат те отвсякъде!" , "... ти не си за това! Ще се разчувстваш – и край!" Ама ми е трудноооо...



--------------------
 
 
№4 от: lestir1 (12 април 2010 14:01)
По-тъжен разказ отдавна не ми е попадал. Дано никога, никога, никога не открием тази гара!

 
 
№5 от: cvetelinka (12 април 2010 15:53)
Много тъжно ми стана... И си дадох сметка колко пъти съм изпитвала нещо подобно...
Когато Пипи духна свещичката.
Когато Мечо Пух и Кристофър Робин потънаха в омагьосаната гора.
Когато Питър Пан завинаги се сбогува с Уенди.
Когато бабите на Митя от "Надолу по вълшебната река" го изпратиха на гарата.
Когато "Омагьосаната зима" свърши.
А след нея и "Синьо лято".
Когато в "Училище за клоуни" учеха буквата К - К като Край.
...Всичко има край, дори и най-хубавата приказка - но не само тя.
Когато бях малка и с брат ми всяка седмица прекарвахме почивните дни с братовчедките, а после си тръгвахме. Или когато, макар и рядко, те ни идваха на гости в Плевен, а в неделя вечер се качваха в колата заедно с родителите си и отпътуваха.
Още по-късно, когато заминаха да учат в друг град и не се виждахме нито в почивните дни, нито на Великден, нито на Нова година.
И няколко години по-късно, когато аз самата смених училището.
Или когато продадохме къщата на село.
Но тези, последните, не обичам да си ги припомням. Предочитам книгите. Последната страница може и да те натъжава, но винаги можеш да започнеш отначало. Или просто да отгърнеш където и да е и да се върнеш там, откъдето всъщност никога не си си тръгвал.

 
 
№6 от: aquaborn (12 април 2010 16:39)
Рядко нещо може да ме впечатли толкова, колкото този разказ. Чудя се дали собствените ни деца ни помагат да си останем деца и ние по-дълго време. Или е точно обратното - вече трябва да си "големия" и нямаш право да бъдеш дете.

 
 
№7 от: ваняя (12 април 2010 17:43)




 
 
№8 от: dani (12 април 2010 20:35)
Иска ми се да напиша нещо като коментар, а в главата ми е едно мълчание и нищо повече. И ме сви една болка вляво в гърдите... Няколко пъти съм чел подобни разказчета и винаги изпитвам чувство на вина. Наистина човек сам, съвсем доброволно се отказва от своето детство и онова, което придобива в замяна, вони на пържена риба и неизхвърлени фасове



--------------------
 
 
№9 от: undo (12 април 2010 21:23)
Точно - човек сам и доброволно се отказва от детството си и добива смърдящи заместители. Човек сам се отказва от онези неща, които символизират детството - чистота, искреност, вярност, сила на духа, творческа мисъл, и то не нарочно и отведнъж, а постепенно, с компромис след компромис
Когато растях, толкова силно исках да скъсам с миналото, с детството и спомените, така бързах да заменя това с... "великото" си бъдеще. А пък сега бих дала всичките си материални притежания за един детски ден. Все пак този сайт лека-полека ми връща частици от онези дни, за което благодаря на всички тук, които споделят спомените си.

 
 
№10 от: катя милушева (12 април 2010 22:00)
Пак чета и ми се иска да  извикам "За Бога, пази ме!" от името на детството.

 
 
№11 от: Simpra (12 април 2010 22:25)
Във всеки възрастен се крие едно дете, което се мъчи да излезе и да се усмихне на света. Разказът е страхотен и много тъжен, изпълнен някак с носталгия по детството. Четох го на части, за да не се разплача. И все пак мисля, че тази гара не съществува. Носталгията, доколкото е копнеж по определено състояние при определени обстоятелства, напълно може да се избегне като се отдадем на детството, което и правим заедно! А това е страхотно преживяване! Да се страхуваме заедно, да се крием, да играем! И ако за малко се вслушаме в деЦкия си глас и си спомним мечтите си, които сигурно не са чак толкова непостижими, и... се опитаме да ги достигнем (кога стъпили на стол, изправени на пръсти с протегнати ръце, кога тичайки боси през локвите) - и... хоп - ето ти онази доволна усмивка, която ще ни даде един завършен щастлив спомен! А може би още утре всеки трябва да сътвори поне една беля!



--------------------
 
 
№12 от: рошав заек (13 април 2010 11:21)
Разказът е много хубав, но, знаете ли, като го прочетох, на мен не ми стана тъжно. Да, дожаля ми за главния герой, ама с една такава снизходителна жал... Деца, да не се прощаваме с детството си зависи от нас, единствено от самите нас. Аз поне съм се стремяла да си опазя близкото приятелство с детството ми и до днес, защото си знам, че то ми е едно от най-добрите другарчета. Не, че не са се опитвали да ни разделят, ама и аз, и тая панта до мен с гръмогласния смях и обелените колене, гушнала заек и пак обула два различни чорапа, не им се даваме. И вече е късно да им се дадем! Ако някога тук обявят Деня на последното сбогом за официален празник, моментално ще емигрирам, щото нямам друг изход. Вардете си детството, мили другарчета! Единствено от вас си зависи. Наскоро цитирах Том Робинс и пак ще го цитирам - никога не е късно да имаш щастливо детство! Успех в борбата с вонята на пържена риба, и най-добре изхвърлете фасовете  xixi2



--------------------
 
 
№13 от: mia.yaneva (13 април 2010 11:30)
А аз тук не съм коментирала - някак няма какво да кажа на тоя фон и другите коментари. Ама днес като чета ми дойде музата да кажа всъщност това, което чувствах тия дни като четях... Абе, другарчета, само на мен ли не ми става тъжно за себе си? Или съм непоправимо ненормална и извън света? Тъжно ми е за тоя човечец на перона с вратовръзката, ма не и аз мен, не и за Мечо Пух, не и за нищо от това, което пишете. Почва да ме хваща срам.  Аз пък не виждам нещо да се е променило и детството си ходи с мен на работа, скача по пързалките и люлките със сина ми, киска се силно в парка и в кафето с приятели...Понякога си разлива кафето от невнимание на пода пред сина си, друг път като той разлее напук сок върху спалнята - просто взима чаршафите и ги пъха в пералнята, за да ги простре на слънчевия балкон, докато той рисува с тебешир по стените отвън... Ами сърце не му дава на това дете да чете морал на други деца...Ох, не знам. podsmruk Не се виждам с хора, които не искам от учитовост, не вдигам телефона като не искам да чуя някой, тия думи като "целесъобразно", "разумно" и  "трябва значи трябва" хич не ги знам и малко се плаша за себе си като чета. Само аз ли живея просто на мига? Или нещо не съм добре, хич :) За сведение нося черни слънчеви очила, не розови - да не се заблудите... Само в облачен ден оранжеви - да ми светне малко :) 

 
 
№14 от: isi (13 април 2010 11:57)

Хи-хи, вече толкова добре знам кой какво ще напише под такава тема :)) Както и вие, предполагам :)) Вече ми се струва, че ви познавам - просто бях сигурна за съдържанието на коментарите и на Дани, и на Зайо и  на Мия.   Ама, Мия, представи си, че има и различни от теб хора :)) Което не значи, че са по-лоши, амакр и по-малко щастливи :)) 

Аз пък харесвам героя, прилича не мен и хич не ми е жал за него - радвам му се, защото много е получил от своето малко момченце.. . Е, трябва му още малко усилие и може и да греши в момента ... ама той си го знае и ... сигурно все някога...   Защото пък има хиляди други, на които даже не им пука къде им е тяхното детство, даже им пречи споменът за него, дори и да са заобиколени със сегашното детство на децата си...  




--------------------
 
 
№15 от: mia.yaneva (13 април 2010 13:03)
Хе-хе :))) Исе, и аз! Абе защо винаги като изказвам мнение и задавам въпроси излиза, че критикувам някого :) Кога съм казала, че някой е лош, защото не е като мене :) Просто се чудя на глас... защото не успях да се впиша в общата жал. То това му е интересното - иначе всички щяхме да умрем от скука - поглеждаш в огледалото себе си, поглеждаш на улицата пак ти, поглеждаш сред другарчетата - ти и пак ти, говориш с колегите - все едно говориш със себе си, ама аз не искам навсякъде да ходя сама около себе си - ужасно! 

 
 
№16 от: cvetelinka (13 април 2010 14:25)
Mia,  и аз се радвам, че не са всички като мен, че като се сетя как гледах едно френско анимационно филмче (не помня името)... В един от епизодите се появиха две същества, които бяха последните от някакъв измислен вид - дардани или нещо подобно - и беше въпросът дали ще успеят да се опазят, за да продължат рода. Е, на края на епизода загинаха, което не ми направи особено впечатление, но когато гледах същото филмче втори път, нещо бях в ревливо настроение и като ми стана едно мъчно за горките малки дарданчета xaxa2 Сега ми става смешно като се сетя, ама тогава rev
А иначе тъгата от последната страница на книгата или от последния епизод на любимото детско си ми е от едно време, та до ден-днешен, т.е. не е свързана с възрастта. Защото и по-късно, когато четях §22 или Швейк, ми докривяваше накрая. И "Автобиография" на Нушич с последното изречение: Сбогом и благодаря за вниманието! Не обичам аз разделите и това си е

 
 
№17 от: рошав заек (13 април 2010 15:25)

Абе за лош не е лош героят, сигурно, ама, кратко и ясно казано, се впряга тежко за глупости и най-добре някое невъзпитано хлапе (за предпочитане хлапе на неговата възраст, ако разбирате какво искам да кажа с това )да му тегли един бой, че да се поосафери малко. После може и мач да поритат заедно, ама първо бой си трябва. Понякога това най помага. Ако и това не му помогне, значи вонята на фасове е проникнала чак в клетките му и отърване няма. Ама сам си е виновен!




--------------------
 
 
№18 от: mia.yaneva (13 април 2010 15:40)
smile24 smile24 smile24

 
 
№19 от: mchukanov (13 април 2010 17:10)
   Аз, пък, се доверявам на носЪт си (до ден днешен си спомням ароматите на някои от цигарите тогава) - та в тази линия се замислих, че рибешката и цигарената миризми, в случая, напомнят за същия "преседял" човек, загубил се нейде из времето си. Нямам нищо против ароматите на хубав тютюн и прясно изпържена риба (па макар и цаца) - кат вземем предвид и политиката на "Стършел", не бива да е тъжен този разказ - ще да е било капка оцет и малко чесън върху чирозите наоколо - в каквито бавно и сигурно се превръщаме, ако се вземем насериозно tongue3 
  ... посрещането и изпращането в Живота... не са ли само по веднаж - ама никой няма спомен и от двете



--------------------
 
 
№20 от: undo (13 април 2010 20:29)
Ах дааа, mchukanov, наистина е много важно да не се вземаш прекалено насериозно, това говори за скрити комплекси някакви, според мен де

 
 
№21 от: mchukanov (13 април 2010 20:44)
  undo, беж да пускаш статията за комплексите, че от 4ти клас се чудя какво точно е туй ... ще взема да се сдобия с комплекс за малоценност



--------------------
 
 
№22 от: undo (13 април 2010 20:47)
А дааа, как пък не, та всички да разберат какви са моите tongue2 Пък и по-опасно е да се сдобиеш с комплекс за МЕГАценност

 
 
№23 от: dani (13 април 2010 21:05)
Всъщност разказът завършва оптимистично. Забелязахте ли това накрая "беше ме чул". Краят е всъщност началото на една нова история, която читателят трябва да разкаже сам на себе си. Ето моят "во кратце" вариант:
Хлапето успява да опази себе си и всъщност да промени своето бъдеще. Т .е. след денят на Последното сбогом следва денят на Първото Отново Здравей на детството. В този ден нашия човек (т.е. авторът на разказа) хваща следващия влак в същата посока, а назад остават и жена му, и рибата с фасове, и всичко останало, което го е направило Недете. Или нещо такова, както би завършил тоя ред на мисли Холдън от "Спасителят в ръжта"



--------------------
 
 
№24 от: рошав заек (14 април 2010 01:32)

Дани, героят се е взел ама толкова насериозно, че само с влак и Холдън няма да се мине, бой си трябва! Поне моят житейски опит ми ги шепти тези на ушенцето, но, разбира се, може и да не е прав, де.
А ако още веднъж някой тук заговори за комплекси, аз лично се заемам да се заема с боя. На всички страни. Не е до комплекси, до заблуди е. Пак ми ги шепти онзи на ушенцето, де, но понякога той дотолкова се сбърква, че чак е прав.




--------------------
 
 
№25 от: anni (14 април 2010 08:53)
Разказът е за изпращане , но кой е казал, че посрещане няма да има.Според мен не е само въпрос на избор.Човек се променя с времето според разните му житейски ситуации и никоой не знае след време какъв точно ще стане. Но аз си мисля, че няма такова нещо като раздяла с детството ЗАВИНАГИ. Та то е навсякъде,включително и вътре в нас. И си мисля, че героят от разказа ще се срещне отново с момченцето с бретончето догодина заедно с Джером и кой знае, може би този път вече няма да се разделят.
Иначе много нещастен трябва да е този човек, бее.Тъжен и нещастен.



--------------------
 
 
№26 от: Любомир Николов (14 април 2010 13:09)
Аз пък няма да говоря за разказа. А за автора му.
Когато бях на 14 -десет, във вестник " Средношколско знаме" пишеха Румен Балабанов, Иван Кулеков, и карикатуристът Анри Кулев.
Възхищавах им се.
После, на 16-сет и аз сътрудничех на вестника, за около година.
Преди половин година отидох в радио София, да потърся писателят Божидар Томов, който по онова време беше редактор във вестника и беше твърде, твърде млад- на 26 години. Бил напуснал наскоро. Много се разочаровах, исках да се видим, след четиридесет години.
Мойто детство май се поизгуби в онова време, времето на " Средношколско знаме". Но мисля, че все още си е в мен, и в десетината разказа, които написах. Половината от тях са провокирани от това "Детство", което е обичано от всички тук.
Затова мога да кажа- дечковци, благодаря ви.
pionerche  

 
 
№27 от: Бебо (16 април 2010 18:55)
Много красиво! Благодаря!



--------------------
 
 
№28 от: Иван Колев (1 септември 2011 12:14)
Разказът много ми хареса, аз съм съвсем нов в този форум, радвам се че има хора които както аз не сме изгубили детсвото в себеси и се радвам че открих такива другарчета em_2 

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 12
Потребители: 0
Гости: 12

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?


 
 
 
 
Ново в ПУК!