Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2014    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
 
 
 
Архиви
Октомври 2014 (27)
Септември 2014 (17)
Август 2014 (19)
Юли 2014 (11)
Юни 2014 (11)
Май 2014 (18)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, dani, freja, tmp, Надя

Редактори: Anakin Skywalker, boysta3, Cvetan, donaddt, eli, isi, ive, marulka, regina, Simpra, ssi, tivesto, zaharisa, zori djunkova, zverche, Айви, Бяло, Зико, катя милушева, Лилия, Цонка, Чудакът от 6-ти Б

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Куче в чекмедже
27-06-2008, 00:24 | Автор: isi | Категория: Свободно време » Игри и забавления
   Не, не става дума за Рошко от филмa. Беше си нашето куче, кучето на блока, кучето на целия квартал. Нашето Джеки в нашия малък град. Не беше и точно куче "в чекмедже", по-скоро  беше "куче в кашон" или дори "куче върху изтривалка".
   Появи се пред нашия вход изневиделица. Казваха, че Мишката го е донесла.  Носеха се легенди, че тя го била спасила от близката река, група момчета го носели в чувал за да го удавят. Така и не разбрахме възрастта му. Не беше малко кученце. Опашката му сякаш липсваше – по рождение ли беше така? Имаше истории и за това, как онези момчета са му я отрязали.  Когато се радваше, въртеше малко чуканче наместо опашка. А това вярвайте се случваше често.  Беше с черна козина, но и с множество бели косъмчета по нея, все едно беше остаряло преждевременно. Беше смешновато като силует. Късокрако, с дълъг косъм и с онова късичко чуканче наместо опашка. Но муцунката му беше страшно симпатична. Колко пъти по-късно я е завирало в ръцете, в лицето ми! А очите му! Те бяха благодарните, верни  очи на най-добрия приятел на човека, описани в толкова книги и филми.
    Дотогава имах голям страх от кучета. Не че ме беше хапало куче, но не бях и имала такъв домашен любимец. Заобикалях отдалеч и най-малките болонки. С Джекито обаче всичко се промени. То беше с нас навсякъде. Всички деца започнахме да го храним, да кътаме за него кокали и всякакви други неизядени манджи, закуски и хляб. Направо се състезавахме кой ще го нахрани пръв.  В началото спеше навън под една от терасите. Все пак беше лято. По-късно вече имаше  кашонена постелка вътре във входа, но ползваше и изтривалката пред нашата врата или пред вратата на някой от комшиите .
   Приключенията на Джекито и нашите с Джекито бяха неизброими. Аз, сестра ми, моите две приятелки, братът на едната от тях – бяхме малко по-големи от останалите деца, така че неусетно ние 5-та поехме грижите за него. В началото доста от възрастните във входа се противяха, мърмореха. Не било чисто, лаело по другите кучета, плашело малките деца (ама по-скоро те самите се страхуваха)! После свикнаха. И не само свикнаха. Хващахме ги как те самите хранят или поят Джекито. Беше ги очаровало, за него не беше трудно! Вече казваха, че лаейки пъдело всякакви непознати чужди субекти.
    А то наистина се превърна в нашия пазач и в наша неотлъчна сянка. Сигурна съм, че точно както в "Сто и един далматинци" си е мислело, че не ние него, а то нас води на разходка и е отговорно за нас. Тръгнехме ли нанякъде, Джекито задължително дотърчаваше от съседния вход или от близката полянка, където блаженно е лежало до играещите там деца,  и хукваше напред пред нас. Търчеше със завидна лекота и винаги с високо вдигната глава. Лаеше по всички срещнати кучета. Ако бяха по-големи обаче – първо се скриваше зад нас и тогава лаеше! "Ама че пазач" ядосвахме се, къде на шега, къде наистина. Стопаните на домашните кучета ни хокаха: "Приберете си кучето". Излагаше ни, особено когато неочаквано се мушваше в хранителния магазин, в киното пред касата за билети, в сладкарницата на центъра на града.... "Не сте си възпитали кучето!", "И на каишка не го водите!" Абе срамувахме се понякога. Но по-често влизахме в разпри, защитавайки го и то сякаш разбираше всичко, скрито зад нас. После още по-настойчиво ни се умилкваше и лаеше с още по-голям хъс.
   Цялата тайфа на блока – малки и по-големи деца ходехме на походи до близката хижа над града, до скалите на "Камъка", носехме си храна и си правехме угощения. Джекито беше неотлъчно пред нас, освен когато не се криеше зад гърбовете ни, разбира се. Промъкваше се по тайни за нас пътеки и  стигаше на платото първо. В жегите езикът му висеше уморено, но то не се спираше. Идваше с нас по игрища и поляни, чакаше скрито някъде на сянка да свършим играта. Лежеше пред блока на крачка от нас, докато ние играехме или просто си говорехме – това бяха любимите му моменти. Ако някога сте се питали как изглежда спокойствието – Джекито беше негово олицитворение в тези моменти!
   Джекито си имаше и своя таен живот. Когато нямаше деца наоколо, когато денем бяхме на училище или когато вечер всички се прибирахме, Джекито тръгваше на походи из града. Губеше се за известно време. Обикаляше другите квартали, търсеше себеподобни приятели, търсеше любовта, пазеше територията си и често навлизаше в чужда. Бяха го засичали на какви ли не места – на гарата, по пътя извън града, движел се с кучешка тайфа, въртял опашка край някаква женска..... И като всяко куче решаваше споровете с другите четириноги с лаене и хапане. И като всяко бездомно куче отнасяше доста бой и  ритници от хората. Те май му бяха и най-добри приятели и най-големи врагове.
   Така един ден, след скитане за около седмица, Джекито се появи. Открихме го свито на изтривалката пред нас. Гледаше ни с онези очи, пълни с доверие, но и с болка. Почти не се движеше. Раната беше под задното краче. Дълбоко разкъсана плът. Не искаше да яде, нито да пие. Искаше да е до нас. Беше през ваканцията, възрастните бяха на работа. Изтръпнахме, но не се чудихме дълго, бяхме чели достатъчно детски книги, бяхме гледали такива филмчета. Веднага се събрахме – точно ние, неговите най-верни "питомци". Взехме си всичките пари от къщи.  Натоварихме нашия приятел в един по-здрав кашон и тръгнахме. Знаехме само един ветеринар - далеч извън нашия квартал. Трябваше да обикаляме доста, сменяхме се в носенето на кашона, единият от нас успокояваше Джекито и така стигнахме. Ветеринарят би упойка, почисти раната и го заши. Беше възхитен от нас, похвали ни, не му се било случвало такова нещо. Не ни взе даже и пари. Даде ни указания и ние - пак обратно с упоеното си кученце. Цяла вечер се редувахме на пост край него, защото не трябваше нито да яде, нито да пие. През нощта със сестра ми го прибрахме вкъщи. Цялото трепереше от упойката. Мълчеше. Треперехме заедно с него. На сутринта беше по-добре, а после ...после просто му мина като на куче. Бяхме щастливи, а за Джекито си останахме най-верните приятели, в което то не беше се  и съмнявало!
    И така годините си минаваха.... Ние растяхме, все по-рядко стояхме с часове пред блока, все по-често молехме майка ми да храни Джекито, за да успеем ние да се измъкнем от собствената си  "охрана". Но то рядко се лъжеше, никога храната не беше на първо място, веднага щом усетеше нашата липса и  затворената зад гърба му врата на входа, започваше едно милно скимтене до безкрай. Или поне докато не ни открие и настигне.  Единственият успешен трик, който ние използвахме за да успеем да се отдалечим от него, беше разделянето на групички и потеглянето в различни посоки. Тогава Джекито сядаше на земята, въртеше глава на всички страни и скимтеше. Не знаеше какво да направи, накъде да тръгне. Нямаше предпочитания, не ни делеше, трябваше да пази всички, все пак!
    Мина още време. Ние успяхме да се "измъкнем" от Джекито  - просто пораснахме големи, заминахме надалеч. Джекито си остана същото – с незнайна възраст, с прошарена козина, с "леко смешен силует", симпатична муцунка, дълбоки, верни очи. Може би сега вече младееше за годините си. Джекито си остана в нашия малък град, в нашия квартал, пред нашия блок. Нощем вече не издържаше навън. Качваше се все по-нагоре по етажите, студено му беше. Пак спеше на нечия изтривалка или може би в някой кашон. Пак си играеше с децата. Лежеше до тях. Лаеше заради тях. Тичаше, но вече след тях. Децата обаче не бяхме ние. Когато се завръщахме по празници, то джавкаше радостно и тръгваше както едно време напред с високо вдигната глава. Сега нямахме нужда да се крием от него. Искахме да върви с нас. Но Джекито не можеше, изоставаше, ние прекалено много бързахме нанякъде. И когато веднъж успяхме да се съберем всичките петтима приятели, точно както едно време, Джекито просто полудя от радост – въртеше се в кръг, скимтеше, скачаше като малко пале. Радваше се заради нас!
    Ние продължихме да се връщаме за кратко в детството си, скоро след това пак заминавахме. Но  децата си бяха там. Джекито имаше за кого да се грижи, имаше кого да пази. И децата отново имаха мисии да спасяват Джекито. Този път го криеха от кучкари -  по входове и  в гаражи. Веднъж, когато изчезнало за дълго време, дошли вкъщи при баща ми и помолили за помощ. Баща ми тръгнал да търси верния детски приятел по всички кучкарници - в града и в съседните градове. И наистина го открил – "през девет планини в десета". Платил нещо на пазачите и те го пуснали. Страшно било изплашено, милото. Когато видяло отворената врата на нашата кола – веднага скочило вътре. Пред блока вече го чакали децата!
    Един ден нашето Джеки просто заспало. Завинаги. А ние бяхме далече.

Напоследък аз отново заобикалям кучетата със страх. Затова затварям очи и както в оная "История с куче, без куче" шепна: "Джеее-ки, Джеее-ки  ....."
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Надя (27 юни 2008 11:38)
yajuyo yajuyo Ох, много се разплаках, а съм, на работа, ужасс, дано никой не забележи. Всъщност нашето малко домашно куче е много болно в момента и може би за това. Ноо това с очите просто ме срази. Браво Иси, много силна статия! Абе сигурна бях че и ти ще пропишеш, няма как, то е по-силно от теб, нали?

 
 
№2 от: freja (27 юни 2008 12:05)

Сега, ако и аз ревна в офиса, ще наводним планетата... rev rev
Много мила статия.


 
 
№3 от: ive (27 юни 2008 12:06)

"История с куче, без куче" . rev
Нашата историята с куче в къщи започна с Роко - малко пухкаво кученце, което брат ми донесе. Продължението, за съжаление, е тъжно. rev rev 

Браво на родителите ти, за подкрепата им! bravo2 


 
 
№4 от: dani (27 юни 2008 14:52)

Тая история е толкова хубава, колкото и филма "Куче в чекмедже". По това разказче ако се направи филм, децата ще тръгнат да си набавят от улицата "джекита" и ще се реши проблема с бездомните кучета. Много хубаво си написала всичкоoks

А кучето от моето детство се казваше Мечо. Беше черно селско куче с дълъг косъм и клепнали уши и приличаше на кучето от "Белият Бим черното ухо". Няколко лета аз и братовчедите ми си играхме с него, ходехме из горите, учехме го да "дава лапа" и да донася хвърлената пръчка. После един ден чичо ми се обади, че го е сгазила кола и така ревах...lol




--------------------
 
 
№5 от: marulka (27 юни 2008 15:01)
Кучето на нашия блок се казваше Буба. Знаеше кога всяко дете отива на училище и ни изпращаше едно по едно до спирката. Родителите ни бяха спокойни, че няма да ни се случи нищо лошо, когато Буба е с нас. А най-милата картинка беше през зимата, когато улицата се заледеше и децата се пускаха по нея, кой с шейна, кой без :), Буба си подвиваше лапичките и се пускаше с нас и после ни изпреварваше всички по нагорнището!!!!
Дано сега Буба е при другите добри кучета в Нангияла (помните ли Нангияла) 



--------------------
 
 
№6 от: dx4 (27 юни 2008 16:42)

Страхотна статия поздрави за автора!


 
 
№7 от: isi (27 юни 2008 17:22)
Много ви благодаря! hi Чудех се какво да напиша за първи път тук в "Нашето детство" и реших, че Джекито, което е неделима част от моето детство и дори негов символ, го няма тук, липсва! Та затова! А пък и тази историйка трябваше да я има написана, защото почна да ми се струва вече, че не се е случвала, че е просто някакъв филм, който дори не съм гледала, а ми го е разказало едно малко момиченце с опашки и панделки, момиченце, което не го е страх от кучета! Радвам се да прочета и за вашите "Джекита". А кой знае, може някой друг "питомец" на моето Джеки да разкаже своите приключения с него самото! Със сигурност има много още за разказване puh_taram (поради липса на кученце - емоцийка) mig_mig
П.П. Тази история по принцип не е тъжна, даже е весела! Но историйки с кучета и деца няма как да са с весел край, нали! Тъжното е, че растейки, губим някои ценни неща от детството си, дори и да сме спечелили много други!



--------------------
 
 
№8 от: isi (6 септември 2008 14:45)
Аз се връщам към тази статия за да напиша откъс от песен на РОСИЦА КИРИЛОВА, за която сега се сетих. Но нито успях да открия песента, нито открих целия й текст. Можете ли да помогнете? На един от фестивалите в училище едно момче я пееше и тогава много я харесвах. Ето това, което се сещам от нея:
(то е точно по темата, между другото!)

ЛЮСИ   (с ударение на 2-та сричка)

Любимото куче,
в квартала на всички деца,
не знам как се случи,
но няма от него следа!
Изчезнаха с него и детския смях
и шумните детски игри.

Люси, ооо-ооо, Люси!

Децата .........
и ..........  ...........навред.
"Люси намерете
и всичко ще бъде наред!"

..................???

Спокойно, накрая всичко свършваше хубаво!
А Роси Кирилова още тогава  е говорела "За животните с любов"! wink



--------------------
 
 
№9 от: freja (7 септември 2008 02:48)

Песента "Люси" има алтернативно заглавие: "Песен за изгубеното куче". За първи път тя излиза в албума "Приятелите винаги остават" (1989). Текстът:


Люси (Песен за изгубеното куче)

Любимото куче в квартала на всички деца,
не знам как се случи, но няма от него следа.
Изчезнаха с него и детският смях,
и шумните детски игри.

Децата с надежда разнасят обяви навред:
"Люси намерете и всичко ще бъде наред!"
А може би просто на пътя лежи
под някое бързо такси?

И някой предложи да купим на нашите деца
куче, чиста порода, на черни и бели петна.
Децата не искат да чуят дори,
не сменят за нищо Люси.

Минаваха дните, но ето разнесе се вик:
-Хей, приятели, вижте! При нас се завръща Люси!
С децата пак тича, опашка върти
и с тях е във всички игри.



За щастливците, които са регистрирани в... един сайт... - ето им линк за сваляне.
За останалите - ще трябва да почакате между 12 и 24 часа, докато качим песничката на сайта mig_mig (съжалявам за което).

Сега един въпрос с повишена трудност: На коя (западна) песен ми напомня "Люси"?poches И най-вече припевът... Имайте предвид, че и аз не знам отговора на въпросаxaxa2 .


 
 
№10 от: Милен Иванов (15 март 2010 21:50)
 Иси страхотна история.Страхотни приятели.Страхотен баща.



--------------------
 
 
№11 от: катя милушева (15 март 2010 22:27)
 Прекрасно,тъжто и мило!  rev rev rev rev Няма нищо по мило от една размахана кучешка опашка и едни вперени в теб приятелски очи! rev rev rev
На мен също много ми е тъжно за едно кученце,стопаните на което изоставиха порутената си къща /вследствие на близкия строеж/,но то стои пред нея и я пази!
Хората от квартала го хранят,но то не се отделя от входната врата на тази къща !Ако искате ще ви го снимам?
стои и чака стопаните си!

ISI, ISI ти си......върхът!

 
 
№12 от: isi (22 юли 2010 12:27)

Реших тук да ви припомня  едно стихче на Валери Петров... Докато го четях сега, все за моето Джеки си мислех... и за  нашите опити да избягаме от него...  Прости ни, Джеки! Благодаря ти, верни приятелю!

Виновният
(из "За кучета и котки" (писани през 60-те,  70-те... ще проверя и уточня)

Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но повтарям го пак,
лаеше страшно и нямаше как!

И ето, след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка,скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален
търка се в мене и гледам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас.

- Господарю - той казва -  господарю любими,
От сърце ти си моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
във краката ти слагам.
Честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя
автомобил!
Ау, как беше ужасно!
Ау, как беше опасно!
Стигах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъхът ти
от лъха на бензин!
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по силно да лая!

-Влизай!  - казвам му строго.-
Но сърдит съм ти много,
Няма никога вече
да те водя далече!




--------------------
 
 
№13 от: zaharisa (22 юли 2010 14:42)

Получи се тук една човешка, покаятелна тема... Защото всеки от нас таи в себе си частичка вина и състрадание към тези от приятелите ни, които са родени като кучета, котки, зайци, птици и т.н. За колко неща като деца не сме се сещали, за колко се сещаме, когато те вече не са с нас (тук възраст няма). Така хубаво го е казал Валери Петров  em_125 и колко е трудно да си признаем em_105 Най-трудната любов е споделената.


 
 
№14 от: катя милушева (22 юли 2010 23:43)
Eх,ISI em_31 em_31 em_31 Някой отвлече едно мило кученце,което се засели при нас,"доведено от далече"от някой друг.Предполагаме,че пак някой го заведе далече...за съжаление и то лаеше силно,а не можеше да  пее...Колко сме жестоки понякога.Винаги си казвам,че който не обича животните, не обича и хората.Скоро пред ателието спря една каручка с бяло конче ,водена от брат ром.Беше горещо,а кончето се наведе и започна да пасе трева/снимах го, стана жал за това животинче/,как безропотно приемаше задълженията си и се трудеше за стопанина си и може би и са себе си...?!

 
 
№15 от: kametel (13 март 2012 15:00)

Колко помяри мъкнех в къщи не е истина.И малки галъбета паднали.Нашите се хващаха за главата.Ама аз бях максималист.Това е единственото нещо дето го правех в продължение на много време и то без да отчитам като ми се карат.Просто обичам животните.Аз донасям а майка и татко събота или неделя като съм на село го изметкат.Е да ама като се върне каметелчо пак донесе нещо да си гледа.




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?

Общо на сайта: (17)

Потребители (0):

Роботи (2): Google, Inktomi Spider

Гости: (15)
 
 
Помооощ!
 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?

Искам нов дизайн!
Този си е добър
Свикнали сме
Какво е това?
Я се стегнете, че това е ужас!

 
 
 
 
Ново в ПУК!

Големи и малки - Димитър Добревски. 1963

Големи и малки - Димитър Добревски. 1963. Изд. Народна младеж, София. Роман. Българска. І изд. Художник: Симеон Венов. С ил. Формат: 25 см. Тираж: 12 100 бр.  Подв. Страници: 188 с. Цена: 0.59 ...

Гатанки - Мария Георгиева. 1985

Гатанки: За най-малките и начална училищна възраст - Мария Георгиева. 1985. Изд. Отечество, София. Гатанки. Художник: Теодора Стойчева.  С цв. ил. Формат: 28 см. Офс. изд.  Тираж: 100 115 ...

Благородни сърца - Калина Малина. 1988

Благородни сърца - Калина Малина. 1988. Изд. Български писател, София. Сборник. Българска. І изд. Съставител Бистра Ганчева. Художник: Мира Лехчанска. С ил. С портр. Формат: 22 см. Тираж: 60 111 бр. ...

Горе ръцете, Ваше Величество! - Николай Мизийски. 1977

Горе ръцете, Ваше Величество! - Николай Мизийски. 1977. Странни случки върху 64 квадрата. Повест. Изд. Медицина и физкултура. Рецензент: Александър Кипров. Редактор: Дечко Миланов. ...

Няма да се сърдиш

Няма да се сърдиш - Ран Босилек. 1964. Изд. Български писател, София. Разказ. Българска. І изд. Редактор: Ангел Каралийчев. Художествен редактор: Магда Абазова. Технически редактор: Ветка Гуджунова. ...

Приключенията на барон Мюнхаузен - Рудолф Ерих Распе. 1990

Приключенията на барон Мюнхаузен - Рудолф Ерих Распе. 1990. Изд. Народна младеж, София. Сборник свързани разкази. Немска. VІ изд. Преразказал: Ангел Каралийчев. Редактор: Нина Иванова. Художник: ...

Крокодилът Гена и други приказки - Едуард Успенски. 1983

Крокодилът Гена и други приказки - Едуард Успенски. 1983. Изд. Отечество, София. Приказни повести. Руска. І изд. Превод: от рус. Мая Халачева (Крокодил Гена и другие сказки / Эдуард Успенский, 1977, ...