Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Юни 2018    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
 
 
Архиви
Юни 2018 (4)
Май 2018 (8)
Април 2018 (2)
Март 2018 (15)
Февруари 2018 (3)
Януари 2018 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Робинзоновците на космоса
19-09-2014, 07:00 | Автор: ssi | Категория: Архивите са живи / Библиотечка

 

Робинзоновците на космосаРобинзоновците на космосаРобинзоновците на космоса












































ПЪРВА ЧАСТ

КАТАСТРОФАТА

 

 

 

I

ΠΡЕДВЕСΤΗИΤЕ СИГНАЛИ

 

Първо да кажа няколко думи за себе си. За вас, мои непосредствени потомци, точността е ненужна, но скоро вашите деца, после децата на вашите деца, ще забравят дори, че съм съществувал. Колко малко зная аз за живота на собствения си дядо!

Този месец юли 1975 година аз завърших първата си година като асистент в лабораторията по геология във физическия факултет в Бордо - град на Земята. Тогава бях на двадесет и три години и без да смятам, че съм някакъв красавец, бях добре сложен младеж. Ако сега моят ръст е умален от старостта и прави жалко впечатление в този свят на млади гиганти, на Земята моите един метър и осемдесет и три сантиметра височина, широки плещи и здраво телосложение се налагаха. За вас един метър и осемдесет и три сантиметра е среден ръст!

Ако искате да си представите вида ми, вижте моя пръв внук Жан. Като него аз бях кестеняв, с голям нос, дълги ръце и зелени очи.

Бях много щастлив от назначението си, защото в същата лаборатория, където няколко години преди това скицирах първите вкаменелости, сега се забавлявах да откривам грешките, които студентите допускат, като смесват две близки форми - опитното око веднага установява и по никакъв начин не допуска смесването им.

Юли беше дошел. Изпитите бяха завършени и аз се готвех да замина с брат си Пол да прекарам една част от ваканцията при чичо ми Пиер Бурна, директор на новопостроената обсерватория в Алпите, чийто гигантски телескоп с пет метра и половина диаметрова леща щеше да позволи на френските астрономи да се борят при равни оръжия с американските си колеги. В своите измервания чичо ми щеше да бъде подпомогнат от първия си заместник Робер Менар - четиридесетгодишен мъж, голям учен и скромен човек, както и от цяла армия астрономи, изчислители и техници, които още не бяха пристиг нали, или се намираха в отпуск, или на път в някоя мисия, когато стана катастрофата. При него в този момент бяха само Менар и неговите двама ученици: Мишел и Мартин Соваж, които още не познавах. Сега, от шест години вече, Мишел не е между живите, а Мартин - вашата баба - ме напусна, както знаете, само преди три месеца. Тогава още и не подозирах чувствата, които щяха да ме свържат един ден е тях. Аз наистина съм спокоен и почти склонен към самотност, задоволявах се с компанията на вуйчо си и брат си - Менар не влизаше в сметката. Гледах ги като хора, от които се стеснявах, въпреки младостта им или по-скоро заради младостта им: Мишел тогава беше на тридесет години, а Мартин - на двадесет и две.

Това бе точно в шестнадесет часа на 12 юли 1975 година, когато почувствувах първите предвестници на катастрофата. Затварях вече куфарите, когато се позвъни отвън. Отворих вратата и пред мен се изпречи братовчед ми Бернар Верилак, геолог като мен. Три години преди това той участвува в първата експедиция от Земята до Марс, а предната година бе заминал отново.

- Откъде идваш този път? - запитах го аз.

- Направихме малък кръг без слизане отвъд орбитата на Нептун, като комета.

- За толкова малко време?

- Пол сериозно усъвършенствува нашия стар космически кораб Росни. Сега лети с 2000 км/сек без особени усилия.

- Добре ли мина пътуването?

- Ами да! Направихме сума изключителни снимки, но връщането бе трудно.

- Някакво произшествие ли?

- Не. Отклонихме се. Пол и Клод Ромие, бордовият астроном, твърдят, че всичко е станало така, сякаш някаква огромна, но невидима маса материя се е плъзнала в Слънчевата система. Вярно е, че Сигюр е на друго мнение и че Рей Мак Лий - нашият журналист, поддържа, че сме празнували твърде много по случай преминаването орбитата на Нептун, когато сме правили изчисленията за връщане.

Той погледна часовника си:

- Шестнадесет часа и двадесет минути. Трябва да те напусна. Приятна ваканция! Кога ще дойдеш с нас? Следващият обект е: спътниците на Юпитер. А знаеш ли, там ще има работа за двама геолози, дори за повече! Смятам, че ще имаш добра, съвсем нова тема за докторат. Но ние пак ще поговорим. Имам намерение да намина да видя чичо ти това лято.

Вратата се затвори след него. Никога вече нямаше да го видя. Скъпият ми приятел Бернар! Сигурно е мъртъв. . . Сега щеше да бъде на деветдесет и шест години. Наистина, той поддържаше, че марсианците са познавали тайната за удвояване на човешкия живот. Може би той още живее далеч някъде в пространството. Ако би знаел това, което щеше да ми се случи, не би ме напуснал!

Още същата вечер с моя брат взехме влака. Към шестнадесет часа на другия ден пристигнахме на гара... името й няма значение; не съм си го отбелязал и не си го опомням вече. Беше съвсем незабележителна гаричка. Нас ни чакаха. Опрян на един автомобил, висок рус младеж, по-едър от мен, ни направи знак и се представи:

- Мишел Соваж. Чичо ви се извинява, че не може да дойде. Задържа го важна и бърза работа.

- Нещо ново в мъглявините? - запита го брат ми.

- В мъглявините, не. Може би във Вселената. Вчера вечер исках да фотографирам Андромеда заради една супернова звезда, която току-що бе открита. Насочих големия телескоп по изчислението и от любопитство погледнах през „търсача", малкия телескоп, прикрепен успоредно към големия. Мъглявината Андромеда не бе там! Намерих я... на осемнадесет градуса от нормалното й положение!

- Ето - казах живо заинтересуван, - Бернар Верилак ми каза вчера...

- Нима се е върнал? - прекъсна ме Мишел.

- Да, отдалеч, някъде отвъд орбитата на Нептун. Каза ми впрочем, че изчисленията им били грешни или че нещо ги е отбило от пътя им на връщане.

- Това ще заинтересува много г-н Бурна.

- Бернар ще намине това лято към обсерваторията. Междувременно ще му пиша, за да му поискам подробности.

Докато говорехме така, колата се носеше бързо по долината. Една железопътна линия вървеше успоредно на пътя.

- До селото ли отива сега влакът?

- Не. Това е линията, построена наскоро от завода за леки метали, която ние наследихме. Добре, че всички манипулации са електрифицирани. Ако имаше пушек, трябваше да се премести заводът, или пък да се измести обсерваторията.

- Голям ли е този завод?

- Триста и петдесет работника за сега. Трябва да станат двойно повече.

Поехме по пътя, който се виеше нагоре към обсерваторията. В подножието на малкия скалист връх, на който беше построена, в живописна долина се гушеше хубаво селище. Малко по-високо се катереха постройките на завода и на сглобяемите жилища на персонала. Един далекопровод за високо напрежение се губеше някъде далеч, отвъд планините.

- Той идва от язовира, построен специално за завода. От него се снабдяваме и ние с електричество - обясни Мишел.

В самото подножие на обсерваторията се издигаха жилищата на чичо и на помощниците му.

- Какви промени от две години насам! - забеляза моят брат.

- Тази вечер на масата на чичо ви няма да бъдем малко: чичо ви, Менар, вие двамата, сестра ми, аз и Вандал, биологът...

- Вандал! Познавам го от рождението си! Та той е стар приятел на семейството ни.

- Той е тук заедно с един свой колега от Академията, прочутия хирург Масакр (масакр - на френски "клане").

- Какво смешно име за един хирург! - пошегува се брат си Пол. - Бр-р-р! ... Да бъдеш опериран от него, как ти се струва?

- Грешите, той е най-сръчният хирург във Франция и вероятно в цяла Европа. Тук е също и един от неговите приятели и негов, ученик едновременно - антропологът Андре Брефор.

- Патагонският Брефор ли? - попитах аз.

- Същият. Макар и просторна, къщата е пълна.

Щом пристигнах, влязох в обсерваторията и почуках на вратата на кабинета на чичо.

- Влезте! - изкрещя той. - Ах, ти ли си? - добави чичо ми с по-мек тон.

Той се вдигна от фотьойла си и проточи своята гигантска фигура, като ме притисна в мечешката си прегръдка. Още го виждам с посивелите си вежди и коси, с черните си като въглен очи и голямата си абаносова черна брада, разперена като ветрило над жилетката му.

Едно срамежливо „Добър ден, господин Бурна" ме накара да се обърна. Невзрачният Менар стоеше изправен до масата си, пред куп, изпълнени е алгебрични знаци, хартии. Тава бе малък, дребен човек с пенсне, с малка като на коза брадичка и огромно набраздено чело. Под тази незначителна външност се криеше човек, който можеше да говори дванадесет езика, да извлече на ум невероятни математически корени и за когото най-смелите изследвания в областта на висшата математика и общата физика бяха така обичайни, както за мене хоризонтите на Бордо и на околностите му. От тази гледна точка моят чичо, великолепен експериментатор и наблюдател, не можеше да се мери с него, а двамата заедно обемаха цялата астрономия и ядрена физика.

Тракане на машина привлече вниманието ми към другия ъгъл.

- Наистина - каза чичо ми, - забравих да те представя. Госпожице, ето моят племенник Жан, един негодник, който никога не е могъл да направи един точен сбор. Позорът на нашия род!

- Не съм единственият - запротестирах, Пол не е по-сръчен от мене.

- Това е така - призна той, - а баща им си играеше с интегралите. Родът се изражда. Накрая, да не им отнемаме това, което притежават. Жан ще стане отличен геолог, а вярвам, че Пол няма Да напише съвсем лошо нещо за асирийците.

- Индийците, чичо, индийците.

- Все едно е... Жан, ето Мартин Соваж - сестрата на Мишел, нашия асистент.

- Как се чувствувате? - запита тя, като ми протегна ръка.

Малко зашеметен, аз стиснах протегната ръка. Очаквах да видя някой лабораторен плъх с очила и остър нос. Но пред мен стоеше момиче с осанка на гръцка статуя, с дълги коси - толкова черни, колкото руси бяха тия на нейния брат, с малко ниско чело наистина, но с великолепни сиво - зелени очи и с такива черти на лицето, че просто отчайваха - толкова бяха правилни. Не беше достатъчно да се каже за нея, че е хубава - не, тя бе красива, пο-красива от всяка жена, която бях виждал.

Ръкостискането й бе искрено и късо. Тя потъна отново в изчисленията си. Чичо ме дръпна настрана.

- Виждам, че Мартин ти е направила обичайното си впечатление - пошегува се той. - То я съпътствува винаги. Мисля, че това се дължи на контраста с обстановката. Сега ще ме извиниш, но трябва да завърша работата си до вечерта, така че да бъда готов за наблюденията тази нощ. Както знаеш, още нямам персонал. Вечеря се в 7.30 часа.

- Толкова ли е важна работата? - попитах аз. - Мишел ми каза, че стават странни явления.

- Странни явления! Искаш да кажеш, че това срива със земята цялата наука! Представи си само: мъглявината Андромеда на 18° от нормалното си положение! Има две възможности: или тази мъглявина наистина е мръднала, и в този случай, тъй като завчера беше на мястото си, е достигнала скорост, която физически е невъзможна, или пък - и това е моето мнение, както и на нашите колеги от Монд Паломар - нейната светлина е била отклонена от нещо, което не е било там завчера. И не само нейната светлина, но и тази на звездите откъм нейната страна, тази на Нептун и може би също. Само една хипотеза не е толкова абсурдна: ти знаеш или по-скоро ти навярно не знаеш, че светлината се отклонява от интензивните гравитационни полета. Всичко става така, сякаш някаква огромна маса се е появила между Андромеда и нас, в  самата Слънчева система. И тази маса е невидима! Това е безразсъдно, невъзможно, и все пак е така!

- Бернар ми казваше, че на връщане от тяхната последна експедиция...

- Видя ли го? Кога?

- Вчера.

- И той се е върнал, кога?

- По миналата вечер, и то именно някъде отвъд орбитата на Нептун. Впрочем, той ми казваше, че навярно са били отклонени на връщане.

- С колко и кога?

Не го попитах. Мина като вихър. Ще дойде това лято насам!

- Това лято! Наистина! Това лято! Приготви една телеграма за него и му кажи да дойде незабавно с другарите си и с бордовия дневник. Синът на градинаря ще я занесе на пощата. Ключът на загадката е може би тук! Това лято! Хайде бягай! Какво, още ли си тук?

Побягнах веднага и написах телеграмата, която малкият Беноа замина тичешком да занесе в селото. Никога няма да узная дали Бернар я е получил.

След това влязох в къщата на чичо и там срещнах поканените. Първо Вандал, на когото бях ученик, когато приготвях учената си степен - едър и прегърбен, със сребриста коса, макар че бе едва четиридесет и пет годишен. Той ми представи приятеля си Масакр, дребен кестеняв човек с отмерени движения, и Брефор, висок, кокалест и мълчалив.

Точно в 7 часа и 20 минути чичо ми пристигна със свитата си и в 7.30 часа ние бяхме на масата.

Освен чичо и Менар, очевидно загрижени, ние бяхме весели. Брефор дори ни разказа с хумор трудностите, които е имал, за да отбегне една почетна наистина, но неприятна женитба с дъщерята на един старейшина от Огнена Земя. Колкото до мене, аз бях омагьосан от Мартин. Когато тя бе сериозна, хубавото и лице наподобяваше студен мрамор, но когато се смееше, очите й искряха, тя разтърсваше буйните си коси, като извръщаше леко глава, и бога ми, ставаше още по-хубава.

Но тоя ден не можах дълго време да се радвам на нейната компания. В 8 часа и 15 минути чичо стана и и направи знак. Те излязоха с Менар и аз видях през прозореца как се отправят към обсерваторията.

 

 

II

КАТАСТΡΟΦАΤА

 

За кафето отидохме на терасата. Вечерта бе приятна. Залязващото слънце хвърляше златист отблясък по високите планински вериги, далеч на изток. Мишел говореше за изопачаването на планетарната астрономия, откакто мисията Пол Бернадак бе отишла, по израза му „на самото място". Вандал ни разправи докъде са стигнали биологическите изследвания. Настъпи нощта. Върху планините блещеше полукръгла луна, звездите трепкаха.

Нощната прохлада се засили и ние влязохме в общата зала, без да запалим лампите. Бях седнал до Мишел срещу прозореца. След толкова дълго време всички подробности от тая вечер са още съвсем живи в паметта ми! Виждах как куполът на обсерваторията се откроява в небето с двете малки кули от двете й страни, които приютяваха допълнителните телескопи. Бяхме се, обособили на малки групички. Аз разговарях с Мишел. Без да зная защо, чувствувах се щастлив и ми бе леко. Имах впечатлението, че съм съвсем лек и във фотьойла се чувствувах така, както добър плувец във водата.

В обсерваторията едно малко прозорче светна, изгасна и пак светна.

- Шефът има нужда от мене - каза Мишел, - отивам.

Той погледна светещия си часовник.

- Колко е часът? - попитах.

- 11 часът и 36 минути.

Той стана и за своя голяма изненада, а и за наша, това просто движение го отхвърли чак до стената, отдалечена на цели 3 метра от него.

- Но... аз съвсем съм изгубил тежестта си!

На свой ред станах и въпреки предпазливостта ми, чукнах главата си в стената.

- А-а-а! Това пък какво е!

Всички извикаха от учудваме. Няколко мига ние се въртяхме в салона като прашинки, носени от вятъра. Всички имахме страшния усет за една вътрешна (празнота, за виене на свят, за почти пълната липса на усет за горе и долу. Аз се хващах за мебелите и политнах към прозорците. Не, аз бях луд!

Звездите сякаш танцуваха някаква бясна сарабанда - също така, както танцува тяхното отражение в непрекъснато движеща се вода. Те трептяха, уголемяваха се, угасваха, пак се появяваха, плъзгаха се внезапно от едно място на друго.

- Гледайте! - извиках аз.

- Това е краят на света! - простена Масакр.

- Мисля, че наистина е краят - прошепна ми Мишел. И аз усетих как пръстите му се забиват в моето рамо. Сведох очите си, уморени от звездния танц.

- Планините! Планините!

Планинските върхове изчезваха. Най-близките все още стояха непокътнати, но най-отдалечените, от ляво, бяха отрязани така ясно и съвършено, като парче сирене с нож. И всичко това връхлиташе върху нас!

- Сестра ми! - извика Мишел с пресипнал глас и се спусна към вратата.

Видях го да се катери с дълги, несръчни крачки, всяка от които беше по 10-тина метра, по пътечката към обсерваторията. С празен мозък, извън въздействието на страха, развитието на това явление се запечатваше в ума ми. Беше като някакво огромно, невидимо острие, което идеше към нас, забиваше се и над него всичко изчезваше. Това трая може би 20 секунди! Аз чувах глухите възклицания на моите съседи. Видях Мишел да потъва в обсерваторията. Изведнъж тя изчезна! Едва имах време да видя на стотици метри по-долу планината, отрязна като с бръснач. Тя показваше своите недра като геоложка диаграма и бе осветена със странна оловносива светлина - светлина от друг свят. Миг след това с оглушителен шум катастрофата се сгромоляса върху ни. Сградата се олюля, аз се вкопчих в някакъв мебел. Прозорецът се пръсна, като че бе натиснат отвътре от някакво гигантско коляно. Бях изсмукан навън, повлечен безразборно на всички страни заедно с моите другари от един вятър с непозната сила, търкалян по склона, блъскан в камънаците и храстите, обръщан с главата надолу, задушван. От носа ми течеше обилно кръв. Няколко секунди - и всичко бе свършено.

Намерих се на петстотин метра по-долу, сред разпръснати в безпорядък неща, остатъци от дървета, стъкла, керемиди. Обсерваторията се показа отново и както ми се стори - непокътната. И беше светло - някаква странна, медна светлина. Вдигнах глава и видях едно умалено, далечно слънце. Ушите ми бръмчаха, лявото ми коляно бе подуто, очите ми бяха кръвясали. Въздухът бе напоен с някакъв странен зловонен мирис.

Първата ми мисъл бе за моя брат. Той лежеше, прострян на гръб, на няколко метра от мене. Устремих се учуден, че се чувствувам отново тежък. Пол бе със затворени очи. От десния му прасец, дълбоко наранен от парче стъкло, течеше кръв. Той дойде в съзнание, когато му направих превръзка с носната си кърпа.

- Още ли сме живи?

- Да, ти си ранен. Но това не е опасно. Ще отида да видя другите.

Пол седна.

- Иди!

Вандал вече се надигаше. Около очите на Масакр имаше синини, но това бе всичко. Той се отправи към Пол и го прегледа.

- Няма нищо. Превръзката е почти безполезна. Не е засегнат голям кръвоносен съд.

Брефор беше по-тежко засегнат. На главата си имаше голяма дупка и бе в безсъзнание.

- Трябва да му се помогне бързо - каза хирургът. - При вашия чичо имам всичко каквото трябва.

Погледнах сградата. Тя беше издържала доста добре изпитанието. Една част от покрива бе отнесена, прозорците бяха издънени и капаците изскубнати, но останалото изглеждаше непокътнато. Носейки Брефор и моя брат, ние влязохме вътре. Мебелите бяха преобърнати, с изтърбушени вътрешности на пода. Криво-ляво изправихме на крака голямата маса и сложихме на нея ранения Брефор. Вандал помогна на Масакр.

Изведнъж забелязах, че до този момент бях забравил за чичо си. Вратата на обсерваторията бе отворена, но вътре нищо не мърдаше.

„Ще отида да видя" - казах си аз и накуцвайки тръгнах. Като заобиколих сградата, пред мен изникна градинарят бай Анселм, за когото бях съвсем забравил. От лицето му течеше обилно кръв и аз, го пратих при лекаря. Стигнах до обсерваторията и се изкачих по стълбището. Куполът бе пуст, големият телескоп - изоставен.

На бюрото Менар наместваше очилата си озадачен.

- Къде е чичо ми? - извиках му аз.

Като чистеше очилата си със своята носна кърпа, той отговори:

-  Когато стана катастрофата, поискаха да излязат, и не зная вече къде са.

Аз изхвърчах навън, като виках:

- Чичо! Мишел! Мартин!

Отговори ми едно „Е-е-е-о". Намерих чичо си зад купчина срутени скали, седнал и облегнал гръб на един голям камък.

- Изкълчил си е глезена - обясни ми Мартин.

- А Мишел?

Въпреки обстоятелствата, аз се възхищавах на закръглеността на рамото, което се показваше изпод разкъсаната й рокля.

- Той отиде за вода на извора.

- Е добре, чичо, как ще обясните вие станалото?

- Какво искаш да ти кажа? Не зная нищо. Как са другите?

Аз го осведомих.

- Трябва да се слезе в селото и да се види какво става там - подзе той.

- За нещастие, слънцето залязва.

- Слънцето залязва? Но не, то изгрява.

- Залязва, чичо. Преди малко то бе по-високо.

- А-а-а, ти говориш за тази медна угарка? Погледни по-скоро зад себе си!

Обърнах се и видях зад срутените планини едно лъчезарно синкаво слънце. Трябваше да се признае неоспоримата действителност: бяхме в един свят, който имаше две слънца.

Часовникът ми показваше 0 часа и 10 минути.

 

 

 Ако ви е харесало началото, ето и цялата книжка .

robinzonovcite-na-kosmosa-1.doc [771.5 Kb] (сваляния: 169)

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Sulio (5 октомври 2014 13:39)

За да не разваляте удоволствието от книгата, моля научете се да оставяте файлове за даунлоад.  Както и да се опитвам да свал .doc файла, все се сваля самата заглавна страница. 


 
 
№2 от: Цонка (5 октомври 2014 14:00)

Sulio, няма проблем със свалянето на файла. Щракам върху него с ляв бутон и избирам save, или пък направо се изтегля, според браузъра, който ползвам. Пробвах през IE и Chrome и всичко е наред - 97 страници са налични.




--------------------
 
 
№3 от: ssi (5 октомври 2014 17:22)

Не виждам защо трябва да се използва остър тон, при положение че има 36 изтегляния за момента? Който не може да си го изтегли, винги може да ми пише и аз ще му го пратя по какъвто начин си избере. Мога, ако иска, да му дам и сканираните страници...Мислите ли, че аз съм го сканирал, OCR-вал и редактирал, само и само да излъжа някой в сайта, че може да си го изтегли? Или може би сме си направили подгупа, която само тя може да си тегли файла, а другите да гледат отстрани и да молят, като просяци, а ние от високо да им се присмиваме?
Аз моля!- Педи да отправяте критики, помислете поне за няколко секунди, Къде може да е проблемът???  Досега не съм видял тук някой да е попитал, ако има проблем, и друг да му отговори - "Няма да ти кажа, къде е проблема!"


 
 
№4 от: admin (5 октомври 2014 19:52)

Светли, много ти благодаря за книгата. Страшно съм нетърпелив да започвам да я чета - от понеделник :), припомняйки си детските ми изживявания




--------------------
 
 
№5 от: bobby (14 февруари 2015 12:44)

Ако ползватем  Android baciran таблет или телефон свалвте го с Chrome  не с Internet


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 9
Потребители: 0
Гости: 9

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?


 
 
 
 
Ново в ПУК!