Главна » Архивите са живи » Библиотечка » Приказки по телефона - Джани Родари
Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Септември 2014    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
 
 
 
Архиви
Септември 2014 (14)
Август 2014 (19)
Юли 2014 (11)
Юни 2014 (11)
Май 2014 (18)
Април 2014 (21)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, dani, freja, tmp, Надя

Редактори: Anakin Skywalker, boysta3, Cvetan, donaddt, eli, isi, ive, marulka, regina, Simpra, ssi, tivesto, zaharisa, zori djunkova, zverche, Айви, Бяло, Зико, катя милушева, Лилия, Цонка, Чудакът от 6-ти Б

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Приказки по телефона - Джани Родари
6-10-2008, 23:05 | Автор: isi | Категория: Библиотечка, Приказки
Отдавна се каня да ви разкажа тези приказки по телефона. Вече е време да започвам, защото в "Нашето детство" си осигурихме достатъчно телефонни апарати! А аз пък имам при мен и "един счетоводил на име Бианки"!
Първите приказки, които съм ви избрала специално, са точно за НАС! Имайте търпение и ги прочетете отново, сега вече като големи ДЕЦА, струва си!  А за награда може да избирате - дъжд от бонбони, сладоледен замък, шоколадов път или пък разходка с подвижния тротоар!
 
 
Синият светофар
 
Веднъж светофарът, който стои на Площада при катедралата в Милано, извършил странна постъпка. Всичките му светлини внезапно се оцветили в синьо и хората не знаели какво да правят.
— Да пресичаме ли или да не пресичаме? Да спрем или да не спираме?
От всичките си очи на всички посоки светофарът разпръсквал необикновения си син сигнал с такъв небесносин цвят, какъвто небето на Милано не познавало.
Докато чакали да разберат какво става, автомобилистите натискали клаксони и свирки, мотоциклистите карали да ръмжат моторите и по-тлъстите граждани викали:
— Знаете ли кой съм аз?
Шегаджиите подхвърляли остроти:
— Зеленото си го е присвоил началникът, за да си направи вила сред полето.
— Червеното са го употребили, за да боядисат рибките в градината.
— А знаете ли какво правят с жълтото? Разреждат олиото.
Най-после дошъл един регулировчик, застанал на кръстопътя и започнал да оправя движението. Друг регулировчик намерил командната кутия и спрял тока.
Преди да изгасне, небесносиният светофар имал време да си помисли:
"Бедничките! Аз им дадох сигнал "път свободен за небето». Ако ме бяха разбрали, сега всички щяха да знаят да летят. Но може би не им достигна смелост.»
...........................
 
Едно и седем
 

Запознах се с едно малко момче, което беше седем момчета.

Живееше в Рим, казваше се Паоло и баща му беше ватман.

Но то живееше и Париж, казваше се Жан и баща му работеше във фабрика за автомобили.

Но то живееше и в Берлин, там се казваше Курт и баща му беше учител по виолончело.

Но то живееше и в Москва, казваше се Юрий, като Гагарин, и баща му беше зидар и следваше математика.

Но то живееше и в Ню Йорк, казваше се Джими и баща му имаше бензиностанция.

Колко изброих? Пет – липсват две: едното се казваше Чиу, живееше в Шанхай и баща му беше рибар; последното се казваше Пабло, живееше в Буенос Айрес и баща му беше бояджия.

Паоло, Жан, Курт, Юрий, Джими, Чиу и Пабло бяха седем, но бяха все едно и също малко момче, което беше на осем години, знаеше вече да чете и пише и караше колело, без да държи кормилото.

Паоло беше с черна коса, Жан – с руса, а Курт – с кестенява, но бяха едно и също момче. Юрий беше с бяла кожа, Чиу – с жълта, но бяха едно и също момче. Пабло гледаше филми на испански, Джими на английски, но бяха едно и също момче и се смееха на един и същи език.

Сега те са големи и не могат да воюват помежду си, защото седмината са един-единствен мъж.
.................
 
Тролейбус номер 75
 
Една сутрин тролейбус номер 75, който тръгва от квар­тала Монтеверде Векио за площада Фиуме, вместо да слезе към Трастевере, свил по хълма Яникул, ударил по старинния път Аурелия и след няколко минути препускал сред поля­ните вън от Рим като изтърван заек.
Почти всички пътници по тоя час били чиновници и четели вестници, дори и тия, които не си били купили, защото надничали над раменете на съседите си. Един гос­подин, като обръщал страницата, вдигнал за миг очи, погледнал навън и се развикал:
— Кондуктор! Каква става? Измама! Измама!
И другите пътници вдигнали очи от вестниците и про­тестите се слели в бурен хор:
— Но оттук се отива към Чивитавекия!
— Какво прави шофьорът?
— Полудял е, вържете го!
— И това ако е обслужване!
— Сега е девет без десет, а точно в девет трябва да бъда в съда — извикал един адвокат. — Ако загубя де­лото, ще дам под съд управата на тролейбусите.
Шофьорът и кондукторът се опитали да отблъснат атаката, като обявили, че те нямат нищо общо с тази рабо­та, че тролеят не изпълнява командите и постъпва на своя глава. И наистина в тоя миг тролеят излязъл дори от шо­сето и се спрял в окрайнината на една свежа и благоуханна горичка.
— У, циклами! — извикала възхитена една госпожа.
— Тъкмо време да мислим за циклами — отвърнал адвокатът.
— Няма значение — отговорила госпожата, — ще при­стигна със закъснение в Министерството, ще ме мъмрят, но какво да се прави. А тъй като сега съм тук, искам да си доставя удоволствието да бера циклами. Цели десет години не съм брала циклами.
Слязла от тролея, вдъхнала с отворена уста въздуха на тая особена утрин и започнала да си бере букетче цик­лами.
Като се разбрало, че тролеят не желае да потегли, един след друг пътниците слезли да се поразтъпчат и да изпушат по една цигара. Междувременно тяхното лошо настроение изчезнало като мъгла на Слънце. Един си от­къснал маргаритка и си я сложил на петлицата, друг от­крил зелена ягодка и викнал:
— Аз, аз я намерих! Сега ще си закача на нея визитната картичка и като узрее, ще дойда да си я откъсна и тежко ви, ако не я намеря. — И наистина той измъкнал от портфейла
си една визитна картичка, набучил я на една клечка и я забол на ягодата. На картичката пишело доктор Джулио
Болати.
Двама чиновници от Министерството на просветата смачкали на топка вестниците си и започнали мач. И всеки път, когато ритали топката, викали:
— По дяволите!
Изобщо не приличали на чиновниците, които преди малко били готови да линчуват тролейбусчиите. А те си били разделили едно хлебче и си правели пикник на тревата.
— Внимание! — извикал по едно време адвокатът.
Тролеят с подскок си бил тръгнал съвсем сам и се от­далечавал в лек тръс. Едва успели да се качат. Последна скочила госпожата с цикламите, която се възмущавала:
— Е, така не бива! Тъкмо взе да става приятно.
— Колко стана часът? — попитал някой.
— Ух, кой знае колко е късно.
И всички погледнали китките си. Изненада: часовни­ците показвали още девет без девет. Ясно — през цялото време, докато траяла малката разходка из полето, стрел­ките не се били движили. Било подарено време, малка до­бавка, както когато човек купи кутийка сапун на прах и вътре намери малък подарък.
— Не може да бъде! — чудела се госпожата с цикла­мите, докато тролеят се връщал към обичайния си маршрут и заслизал по улица Дандоло.
Всички се чудели. И при това имали пред очите си вест­ника и най-отгоре на него ясно и точно била написана да­тата 22 март. През първия пролетен ден всичко е възможно.
.........................
 
Страната без остриета
 
Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пъту­вал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна, къ­дето ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завърш­вали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на ули­цата били насадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата, внимавал да не се убоде, но забелязал, че тръните сякаш били от гума: само гъделичкали по ръката.
— Я гледай! - възкликнал Джованино.
Иззад храста се показал един общински пазач и му се усмихнал.
— Не знаете ли, че е забранено да се берат рози?
— Много съжалявам, но и не помислих за това.
— Добре, тогава ще платите само половин глоба — казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глобата с молив без връх, и не се сдържал:
— Извинете, може ли да погледна сабята ви?
— С удоволствие ще ви я покажа — отговорил паза­чът. Разбира се, и сабята била без острие.
— Но що за страна е вашата!
— Страната без острия — отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думите, които изговарял, били написани с главни букви.
— А пирони употребявате ли?
— Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега, моля, ударете ми два плесника.
Джованино зяпнал, като че се готвел да глътне цяла торта наведнаж.
— Моля ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство над служебно лице. Двата плесника би трябвало да ми ги ударят, а не аз да ги удрям.
— Но тука е прието така — обяснил вежливо паза­чът. — Цяла глоба - четири плесника, половин глоба - два плесника.
— Ама на пазача ли?
— На пазача.
— Но това е несправедливо, това е ужасно!
— Разбира се, че е несправедливо, разбира се, че е ужасно — отговорил пазачът. — Това е толкова противно, че хората, за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинни хорица, внимават и не вършат нищо противоза­конно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внима­вайте.
— Но аз не бих желал и да ви потупам по бузата. Най-много ще ви помилвам.
— Щом е така — решил пазачът, — трябва да ви при­дружа до границата.
И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без острия. И днес още той мечтае да се върне там и да поживее по най-учтивия възможен начин в някоя къщичка без връх.
.........................
 
Страната с "не" отпред
 
Джованино Денгуба бил голям пътешественик.
Пътувал той, пътувал и попаднал в една страна с "не" отпред.
— Що за страна е тази? — попитал той един гражданин, който седял на чист въздух под едно дърво.
Вместо да му отговори, гражданинът извадил от джоба си едно джобно ножче и го поставил отворено на дланта си.
— Виждате ли това?
— Това е ножче.
— Грешите. Това е "неножче», тоест ножче с "не» отпред. Служи, за да кара моливите отново да пораснат, когато се изтъпят. Много е полезно за училищата.
— Прекрасно — казал Джованино, — и после?
— После имаме "незакачалка».
— Искате да кажете "закачалка»?
— Закачалката не върши работа, ако нямате палто да си го закачите на нея. Нашата незакачалка е съвсем друго нещо. Там не трябва да се закачва нищо, всичко си е закачено. Ако имате нужда от шлифер, отивате при нея и си го откачате. Който има нужда от сако, не трябва да ходи и да си го купува: минава край незакачалката и го откача. Има летни незакачалки и зимни незакачалки, мъжки незакачалки и дамски. Така се пестят много пари.
— Прекрасно. А друго?
— После имаме нефотографически апарат, който, вме­сто да прави фотографии, прави карикатури и така се смеем. После имаме нетоп.
— Бррр. Ужас!
— Нищо подобно. Нетопът е обратното на топ и служи за разваляне на воините.
— Как работи?
— Много лесно: и едно дете може да си служи с него. Ако има война, свирим с нетръбата, стреляме с нетопа и войната веднага се разваля.
Каква чудна страна, тая страна с "не» отпред...
....................
 
Думата "плача"
 
Тази история не се е случила, но сигурно ще се случи утре. Ето какво се разказва в нея:
Утре една добра стара учителка завела учениците си, наредени в редица по двама, да разгледат Музея на отми­налото време, където били събрани нещата от миналите времена, които не служат вече, като кралската корона, шлейфът на кралицата, трамваят от Монца и така нататък.
Зад една малко напрашена витрина се мъдрела думата "плача».
Учениците от Утре прочели надписа, но не го раз­брали.
— Госпожо, какво значи това?
— Дали е древно украшение?
— Може би е принадлежало на Етруските? Учителката им обяснила, че едно време тази дума много се употребявала и много боляла. Показала им едно шишенце, в което били запазени сълзи, кой знае, може би ги бил про­лял някой роб, бит от господаря си, или някое бездомно дете.
— Прилича на вода — казал един ученик.
— Но тази вода парела и горяла — казала учител­ката.
— Може би преди употреба са я възварявали?
Учениците изобщо не разбирали, дори започнали да се отегчават. Тогава учителката ги завела да видят други отдели на музея, където имало по-лесни за разбиране неща, като решетките на един затвор, едно куче пазач, трамваят от Монца и така нататък, все неща, които в щастливата страна Утре не съществували.
....................
 
Кристалният Джакомо
 
Едно време в далечен град се родило прозрачно дете. През него можело да се вижда както през въздуха и водата. Било от плът и кръв, а изглеждало като от стъкло и ако паднело, не се строшавало, най-много на челото му из­лизала прозрачна цицина.
Виждало се как бие сърцето му, виждало се как мис­лите му играят като шарени рибки в басейна си.
Веднъж по погрешка детето казало една лъжа и вед­нага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава нататък през целия си живот то не казало нито една лъжа.
Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гър­дите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.
Детето пораснало, станало младеж, после мъж и всеки можел да чете мислите му и да отгатва отговорите му, ко­гато го питали още преди да е отговорил.
Той се казвал Джакомо, но хората го наричали "Кри­сталният Джакомо» и всички го обичали заради неговата честност и край него всички ставали по-добри.
За жалост в тая страна се издигнал да управлява един жесток диктатор. Започнал период на насилия, неспра­ведливости и нещастия за народа. Който посмеел да се въз­мущава, изчезвал, без да остави следа. Който.се бунтувал, бил разстрелван. Бедните били преследвани, унижавани и оскърбявани по стотици начини.
Хората мълчали и страдали поради страх от послед­ствията.
Но Джакомо не умеел да мълчи. Дори и да не отварял уста, неговите мисли говорели вместо него: той бил прозрачен и всички четели зад челото му мисли на възмуще­ние - Джакомо осъждал несправедливостите и насилията на тирана. После тайно хората си повтаряли мислите на Джакомо и се обнадеждавали.
Тиранът накарал да арестуват Кристалния Джакомо и заповядал да го хвърлят в най-мрачния затвор.
Но тогава се случило нещо изключително. Стените на килията, в която Джакомо бил затворен, станали прозрач­ни, след тях — стените на затвора, и най-после — външ­ните стени. Хората, които минавали край затвора, виждали Джакомо седнал на своето столче, сякаш и затворът бил от кристал, и продължавали да четат мислите му. Нощем затворът разпръсквал силна светлина и тиранът в своя дворец трябвало да спуска всички завеси, за да не я вижда, но пак не успявал да заспи. Кристалният Джакомо, макар и във вериги, бил по-силен от него, защото истината е по-силна от всяко нещо, по-светла от деня, по-страшна от ураган.
.............................
 
И ето обещаните награди, избирайте:
 
Поучителни бонбони
 
На планетата Бу няма книги. Науката се продава и се консумира в бутилки.
Историята е една червена течност, която прилича на сок от нар. Географията — течност, зелена като мента, граматиката е безцветна и има вкус на минерална вода. Няма училища, учи се в къщи. Всяка сутрин децата, спо­ред възрастта, трябва да гаврътнат чаша история, няколко лъжици аритметика и т.н.
Но ще повярвате ли? Пак се глезят.
— Хайде — бъди послушен — казва майката, — не знаеш колко е вкусна зоологията. Сладка е, много е сладка.
Питай Каролина (това е електронният робот, който помага в къщната работа).
Каролина великодушно предлага да опита първа съ­държанието на бутилката. Налива си един пръст в чашата, изпива го, цъква с език:
— Ух, че е хубаво! — и веднага започва да декламира зоологията. "Кравата е преживящо четириного, храни се с трева и дава мляко с шоколад.»
— Видя ли? — пита ликуващата майка.
Ученичето се колебае. Подозира все още, че не се касае за зоология, а за рибено масло. После се примирява, за­тваря очи и нагълтва целия урок наведнъж. Ръкопляскане.
Има, разбира се, старателни и ученолюбиви ученици, дори лакоми. Стават нощем, открадват си история — сок от нарове, и я изблизват до последната капка от чашата. Стават много учени.
За децата от яслите има поучителни бонбончета: имат вкус на ягода, на ананас, на карамел и съдържат лесни стихчета, имената на дните на седмицата, числата от едно до десет. Един приятел космонавт ми донесе за спомен едно от тези бонбончета. Дадох го на моето момиченце и то започна веднага да декламира едно смешно стихотворение на езика на планетата Бу, което гласеше горе долу така:
     "Анта анта перо перо
     Пента пинта пим перо"
И аз нищо не разбрах.
................................
 
Дворец от сладолед
 
Някога в Болоня построили дворец от сладолед точно на Големия площад и децата идвали отдалече да си поближат.
Покривът бил от разбит каймак, пушекът от комините от захарен памук, комините от захаросани плодове. Всичко останало било от сладолед: врати от сладолед, стени от сла­долед, мебели от сладолед.
Едно детенце се хванало за една маса и взело да ближе краката й един по един, докато масата се стоварила върху него с всички чинии, а чиниите били от шоколадов сладолед, най-хубавия.
Общинският пазач забелязал по едно време, че един прозорец се разтапя Стъклата били от ягодов сладолед и се превръщали в розови ручейчета.
— Бързо — извикал пазачът, — още по-бързо!
И всички се нахвърлили да ближат колкото можело по-бързо, за да не отиде на вятъра нито капчица от този шедьовър.
— Кресло! — молела една бабичка, която не успяла да си пробие път в тълпата. — Кресло за една бедна старица. - Кой ще ми го донесе? С облегалки за ръцете, ако е възможно.
Един благороден пожарникар изтичал да донесе кресло от сладолед с крем и шанфъстък и бедната старица, грейнала от щастие, започнала да го ближе тъкмо от облегалките за ръце.
Велик ден бил този и по заповед на лекарите никого не го заболял коремът.
И сега още, когато децата искат голям сладолед, родителите въздишат:
— Да, разбира се, на тебе няма да ти стигне и цял дво­рец като онзи в Болоня.
 
..................
 
Шоколаденият път
 
Трима братя от Барлета веднъж, вървейки през полето, открили един много гладък път, и целия кафяв.
— Какво ли ще е това? — попитал първият. — Не е дърво — казал вторият. — Не е въглища — обадил се третият. За да разберат по-добре, и тримата коленичили и близнали.
Било шоколад, просто целият път бил от шоколад. Започнали да ядат едно парченце, после друго парченце, дошли вечерта и тримата братя продължавали да ядат шоколадения път, докато от него не останало нито едно квадрадче. И нямало вече нито шоколад, нито път.
— Къде сме? — попитал първият.
— Не сме в Бари — казал вторият.
— Не сме в Молфета — обадил се третият.
Не знаели просто какво да правят. За щастие ето че се задал на връщане от полето селянин със своята каручка.
— Аз ще ви закарам у вас — казал селянинът.
Той ги закарал до Барлета, до вратата на тяхната къща. Като слизали от каручката, забелязали, че тя е от бисквити. Без да кажат каквото и да е, почнали да я гризат и не оста­вили пито колела, нито стръки.
Трима братя чак такива късметлии не било имало иикога преди тях в Барлета и кой знае кога ще има пак.
.......
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: isi (6 октомври 2008 23:25)
 
Извинявайте, ще си довърша статията тук, в коментарите, понеже нещо прекалих и не ми стигна мястото wink Обещавам да добавя последните два разказа, че са от обещаните награди!




--------------------
 
 
№2 от: furious_kid (7 октомври 2008 00:06)
ISI, моля те! help
Родари - на час и по лъжичка... Давам на деца да четат нашите литературни спомени, а Джани Родари трябва да се ОСМИСЛИ.... Това не е като Вилхелм Буш или Ран Босилек (Рамбо Силек, според някои от наследниците). В почти същите семейнo-социални условия, като сега у нас  Родари си пише посланията към тогавашните подрастващи италианчета... Помо-о-о-о-ощ! Да спасим нечетящите деца! hum-hum

 
 
№3 от: admin (7 октомври 2008 01:32)
Лелеееееее, Ели, как я измисли тая поЛимонитичност?! Лукчо и политика на мен не ми се връзва. Но всеки му - своето. Ето за припоняне:

Джелсомино в Страната на лъжците (Gelsomino nel paese dei bugiardi, 1958)
http://www.chitanka.info/lib/text/2066

Приключенията на Лукчо (Il Romanzo di Cipollino, 1951)
http://www.chitanka.info/lib/text/2065

Да живей, живей другаря Родари! wink



--------------------
 
 
№4 от: isi (11 октомври 2008 11:28)
Аз все пак не се сдържах и добавих още една порция "Приказки по телефона" ето тук: "Бърканица в приказките"!



--------------------
 
 
№5 от: donaddt (11 октомври 2008 18:54)
Много хубави приказки. Мисля, че сме учили за Кристалния Джакомо. А днес се возя на автобус 75. И мога да си помечтая за тролейбуса със същия номер.

 
 
№6 от: kitten (19 ноември 2013 03:48)

Прекрасна статия, isi. bravo2
Чудесни са приказките на Джани Родари!




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?

Общо на сайта: (15)

Потребители (1):scorpio

Роботи (2): Google, Inktomi Spider

Гости: (12)
 
 
Помооощ!
 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:

Биология / Природознание
Български език / Литература/ Родна реч
География
Изобразително изкуство
История / Роден край
Математика
Музика / Пеене
Трудово обучение
Физика / Химия
Физическо възпитание
Час на класа
Чужд език (руски, френски, немски, английски, етруски!)
Друго

 
 
 
 
Ново в ПУК!

Горе ръцете, Ваше Величество! - Николай Мизийски. 1977

Горе ръцете, Ваше Величество! - Николай Мизийски. 1977. Изд. Медицина и физкултура. Странни случки върху 64 квадрата. Художник: Б. Менгишев. Страници: 42 с.

Няма да се сърдиш

  Няма да се сърдиш - Ран-Босилек. 1964. Изд. Български писател, София. Разказ. Българска. І изд. Редактор: Ангел Каралийчев. Художествен редактор: Магда Абазова. Технически редактор: Ветка ...

Приключенията на барон Мюнхаузен - Рудолф Ерих Распе. 1990

Приключенията на барон Мюнхаузен - Рудолф Ерих Распе. 1990. Изд. Народна младеж, София. Сборник свързани разкази. Немска. VІ изд. Преразказал: Ангел Каралийчев. Редактор: Нина Иванова. Художник: ...

Крокодилът Гена и други приказки - Едуард Успенски. 1983

Крокодилът Гена и други приказки - Едуард Успенски. 1983. Изд. Отечество, София. Приказни повести. Руска. І изд. Превод: от рус. Мая Халачева (Крокодил Гена и другие сказки / Эдуард Успенский, 1977, ...

Знаменосецът - Петър Стъпов. 1976

Знаменосецът - Петър Стъпов. 1976. Изд. БЗНС, София. Роман. Българска. ІІ прераб. и доп. изд. Художник: Петър Рашков. Формат: 20 см. Тираж: 40 200 бр. Страници: 296 с. Цена: 1.15 лв. // 1. изд. 1942 ...

Авдеенко, Александър (1908-1996)

Александър Осипович Авдеенко (Александр Осипович Авдеенко, 08.08.1908-1996). Руски съветски писател, публицист, драматург и кино-сценарист, автор на повече от 40 книги. Роден в Макеевка, в ...

Аз обичам - Александър Авдеенко. 1959

Аз обичам - Александър Авдеенко. 1959. Изд. Народна младеж, София. Роман. Превод: от рус. Божана Димитрова (Я люблю / Александр Авдеенко, 1933) С 1 л. портр. Формат: 25 см. Тираж 15 000 бр. Подв. ...