Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Юли 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031 
 
 
Архиви
Юни 2020 (4)
Май 2020 (1)
Април 2020 (5)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
КАТО ВСЯКА ИСТОРИЯ И ТАЗИ СИ ИМА ВЪВЕДЕНИЕ
9-10-2008, 00:10 | Автор: admin | Категория: Специални проекти / Синеоката Принцеса
В един малък град, почти в края му, в малка къщичка със зелен покрив и дъбова врата, живееше Синеоката Принцеса.
Знам-знам! Ще кажете, че вече принцеси не съществуват. А и на всеки е известно, че те живеят в замъци – що ще дири принцеса в къща, в някакво си градче? И помисляйки си така ще сгрешите! Наистина, напоследък принцесите са на изчезване, те са много рядък, застрашен вид, който ако имаше Червена книга за хора щяха да бъдат на първо място. Но на нашата принцеса и бе изписано в очите, че е от принцесен вид. Наистина, такива височайши особи живеят обикновено в глупави, студени замъци, но нашата принцеса си имаше странен вкус и предпочиташе да живее по-близо до тучните ливади с подсмъркващи
  • пъстрокрили пеперуди, които се ширваха над Къщата пролет и до дълбоките преспи през зимата, в които можеше да си прави снеготунели, водещи незнайно къде.
    Синеоката Принцеса беше на цели 10 години – възраст, достойна за оценяване от всеки разумен човек. Понеже разумните хора също са на изчезване, възрастта на Синеоката Принцеса рядко беше оценявана както подобава. Дори напротив. Големите не и обръщаха внимание или я гледаха с надменен, или пък "захаросан" поглед [**].  Доколкото и бе възможно тя не им обръщаше внимание – просто сбърчваше малкото си, леко чипо носле и продумваше: "Глях!" [***]. Когато се налагаше, все пак, да се разправя с разни стари не-принцове и не-принцеси (особено, ако я бяха раздразнили) Принцесата ставаше страшна. И понеже, като всяка ИСТИНСКА принцеса, можеше да направи всичко което си пожелае – ай! – на тях наистина им се стъжняваше! То бяха падания, то бяха колики, то бяха премятания през глава! Горките раздразнили я!
    Синеоката Принцеса си има много хубаво име. Тя се казва Ми-ми-ми-ми, или Инна, или пък Ива Ана. Не се чудете на многото имена – принцесите са такива "многоименни".
    Но да не помислите, че Синеоката Принцеса е лоша! Напротив! Това с което е дарена – да може всяко нещо, което си пожелае да се случи – е огромна отговорност. Е, то се случва, само ако наистина е възможно. И ако много-много го иска. И ако е много-много истинско!
    Крайно време е да ти разкажа: "Как се запознах със Синеоката Принцеса"...

  • Пеперудите постоянно са болни от настинка, кихат неприятно и могат да ви заразят с пеперудена кихавица.
    [**] "Захаросан" поглед е като някой те гледа малко отгоре и се мисли за нещо много.
    [***] Глях! – на синеоко-принцески език означава: "Ха-ха-ха! Колко сте смешни!"

    Как се запознах със Синеоката принцеса :: Как ужасно следяха Принцесата :: Като всяка история и тази се развива неочаквано! :: Почти пеперудена история :: Синеоката принцеса и Долината на сериозните хора :: Зеленооката Не-принцеса :: Дядото на Синеоката принцеса
  •  
     
    Вижте също
     
     
    Уважаеми гостенино!
    Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
    Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
     
     
    №1 от: beboran (9 октомври 2008 10:48)

    Както всяка сутрин, нашата принцеса се събуди, разтърка сънено сините си очи и бавно протегна ръце, докато се прозяваше...
    В същото време аз вече бях станала и правех любимите си палачинки...(които се очакваше скоро да бъдата гарнирани със сладко от боровинки и изядени с голямо удоволствие).
    Да, но не знаех , че тази сутрин ще ми се случи нещо различно. Точно когато и последната палачинка тупна в чинията и лъжицата ми потъна в буркана със сладкото ... те изчезнаха - и палачинките, и сладкото...заедно с лъжицата.

    В същото време Синеоката принцеса си пожела ...закуска...палачинки със сладко от боровинки...И нали всичко, което си пожелаеше, ставаше  - ги получи...

    Удивлението ми беше огромно, започнах да си мисля , че още сънувам, несъзнателно търках очите си толкова яростно, че започнах да виждам всичко на малки бели точици... Едно беше ясно - не сънувам!
    Наведох се и погледнах под масата. За всеки случай върлих едно око и на кучето , което блаженно дремеше на постелката си...Ха сега де...ето че стреса около работата ми , взе първата си жертва...халюцинирам!!!

    Загледах се в пода...имаше някакъв прашец ...като пътечка. Тръгнах по пътечката.
    Последвах я през входната врата и на улицата, минах през парка и покрай близката детска градина - децата ми се зарадваха страшно много - един възрастен по пижама и домашни чехли се разхожда навън.
    Не след дълго се оказа, че вече почти съм излязла от града...В далечината видях странна къщурка със зелен покрив...

    Сигурно вече изгаряте от нетърпение да научите от кого е изпаднал този прашец...?
    Ами тъй като желанията на Синеоката принцеса не се изпълняват от самосебе си, ясно е че някой върши  "черната работа". В нашия случай това са добре познатите вече , "подсмъркващи" пеперуди , които докато са носили моите палачинки са кихали и ръсели прашеца от крилата си по земята...


    Стигнах до къщурката , бутнах леко вратичката и вътре ме чакаше прекрасна гледка:
    Като всяка 10 - годишна принцеса , госпожица Синеока се беше омазала цялата с МОЕТО сладко от боровинки , докато похапваше от МОИТЕ палачинки...

    Бях решила да и се скарам , но като я видях в този вид , единствено можех да се засмея и да я погаля по русата главица , както обикновено правят всички възрастни когато някой малък принц или принцеса, направи пакост и ги остави без сили за караници...

    Ето така се запознах със Синеоката принцеса...




    --------------------
     
     
    №2 от: freja (10 октомври 2008 04:11)
         - Пу за мен! - извика детски глас и едно рошаво момиченце изскочи от близкия храст.      
         В покрайнините на града все още имаше зеленина и винаги минавах оттам бавно и с наслада, като че ли прекосявах пролетна приказка.
         Огледах се сепнато. Не се виждаха други деца. 
         - Ти жумиш! - засмя ми се момиченцето, докато излизаше от храста. Няколко листенца се бяха оплели в косата й, а по роклята й бе полепнал сребърен прах. Ако беше по-малка на ръст, щях да се закълна, че виждам горска фея. Макар и чорлава. 
         - Не знаех, че играем - казах аз.
         - Глях! - изписка тя. - Че то е по-интересно, като не знаеш! Тъкмо ще мога да се скрия, когато най-малко очакваш!
         Луничките по смеещото й се лице затанцуваха. Имаше необичайна физиономия, сякаш не беше от този край.
         - Изморена съм... - започнах да се оправдавам. - Нека някой друг път.
         - Глюх! Не си чула изобщо какво казах... - сбърчи чипото си носле момиченцето. В този миг една огромна сребриста пеперуда запърха край нас. Никога не бях виждала такава! Сигурно по-красиво насекомо нямаше на света...
          Неочаквано момиченцето заръкомаха към нея и даже я докосна няколко пъти:
          - Сега не ни трябваш! Отивай другаде! Хайде! Къш!
         Странно. Обикновено малките деца не гонят пеперудите, а им се радват. Когато бях дете, обичах да ги ловя и да се дивя на красивите им шарки. Обаче беше толкова трудно - те винаги ме усещаха, щом посегнех към тях. Но тази, голямата, можех съвсем лесно да хвана; тя даже приличаше на питомна, ако изобщо съществуваха питомни пеперуди.
          - Не обичаш ли пеперуди? - попитах събеседницата си.
         - После ще си играя с нея. Сега ще вземеш да се разкихаш...
         - Да се разкихам ли? Защо?
         - Не си ли чувала за пеперудената кихавица?!
         - Какво е това? Някаква епидемия ли има?
         - О, постоянно я има! - нехайно размахваше тя една вейка над тревите, които стигаха до коленете й. - Но важното е да не докосваш крилата им.
          - А ти? Ти няма ли да пипнеш кихавицата? Цялата си в сребърен прашец.
         - Ами! Ние с тях се знаем, нали всеки ден сме заедно.
          Момиченцето прескочи един дънер и извика възторжено.
         - Ех, да можех поне за миг да бъда отново дете - въздъхнах аз. - Да си играя безгрижно от изгрев до залез, да се крия в храстите, да се катеря по дърветата, да ловя пеперуди...
         Тя ме погледна ококорено. Какъв светъл поглед! Приседнах на дънера и двете се изравнихме по ръст. Определено не беше тукашна - всички от градчето ни са тъмнооки и гледат по ужасно сериозен начин. А нейните очички грееха весело като два синчеца. Бяха толкова бистри и ясни, че даже можех да се огледам в тях. Ето го там, вътре - огледалното ми изображение, което гледа уморено, косата ми, която се разстила по раменете... Премигнах и се усмихнах на видяното. Тогава изображението ми наклони глава дяволито, отговори на усмивката ми и... Кога се беше сменило? От очите на момиченцето надничаше не моето Аз, а едно дете - непознато и... много познато... То припкаше по някаква поляна, а двете плитки подскачаха игриво на гърба му. Държеше нещо в ръцете си, но какво? На кълбенце прилича... Да, наистина! Виждах една нишка да излиза нагоре, право към небето... Детето също гледаше нагоре и тичаше ли, тичаше. Пеперуда ли беше онова в облаците? Или... Хвърчило! Ами че то беше хвърчило! Детето държеше шарено хвърчило! Моята несбъдната мечта! Като малка много исках да си направя едно, но така и не опитах даже. Като малка, да... А сега това дете бягаше по полянката и викаше от щастие, пък аз усещах цялата му радост и ми беше леко и въздушно, и отлитащо... Но защо ли ми бе толкова познато лицето му?... Като отдавна несрещано приятелче... 
         Сетих се! То е! Същото, което ме гледа от всичките ми детски снимки! 
         Това дете бях аз!
          Нещо ме извади от унеса. Привиждат ли ми се неща или сънувам? Така става, като се преуморявам! Колко ли е продължило? Момиченцето все още стоеше срещу мен и ме гледаше. Значи не е било дълго. Добре.
          - Красиви очи имаш - усмихнах й се аз.
         - Сини. Мама казва, че били вълшебни.
         "Да, особено в края на работния ден" - помислих си аз, а на глас казах:
         - Значи майка ти много те обича.
          - Така е. А ти защо не ме гледаш захаросано? 
         - Извинявай... Не зная как.
         - О! И по-добре! - подскочи тя и плесна с ръце. 
          Край нас прелетя пеперудата - онази, същата. Но този път, сякаш спомнила си, че момиченцето я беше изгонило, не се спря, а продължи нататък над дърветата. Сетих се, че в чантата си нося фотоапарат. 
         - Искаш ли да си направим снимка? - попитах аз.
         - Хубаво. Но по-бързо, че трябва да тръгвам. 
         Поставих апарата на дънера, нагласих самоснимачката и застанах до момиченцето. Щрак!
         - Готово.
         В същия момент пеперудата отново прелетя край нас и момиченцето хукна след нея.
          - Довиждане! - извика ми тя.
         - Почакай! Не сме играли още на криеница... 
         Тя се спря, обърна се и ми намигна:
          - Играхме! - и отново побягна.
         - Хей, а как се казваш? - провикнах се аз.
         Момиченцето пак се обърна. Пеперудата беше кацнала в косите й и вдигаше сребърна пушилка.
         - Ми-ми-ми-ми! - дочух през смеха гласа й.
         Проследих я с поглед. Тя изчезна зад храстите, към зеленото възвишение. Чудно, как не съм се заглеждала по-рано! Винаги ли го е имало там? Приличаше на шапка! Тръгнах от любопитство да го разгледам и когато завих зад буйния храсталак, пред мен се откри прелестна гледка. Зеленото възвишение беше всъщност покрив на една малка къщичка. Толкова малка, че в нея би могло да живее само едно... момиченце. Къщичка с покрив от мъх... 
         Тогава си спомних. Преди години беше тръгнала мълва, че някаква малка принцеса се е заселила някъде тук. В къщичка с покрив от мъх... Разбира се, никой не вярваше в това. Първо - нашият град не беше любимо място за принцеси, второ - никой не вярваше вече в принцеси, а трето - никой не вярваше и във вълшебства. Защото за тази принцеса се говореше, че каквото си пожелаела - то се сбъдвало. Даже можела да си пожелае на теб да ти се сбъдне нещо! Така разправяха старите хора, които твърдяха, че познавали дядото на тази принцеса, а той пък бил притежавал същата сила...
          Исках да снимам откритието си, но се оказа, че лентата в апарата е свършила. "Ще дойда някой друг път" - помислих си аз. Полюбувах се още малко на гледката и си продължих пътя към дома. 
         *
         Нищо не разбирах. На снимката бях сама. Ми-ми-ми-ми я нямаше! Тъкмо се готвех да изпадна в паника и да запиша целия ден в графата "Халюцинации", когато ги забелязах. Отляво до моята фигура, там, където вчера стоеше момиченцето, се синееха две точици. Взрях се в снимката - да, това бяха очите на Ми-ми-ми-ми! Усмихваха ми се закачливо и грееха като синчец. Значи затова ми каза на тръгване, че вече сме играли на криеница - ето, беше се скрила! Пожелала си е да стане невидима за обектива. И той е уловил само очите й. Вълшебните. В които потънах тогава и за миг станах отново дете. И бях щастлива, и пусках хвърчило!
          Така се запознах със Синеоката принцеса. Това беше преди девет дни. А утре непременно ще ида до мъхестото й жилище - откога се каня! Ще й благодаря, че сбъдна несбъднатото ми детско желание. И ще поиграем със сребърните пеперуди! Не мисля, че ще пипна кихавицата; тя е само за страхливите възрастни. И нова снимка ще направим, разбира се - този път без фокуси. Нали трябва да ви покажа, че принцесата хич не прилича на тукашните остроноси жители!

     
     
    №3 от: Бяло (10 октомври 2008 11:49)
      Ама вие всичките сте някакви таланти, стихоплетци, сладкодумни разказвачи на истории, тц тц тц тц.
      За мен е чест и удоволствие да ви чета творенията! Благодаря, че ги споделяте с мен!

     
     
    №4 от: Надя (10 октомври 2008 14:52)

    Това ме навежда на мисълта да ви поразкажа малко за тукашните жители, всъщност по-скоро за тези, които живееха наблизо в къщите накацали, като пеперуди по хълма над тучните ливади.

    Първата къщурка по пътеката от дома на принцесата беше на господин Непомнещи, тя приличаше на нещо което е съшито с бели конци, най вече с бод тропоска, всичко беше притурено, прикачено, долепено, заковано, залепено в някакъв странен ред и пропорция. Къщата беше удивително стабилна и бе претърпяла няколко природни стихии, въпреки неугледния си вид. Господин Непомнещи беше на около сто, сто и петдесет години, но никой не можеше да каже с точност, даже и той самия. Господин Непомнещи беше най-големия забраванко в Долината на сериозните хора и поради тази му характеристика не общуваше много, много с тях, а и те самите стояха настрана, за да не прихванат от това което му имаше. Бедният господин Непомнещи, беше облепил цялата къща с бележки и дъсчици, които му припомняха разни неща. Например сутрин, когато се събудеше, точно над леглото имаше бележка, която му припомняше, че трябва да си измие зъбите и очите, след това на огледалото в банята стоеше друга бележка, която казваше, че трябва да си изглади ризата и да сложи чайника да заври, над печката се четеше записка да провери кокошчиците за прясно яйце, а в кокошкарника прочиташе, че трябва да се върне незабавно защото чайника вече е закипял на котлона и т.н. докато не се стигнеше до бележката до нощната лампа, която му пожелаваше лека нощ, след като угаси лампата. Господин Непомнещи беше виждал нашата Синеока принцеса няколко пъти и дори бе свидетел на някой от нейните чудеса, но тъй като не помнеше добре, пък и не общуваше много с жителите на Долината на сериозните хора, никой така и не разбра.

    По надолу по пътечката живееха семейство Културоведови в една бяла варосана къща с изрисувани зелени прозорци. На всеки от прозорците г-жа Културоведова беше окачила бели пердета със златни лилии, "Нещо, което ме свързва с царското ми потекло", обичаше да казва тя. Изобщо г-жа Културоведова много държеше на това потекло и го изтъкваше с повод и без повод. При честите си визити в дома на г-жа Графичева, далечна роднина на мъжа й, който от скромен печатар се бе издигнал до редактор на местния вестник, тя пресичаше целия град с шал на също такива лилии, който носеше на раменете си като царска перелина. Г-жа Графичева трябваше да излушва всичко за благородното потекло на г-жа Културоведова в продължение на час и да кима разбиращо, сръбвайки припряно от порцелановия сервиз, ръчно изрисуван и най-скъпата вещ в бедния дом, изваждана специално за височайшите визити. Г-н и г-жа Културоведови имаха един наследник, който беше тяхната голяма надежда и опора и който следваше незнайно защо вече десет години в столицата. Родителите му поясняваха че това всъщност е висша степен на висшето му образование, но в града тайно се шушукаше, че най-вероятно младия Културоведов  живее нашироко с месечната си издръжка и изобщо не помисля да се завърне в Долината на сериозните хора. Г-н Културоведов не говореше много и само присвиваше големите си гъсти вежди над очилата с рогови рамки щом някой доброжелател попиташе за сина му, затова пък г-жа Културоведова само чакаше този знак за да отприщи пороя от информация и да залее горкия слушател със всякакъв вид подробности около научните дела на детето в столицата. Семейство Културоведови бяха, като че ли чули нещо за Синеоката принцеса, но на тях  много много не им се вярваше на подобни неща, а и Синеоката принцеса минаваше покрай тяхната къща само привечер.

    Точно срещу семейство Културоведови живееше


     
     
    №5 от: isi (10 октомври 2008 16:13)
    Ама вие всичките сте някакви таланти, стихоплетци, сладкодумни разказвачи на истории, тц тц тц тц.
      За мен е чест и удоволствие да ви чета творенията! Благодаря, че ги споделяте с мен!


    Бяло го каза чудесно, не мога да добавя нищо! Поне засега.



    --------------------
     
     

    Информация
    Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
     
     

     
    Последни статии
     
     
    Кой е тук?
    Общо на сайта: 20
    Потребители: 0
    Гости: 20

    Интересности
    Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
     
     
     
     
    Помооощ!
     
     
    Бъди редактор :)

    Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

    Благодарим ви предварително!

     
     
    Други проекти
     
     
    Приятели
     
     
    Анкета

    Любимия Ви български детски сериал е: