Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Юли 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031 
 
 
Архиви
Юни 2020 (4)
Май 2020 (1)
Април 2020 (5)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Почти-пеперудена история
10-10-2008, 20:53 | Автор: freja | Категория: Специални проекти / Синеоката Принцеса
- Пу за мен! - извика детски глас и едно рошаво момиченце изскочи от близкия храст.
В покрайнините на града все още имаше зеленина и винаги минавах оттам бавно и с наслада, като че ли прекосявах пролетна приказка.
Огледах се сепнато. Не се виждаха други деца.  
- Ти жумиш! - засмя ми се момиченцето, докато излизаше от храста. Няколко листенца се бяха оплели в косата й, а по роклята й бе  полепнал сребърен прах. Ако беше по-малка на ръст, щях да се закълна, че виждам горска фея. Макар и чорлава.  
- Не знаех, че играем - казах аз.
- Глях! - изписка тя. - Че то е по-интересно, като не знаеш! Тъкмо ще мога да се скрия, когато най-малко очакваш!
Луничките по смеещото й се лице затанцуваха. Имаше необичайна физиономия, сякаш не беше от този край.
- Изморена съм... - започнах да се оправдавам. - Нека някой друг път.
- Глюх
  • ! Не си чула изобщо какво казах... - сбърчи чипото си носле момиченцето.
    В този миг една огромна сребриста пеперуда запърха край нас. Никога не бях виждала такава! Сигурно по-красиво насекомо нямаше на света...
    Неочаквано момиченцето заръкомаха към нея и даже я докосна няколко пъти:
    - Сега не ни трябваш! Отивай другаде! Хайде! Къш!
    Странно. Обикновено малките деца не гонят пеперудите, а им се радват. Когато бях дете, обичах да ги ловя и да се дивя на красивите им шарки. Обаче беше толкова трудно - те винаги ме усещаха, щом посегнех към тях. Но тази, голямата, можех съвсем лесно да хвана; тя даже приличаше на питомна, ако изобщо съществуваха питомни пеперуди.
    - Не обичаш ли пеперуди? - попитах събеседницата си.
    - После ще си играя с нея. Сега ще вземеш да се разкихаш...
    - Да се разкихам ли? Защо?
    - Не си ли чувала за пеперудената кихавица?!
    - Какво е това? Някаква епидемия ли има?
    - О, постоянно я има! - нехайно размахваше тя една вейка над тревите, които стигаха до коленете й. - Но важното е да не докосваш крилата им.
    - А ти? Ти няма ли да пипнеш кихавицата? Цялата си в сребърен прашец.
    - Ами! Ние с тях се знаем, нали всеки ден сме заедно.
    Момиченцето прескочи един дънер и извика възторжено.
    - Ех, да можех поне за миг да бъда отново дете - въздъхнах аз. - Да си играя безгрижно от изгрев до залез, да се крия в храстите, да се катеря по дърветата, да ловя пеперуди...
    Тя ме погледна ококорено. Какъв светъл поглед! Приседнах на дънера и двете се изравнихме по ръст. Определено не беше тукашна - всички от градчето ни са тъмнооки и гледат по ужасно сериозен начин. А нейните очички грееха весело като два синчеца. Бяха толкова бистри и ясни, че даже можех да се огледам в тях. Ето го там, вътре - огледалното ми изображение, което гледа уморено, косата ми, която се разстила по раменете... Премигнах и се усмихнах на видяното. Тогава изображението ми наклони глава дяволито, отговори на усмивката ми и... Кога се беше сменило? От очите на момиченцето надничаше не моето Аз, а едно дете - непознато и... много познато... То припкаше по някаква поляна, а двете плитки подскачаха игриво на гърба му. Държеше нещо в ръцете си, но какво? На кълбенце прилича... Да, наистина! Виждах една нишка да излиза нагоре, право към небето... Детето също гледаше нагоре и тичаше ли, тичаше. Пеперуда ли беше онова в облаците? Или... Хвърчило! Ами че то беше хвърчило! Детето държеше шарено хвърчило! Моята несбъдната мечта! Като малка много исках да си направя едно, но така и не опитах даже. Като малка, да... А сега това дете бягаше по полянката и викаше от щастие, пък аз усещах цялата му радост и ми беше леко и въздушно, и отлитащо... Но защо ли ми бе толкова познато лицето му?... Като отдавна несрещано приятелче...
    Сетих се! То е! Същото, което ме гледа от всичките ми детски снимки!  
    Това дете бях аз!
    Нещо ме извади от унеса. Привиждат ли ми се неща или сънувам? Така става, като се преуморявам! Колко ли е продължило? Момиченцето все още стоеше срещу мен и ме гледаше. Значи не е било дълго. Добре.
    - Красиви очи имаш - усмихнах й се аз.
    - Сини. Мама казва, че били вълшебни.
    "Да, особено в края на работния ден" - помислих си аз, а на глас казах:
    - Значи майка ти много те обича.
    - Така е. А ти защо не ме гледаш захаросано?  
    - Извинявай... Не зная как.
    - О! И по-добре! - подскочи тя и плесна с ръце.  
    Край нас прелетя пеперудата - онази, същата. Но този път, сякаш спомнила си, че момиченцето я беше изгонило, не се спря, а продължи нататък над дърветата. Сетих се, че в чантата си нося фотоапарат.  
    - Искаш ли да си направим снимка? - попитах аз.
    - Хубаво. Но по-бързо, че трябва да тръгвам.  
    Поставих апарата на дънера, нагласих самоснимачката и застанах до момиченцето. Щрак!
    - Готово.
    В същия момент пеперудата отново прелетя край нас и момиченцето хукна след нея.
    - Довиждане! - извика ми тя.
    - Почакай! Не сме играли още на криеница...  
    Тя се спря, обърна се и ми намигна:
    - Играхме! - и отново побягна.
    - Хей, а как се казваш? - провикнах се аз.
    Момиченцето пак се обърна. Пеперудата беше кацнала в косите й и вдигаше сребърна пушилка.
    - Ми-ми-ми-ми! - дочух през смеха гласа й.
    Проследих я с поглед. Тя изчезна зад храстите, към зеленото възвишение. Чудно, как не съм се заглеждала по-рано! Винаги ли го е имало там? Приличаше на шапка!
    Тръгнах от любопитство да го разгледам и когато завих зад буйния храсталак, пред мен се откри прелестна гледка. Зеленото възвишение беше всъщност покрив на една малка къщичка. Толкова малка, че в нея би могло да живее само едно... момиченце. Къщичка с покрив от мъх...  
    Тогава си спомних. Преди години беше тръгнала мълва, че някаква малка принцеса се е заселила някъде тук. В къщичка с покрив от мъх... Разбира се, никой не вярваше в това. Първо - нашият град не беше любимо място за принцеси, второ - никой не вярваше вече в принцеси, а трето - никой не вярваше и във вълшебства. Защото за тази принцеса се говореше, че каквото си пожелаела - то се сбъдвало. Даже можела да си пожелае на теб да ти се сбъдне нещо! Така разправяха старите хора, които твърдяха, че познавали дядото на тази принцеса, а той пък бил притежавал същата сила...
    Исках да снимам откритието си, но се оказа, че лентата в апарата е свършила. "Ще дойда някой друг път" - помислих си аз. Полюбувах се още малко на гледката и си продължих пътя към дома.  

    ***
    Нищо не разбирах. На снимката бях сама. Ми-ми-ми-ми я нямаше! Тъкмо се готвех да изпадна в паника и да запиша целия ден в графата "Халюцинации", когато ги забелязах. Отляво до моята фигура, там, където вчера стоеше момиченцето, се синееха две точици. Взрях се в снимката - да, това бяха очите на Ми-ми-ми-ми! Усмихваха ми се закачливо и грееха като синчец. Значи затова ми каза на тръгване, че вече сме играли на криеница - ето, беше се скрила! Пожелала си е да стане невидима за обектива. И той е уловил само очите й. Вълшебните. В които потънах тогава и за миг станах отново дете. И бях щастлива, и пусках хвърчило!
    Така се запознах със Синеоката принцеса. Това беше преди девет дни. А утре непременно ще ида до мъхестото й жилище - откога се каня! Ще й благодаря, че сбъдна несбъднатото ми детско желание. И ще поиграем със сребърните пеперуди! Не мисля, че ще пипна кихавицата; тя е само за страхливите възрастни. И нова снимка ще направим, разбира се - този път без фокуси. Нали трябва да ви покажа, че принцесата хич не прилича на тукашните остроноси жители!
  •  

  • Глюх! – на синеоко-принцески език означава : "Пуф! Писна ми да обяснявам!»
     

  • Като всяка история и тази си има въведение :: Как се запознах със Синеоката принцеса :: Как ужасно следяха Принцесата :: Като всяка история и тази се развива неочаквано! :: Синеоката принцеса и Долината на сериозните хора :: Зеленооката Не-принцеса :: Дядото на Синеоката принцеса
     
     
    Вижте също
     
     
    Уважаеми гостенино!
    Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
    Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
     
     

    Информация
    Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
     
     

     
    Последни статии
     
     
    Кой е тук?
    Общо на сайта: 20
    Потребители: 0
    Гости: 20

    Интересности
    Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
     
     
     
     
    Помооощ!
     
     
    Бъди редактор :)

    Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

    Благодарим ви предварително!

     
     
    Други проекти
     
     
    Приятели
     
     
    Анкета

    Кой е любимия Ви празник?