|
Когато си на шест години, за теб щастието е това: ще порасна, ще си имам домашно куче (котенце, рибки в аквариум), ще си ям колкото искам шоколад, без да питам никого и ще ходя на училище с най-готината раница.
Когато си на десет години, си мечтаеш: ще порасна и ще си имам велосипед (кукла Барби), какъвто си има Митко (Петя).
Когато си на петнадесет, си правиш планове: ще порасна (още малко остава), ще уча престижна специалност в университета, за да имам после добре платена работа и тогава ще си купя най-якия комп и ще нося маркови дрехи.
Когато си на 22, ти вече работиш – за някаква мизерна заплата като „начинаещ специалист" и си мислиш: по-скоро трябва да си намеря нещо по-достойно за мен. Ако си момиче – трябва да се омъжиш за човек, който ще обезпечи светлото ти бъдеще и това на децата ти и родителите ти. А пък ти ще напредваш в „професионалната кариера". Ако си момче, трябва да работиш здраво, за да събереш пари за кола, но да има и за тенис-кортовете в неделя, за кино, за уикенд на планина... А после, като си стъпиш на крака, ще мислиш и за женитба.
Един ден ти и Митко, и Петя ще сте на 35. И може би някой от вас ще ходи два пъти в годината на курорт, ще си има кола, вила, частно училище за разглезените си деца, маникюрен салон – за изнежената му жена, запазено място всяка вечер в скъп ресторант... А някой ще взима учителска заплата ( или инженерна, чиновническа), ще държи в къщи старите си мебели, жена му ще купува евтина козметика, децата ще ходят на училище с учебници „втора ръка"...
Кой от тях тогава ще бъде щастлив?
Ще кажеш – разбира се, обезпеченият във всичко. Друг ще възрази: едва ли, той си има проблеми с нервите. Заради банковия заем или от страх да не му откраднат скъпата кола, гарирана под прозореца му, той по цели нощи не спи.
Кой е прав? Не обезателно първият. И дори съвсем не обезателно вторият.
Може да се каже, че ако ти си изработваш честно своите пари, не трепериш по нощите, че ще те окрадат – значи животът ти е спокоен. Но може да си беден и така да завиждаш на заможните си съседи, че вътрешностите да ти се късат от завист.
Може да тормозиш мъжа си, да го принуждаваш да работи на две смени само и само да си купиш същото кожено палто като това на колежката ти.
Може да не излизаш от офиса, получавайки язва и нервно изтощение, за да те повишат в службата, а после ще ходиш да се лекуваш на курорт. Може да носиш очила за хиляда лева и скъсани чорапи ( които никой не вижда). Да се прибираш вкъщи с такси и да се пазариш до посиняване с шофьора за рестото. И после се оказва, че вече широкоекранният ти телевизор не е достатъчно „плазмен" и трябва да се смени. Джакузито трябва да се смени с душ-кабина, буковият паркет – с подово отопление... И така без край.
Така че, кой е щастлив? Сигурно не задължително богатият и не задължително бедният.
А може би този, който помни себе си в своите детски години, когато страшно му се е искало да си има нова кожена футболна топка, но после се е примирявал и е отивал да рита с приятелчетата си старата. И футболният мач от това не ставал по-малко весел.
Или може би тази, на чиито дънки е имало грижливо зашита от мама кръпка върху скъсаното място, но това никой не го и забелязвал, докато весело се пързаляла с останалите момичета по баира на заледената улица.
С моите приятели отраснахме в тежкото време на „преустройството". Това ни беше „орисията". Режимът на тока траеше по 3 часа на ден. Учехме си на светлината на свещи, а когато през зимата електричната печка изстинеше, се обвивахме с шубите и танцувахме, за да се сгреем – но това само пораждаше смях. Затова пък каква радост беше, когато накрая тока идваше и можехме да си стоплим супата на котлона.
Обличахме дрехи, каквито ни купуваха родителите, и никой не страдаше от това. През междучасията си деляхме сандвича с масло и мед, донесен от вкъщи. Родителите ни спестяваха заплатите си и ни даваха колкото за закуска и за по веднъж в седмицата в сладкарницата и на кино. Тетрадките ни бяха евтини, училищните ни чанти – най-обикновени. Химикалките ни правеха мастилени петна и на контролното можеше да получиш ниска оценка само за едно такова разлято петно върху листа – и никой не смееше да протестира пред учителя. А впрочем някои и тогава си имаха и подово отопление, и лъскави чанти „от запада".
Но аз мисля, че въпреки всичко нашето детство беше щастливо. Ние бяхме приятели, имахме си нашите с игри на снега през зимната ваканция, нашите разходки в пролетната гора, пясъчните замъци на морския бряг през лятото.
Ние имахме нормални родители, които искаха децата им да не са лишени от нищо, но ни учеха да сме доволни и на малкото. А какво повече е нужно на децата?
Сега поколението, което е по-младо от нас с пет-десет години, живее по по-друг начин. Равнището на жизнения стандарт се повишава. Ако на някого днес разкажем за нашето детство, няма да ни разбере. А някои и сега живеят по стария стандарт, че и по-зле.
Винаги разните хора ще имат различни условия на живот. Винаги ще има недоволни и нещастни. И винаги можеш да свържеш нещастието с парите.
Обаче ние се стараем да не го свързваме. Да не се привързваме към парите. Дори когато живеем в хубава къща и имаме пълен хладилник. Дори когато заработваме „повече и при по-добри условия". Ние се стараем да запомним – това не е най-важното. Това прилича като сандвича от ученическите ти години, който ти не си спечелил – дали са ти го родителите. И не е вкусно да го ядеш сам, дори да е намазан с масло и мед. Важното е, като имаш сандвич, да го разделиш на две, че и на три и да го споделиш с приятелите.
Разбира се, така беше в детството, а ние сме родом от там.
И взехме от там най-доброто със себе си.
автор - Мария Машкина
Акомодиран превод от http://www.realisti.ru/main/happy?id=16
|
