> Главна > Нещо и от моето детство

Нещо и от моето детство


8-02-2009, 15:30. : Боряна
Сякаш всичко беше вчера. Връщах се от училище вечерта, а целия квартал потънал в мрак. Помните ли режима на тока? Татко ми се беше изхитрил и беше свързал една крушка с акумулатора. Така че, когато се прибирах, виждах как вкъщи свети по-ярко от другите апартаменти. Готвехме пържени картофи на газ, седяхме всички в кухнята и си говорехме. Това, разбира се, когато не ходехме под строй при роднини в Люлин /техния режим беше различен от нашия/ за да гледаме "Фабиен от долината на Дрома» или "Богат-беден». Слава Богу, по-късно за Изаура нямаше режим.
Цялото ми детство премина в т.нар. днес "работнически квартал» Надежда. Страхотно място за живеене! Имаше купища деца и огромни кестени. Блокът ни беше "кремиковски» – т.е. повечето възрастни работеха в комбината и взимаха според баща ми "безбожно големи заплати». Е, нашите не работеха в Кремиковци, просто блока е бил построен на мястото на старата ни къща и в последствие бяхме обезщетени с истински, чуден, топлофициран, панелен тристаен апартамент! Голям късмет, както се казва.
Помня, че не заключвахме външната врата. Всъщност никой не го правеше. А срещу нас на площадката живееше най-щастливото момче на света – майко му работеше в РЕП и той имаше всички, ама съвсем сериозно го казвам, всички броеве на списанието ПИФ. Леле какви страхотни картинки имаше вътре! Почти всеки ден му ходехме със сестра ми на гости, като любимото ни занимание беше, разбира се, да разглеждаме пифовете. А, и да си поискаме някоя друга картинка – любимите ми бяха комиксите с Рахан /един такъв русичък, синеок, дългокос.../. Така с годините неговите списания чувствително изтъняваха, а нашата купчинка придоби солидни размери.
В блока имаше много деца. В общи линии, само чаках да се прибера от училище, хвърлях чантата и излизах "пред блока», където винаги имаше някой. Бяхме се специализирали в игрите на ластик /МИСИСИПИ, френската, немската, руската, пръстчета..../, мечтаехме да приличаме на гимнастичките – имахме истински обръч, за бухалки използвахме едни шарени кегли, но най-много, а и мисля най-дълго време играехме на КЪР. Така – за непросветените – това е най-омразната игра за всички майки. Чертае се един голям квадрат, разграфявава се, има две игрови полета, пътеки, "бомби» и един малък триъгълник, който трябва да настъпиш в чуждото поле, след като избуташ хората от него. Иначе има още един куп дърпаници /правилата си бяха сложни/, та здраво яке не ми беше останало от тегленето /копчетата бяха дребна работа/. Сега като се замисля, чертаехме формата на улицата до блока и играехме с часове. Значи почти е нямало коли! Днес трудно се пресича...
Друго любимо занимание беше ходенето да магазина, незнайно защо му викахме "гастроном». Някой беше писал за Снежанката – голям празник наставаше като я докараха. В магазина имаше едни дебели лелки – касиерки, задължително /и лятно време/ с кожени елечета и много пръстени, които важно потракваха по клавишите на касата. Там уж "НЕ продаваха цигари и алкохол на лица под 18 години!!!», но чинно четяха бележките с текст: "моля дайте на дъщеря ми/ сина ми/ племенника и т.н. 2 кутии БТ, че точно сега не ми се разкарва». И бирите по заръка на баща ми винаги, ама съвсем винаги, трябваше да бъдат в зелени бутилки, които да вдигнеш и погледнеш срещу светлината, преди да ги сложиш в кошницата, защото бъкаха от боклуци. Честна дума, веднъж видях опашка от мишка в една такава.
Ходехме естествено и на пазара Кирков /днес с абсурдното наименование Женски/. Там имаше марули, лук и репички – не знам защо само тях помня. Иначе той се е запазил непроменен – циганията днес е дори по-голяма.
За училище пазарувахме съвсем логично в ЦУМ. Само че, по едно време нашите нещо го намразиха /и до днес подозирам, че вината е на един телевизор марка София, за който баща ми вися цяла нощ/, та минахме на Магазин София /сега там е бинго/ и любимия на всички деца магазин "Пионер» на Жданов. От там се купуваха престилките, имаше няколко вида и около десети септември можеше да видиш цялото си училище. Адски удобно нещо бяха това престилките! Трудно се цапаха, лесно се гладеха и винаги можеше да облечеш нещо по-така отдолу и да го покажеш тайно на приятелките си в съблекалнята на физкултурния салон /учителя е мъж – не се качва/. С умиление си спомням приготовленията за първия учебен ден – отнемаше ни почти цял ден да подвържем с кадастрон тетрадките, учебниците, да залепим етикети и – къде без тоя клюкар – да надпишем бележника.
В училище имаше хубави, логично имаше и лоши моменти. Сега си спомням само хубавите. Някои от учителите ми оставиха прекрасна следа за цял живот. Литераторката /някой доста сполучливо беше написал, че литератори нямаше/ успя да научи целия клас да пише правилно и да чете книги. По своему беше строга, но горе-долу веднъж месечно се случваше просто да извади някоя книга и да ни почете. Така в ония години за първи път някой ми прочете "Вожда на червенокожите». Заболя ме корема от смях. Обичам О»Хенри.
Единадесет години учих в руско училище и закономерно си пишехме с руски другарчета. В моя случай – цели три. Че и трите – Светлани /Свети/. Чинно два пъти месечно сядах и преписвах едно писмо три пъти. Не че не можех да ползвам индиго, ама ми се струваше някак не както трябва. А текста винаги беше горе-долу следния: "Здравствуй дорогая Света! Как дела? У меня все в порядке. У нас на дворе стоит хорошая погода.» И това беше. Русначетата най-много обичаха мартеници, защото си нямаха, та пращах почти всеки път, дори и през септември. Трябва обаче да призная, че техните картички бяха по-хубави от нашите.
Тази статия стана малко по-дълга, отколкото имах намерение, но няма да е пълна без да напиша и за "при баба на село» . При баба на село е като при всички други баби във всички други села – ВЪЛШЕБНО. Там прекарвах целите си ваканции и почти всяка събота и неделя. И понеже всички лета при баба и дядо си приличат, ще напиша за нещо, което на село нямаше: нямаше река. Нито дори рекичка, баричка или съвсем обикновено гьолче, в което да се разхладиш през лятото. Затова пък имаше шишета от веро – едни такива зелени със червени или бели капачки, с които чудесно се пръскахме, та всичко живо се чудеше от къде тия деца се прибират вир-вода. А в най-топлите дни ходехме на плаж в Банкя, обикновено в петък сменяха водата. По каноните на селската ваканция воювахме с децата от другата махала. Гранатите бяха жълти джанки, развалени /или не-толкова/ домати от градината и едни такива бодилчета /казвахме им чички/, които като ти се залепят в косата, следва пострижка.
Както може да се предположи, при баба беше най-вкусно. Тя правеше баници и пържеше филийки. Ама не една-две, а цял хляб, наръсваше ги със захар и ми ги оставяше в кухнята завити под вестник. Иначе класиката беше – филия със сирене в едната ръка и домат в другата – и отново навън. Вечер ходехме "на обир» – т.е. някоя градина беше опосквана до зелено. Е, няколко пъти ни хванаха, но не ни биха. Класика в това отношение беше черешата на д-р Панов – не съм яла по-вкусни черни череши от неговите. Той беше прекрасен старец и много обичаше деца...
Поувлякох се.... Не знам кога точно всичко това свърши, но беше някак съвсем неусетно. Не помня кога точно спрях да слизам пред блока, да пиша на Светланите, да чакам с трепет петъците, за да отида на село. Тъжно е, и същевременно хубаво. Нашето детство беше наистина вълшебно.

П.П.
А днес майка ми обещава на четиримесечния ми син, че когато порасне ще му пържи филийки...


Поздравления за сайта!