Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Април 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930 
 
 
Архиви
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Откраднатата беладжийка
18-05-2011, 21:48 | Автор: Dolli | Категория: Светът на възрастните

Живяла съм по малко почти във всички гарнизонни градове на България. Не чувствах кой знае каква разлика. Около нас живееха все същите офицерски семейства. Играех с все същите деца на военни.
Бях на 6 години когато ни преместиха в Кърджали.
Един ден тръгнахме с мама и леля Цветкова към пазара. Не ми разрешиха да тикам количката с нейното бебенце, защото на пазара било тясно и съм блъскала хората. Разсърдих се. Освен това най-вероятно съм се отегчила и съм се изморила, та помня, че седнах на бордюра на тротоара до една възрастна кадъна, която продаваше боза от един гюм.
- Искаш ли бозичка, кузум?
Исках.
Няколко пъти.  
После бозата свърши. Бабата взе да се тревожи и ме поведе из пазара да търсим мама. После ходихме да търсим къде живея...
Аз огладнях и отидохме в къщата на бабата. Беше дълга едноетажна сграда насред огромен двор, където имаше съвсем истинска (макар и счупена) каруца и истински живи кокошки. Бях във възторг от огромната порта и високата ограда с керемиди. Петелът се беше покачил чак най-отгоре и аз от сърце му завидях. Върхът на радостта ми бяха две дървета с любимото ми лакомство - узрели "барабонки" - черна и бяла черница. Земята беше осеяна с плодовете и аз понечих да си хапна заедно с кокошките, но бабата не ми разреши. Обеща по-късно да ми набере от дървото. Внучката на бабата си беше подредила "къща" върху счупената каруца и аз начаса се покатерих при нея. Куклата й много приличаше на моята Мими, но се казваше Халиде и имаше дълга до земята рокля. Питах защо и момиченцето срамежливо ми отговори:
- Защото с къса рокля е неприлично.
Онемях и започнах да придърпвам надолу своята рокля - пъстра, весела, цялата с къдрички и воланчета, но... къса. Много къса. Съвсем къса... И чак тогава се огледах - всички жени в двора бяха облечени с дълги сини ученически манти, а под тях - шарени шалвари.
За щастие  ни извикаха в къщата да ядем мекици. После се стъмни и огромната порта се отвори - прибраха се от работа дядото, таткото и чичото на момиченцето. Моята нова приятелка изтича да ги посрещне. Чух я да казва на дядо си "деде", обаче после нещо се обърка и нарече татко си "баба", а той изобщо не се обиди. Вместо това всички я милваха по главата. Мъжете седнаха угрижени на миндера в единия ъгъл на стаята и тихичко започнаха нещо да си говорят. Бабата и майката на момиченцето пък тихичко шетаха около печката, а ние двете се забавлявахме да пъхаме вътре дърва. Никакво радио, никаква музика и никакви новини. Таткото дори не си прочете вестника!
Ето тази тишина и този шепот съм запомнила най-ясно. Когато дъждът затропа по керемидите, в стаята той се чуваше като препускане на цяло стадо буйни коне. Стана ми тревожно без причина. Чичото на момиченцето излезе и повече не се върна. Не знам защо това ме изплаши и седнах до малкото прозорче да го чакам. После огромната порта на двора зейна и вътре влезе
военен джип. Фаровете му осветиха къщичката. Бабата избърса ръцете си в престилката и ме поведе навън. Дъждът се лееше като из ведро и тя ми покри главата с плетеното си елече, докато чакахме татко да се приближи - огромен в светлината на фаровете зад гърба му. Той се наведе и целуна ръката на старата жена, която беще заслонила моята коса от дъжда.
- Не се тревожи, майко - каза татко ми и побърза да ме отведе на сухо в колата.
А аз се зарадвах, че си имам трета баба - кадъна.
- Утре пак ще дойда да ми набереш барабонки, бабо - обещах й аз с цялото си сърце.
Години по-късно разбрах, че цял ден са ме мислили за открадната. Какъв късмет, че тогава хората още не са били измислили  страшната дума "отвличане". Имало някакви "събития" по турската граница и помислили, че моето изчезване има връзка с това. Обаче чичото на момиченцето бил достатъчно смел да отиде направо във военното подделение и да обясни, че в дома им има изгубено от сутринта дете на офицер.
На другия ден вкъщи дойде един странен чичко, който дълго ме разпитва дали наистина с бабата сме обикаляли да търсим мама и нашия блок. Уж си говорим за имената на куклите ми и току пак ме пита: "Ама наистина ли...?".
Накрая мама му обясни, че аз още от две-годишна все "се губя" - в Плевен, в Разград, в Бургас... Изглежда защото се местехме непрекъснато в непознати градове, не успявах да запомня новите адреси. Но винаги успявах да се измъкна от мама и да тръгна на пътешествие.
Ох, не ме питайте дали хората, които приютиха и нахраниха такава беладжийка като мен, не са били тормозени от властта?!

Не знам. Иска ми се да вярвам, че баща ми не го е позволил. Но казват, че няма добро ненаказано и аз никога не съм била спокойна, когато се сетя за баба кадъна, за нейната внучка и за куклата с дългата рокля.

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цонка (19 май 2011 08:33)

Леле, Доли!!! Страхотен разказ! Страхотен!!! Направо дъхът ми спря. Връщам се няколко пъти вече да препрочета за двора и къщата... И как накрая бабата те пазела от дъжда с елечето си... Омагьоса ме!!! Много хубави усещания ми останаха от разказа ти. Благодаря ти!
Това е история, при която със сигурност ще се връщам често! em_125

П. П. Такъв ми идеше да ти отвъртя, задето хукна с непозната жена от пазара... em_74




--------------------
 
 
№2 от: bat_mitco (19 май 2011 08:54)
ЧОК ТАТЛЪ, КЪЗЪМ... ЧОК ТАТЛЪ... ЧОК ГЮЗЕЛ...
БЛАГОДАРЯ ТИ, ДОЛИ...
БАБА ЛЪСА РАБОТЕШЕ С ТАКИВА ЖЕНИ В ПОЛЕВЪДНАТА БРИГАДА... КАТО ТАЗИ, ЗА КОЯТО РАЗКАЗВАШ... КОГАТО БАБА ПОЧИНА ПЛАКАХА ЗА НЕЯ НА МАЙЧИНИЯ СИ ЕЗИК...




--------------------
 
 
№3 от: bat_mitco (19 май 2011 10:07)
Цитат: Дилбер Танас
мас, мач и каска на тиквата
em_117

Ще да си бил яко Петер Чех сущий...Ай мори, Танасе...Някога футбола беше масов...и билингвистичен...
Аз в ролята си на вратар на Махланчестър Юнатед можех да командвам като един Митко Иванков и да викам "ИлериииииИ...(демек "Напрееееед"...)"Гериииии"...(демек Назаааааад...)



--------------------
 
 
№4 от: didimus (19 май 2011 11:16)
Мила Доли, до сълзи ме трогна как баща ти е целунал с благодарност ръката на старата жена! Много вълнуващ разказ, благодаря!

 
 
№5 от: isi (19 май 2011 12:30)

Благодаря ти и аз, Доли! Много!
Още там на пазара си помислих, че тук може би ще има проблеми, и то от "онези проблеми" -  само на големите, за които и векове не стигат да се разрешат...  Затова още повече ме очароваха бозата, "барабонките", къщата върху счупената каруца, куклата Халиде, мекиците, баба, който милва по главичката новата ти приятелка, татко ти, който целува ръката на твоята баба кадъна... обещанието ''Утре пак ще дойда да ми набереш барабонки, бабо"...
Благодаря ти за твоя детски поглед, Доли!




--------------------
 
 
№6 от: Anakin Skywalker (19 май 2011 15:21)
Цитат Доли: "И чак тогава се огледах - всички жени в двора бяха облечени с дълги сини ученически манти, а под тях - шарени шалвари." 

И аз съм ги виждал само че в Асеновград така пременени.  И на главите със забрадки - момичетата, младите жени с шарени, а по възрастните жени с бели...И ние подрастващите тогава се чудехме в авгувстовския пек, как издържатem_114 em_18 ..как не пукясваха и не каталясваха...

Доли, много интересно разказчеem_12  Малко турци съм познавал в живота си, и само хубави неща мога да кажа за тях.



--------------------
 
 
№7 от: Simpra (19 май 2011 15:40)
Иска ми се сега да мога де се открадна, само че на едно дърво, което като дете за мен бе всичко - и крепост, и наблюдателница, и горска аптека, и многоетажна жилищна кооперация... понякога клоните му, прегърнати от разни съседски дечурлика, се превръщаха в коне и то цялото ставаше тежка конница. А друг път най-долният му разклонен клон служеше за кораб, защото се клатеше точно, както при бурно вълнение. Дървото беше и все още е огромна череша с хлъзгави клони. Убедена съм, че клоните й все още пазят някои 'интериорни решения' от онова време. Отплеснах се, но това беше моята 'къща върху счупена каруца'.



--------------------
 
 
№8 от: Айви (19 май 2011 15:48)
 Много затрогващ разказ, Доли!
em_62
Всяка дума от него е пропита с толкова любов и невинна детска чистота!

 
 
№9 от: Ваничка (19 май 2011 16:21)
 Доли, със сигурност тази твоя "беля" те е отвела в един по-различен от твоя свят. И е добре, че не си се изплашила. И на четирите си деца им казвам " Внимавайте, да не се изгубите!". И те знаят, че загубването е много страшно нещо. И аз като малка се загубих, в Пловдивския панаир. Е, бързо ме откриха. Ти пазиш мили спомени от тогавашното си изгубване. И тези, които са те приели в дома си, са те помнили през годините. Разказът ти е с щастлив край. Късметлийка! em_121 

 
 
№10 от: 9585 (19 май 2011 18:22)
Много хубав разказ, аз както винаги се просълзих, понеже винаги много се трогвам, когато хората вършат добрини, изобщо от човешкото отношение, от това целуване на ръка и т.н. em_2

 
 
№11 от: катя милушева (19 май 2011 21:05)
Много, ама много вълнуващ спомен! Благодаря и аз! em_125

 
 
№12 от: anni (19 май 2011 21:16)

Добре, че си била дете, защото първо си видяла петела върху оградата и дървото с "барабонките", и след това - кой как е облечен, а не обратното. Чудесен разказ, Доли!




--------------------
 
 
№13 от: Cvetan (19 май 2011 21:23)

Браво Долиem_81 Браво!!!!
Сякаш си попаднала в друг свят като от приказките .
За пореден път твоя разказ ми потвърди, че както и да се обличат и както и да се държат добрите хора  по цял свят (всички български градове и села ) са еднакви. Понякога  те ти сипват бозичка, понякога ти чупят от топлия хляб или ти дават парички за влака... И най- важно ми е, че ги има и сега.




--------------------
 
 
№14 от: Зико (19 май 2011 22:07)
Браво и от мен! em_12

Аз също съм израсъл в смесен район и знам много добре за какво става въпрос.
Прави сте, добрите хора са добри независимо на какъв език говорят и каква религия изповядват. em_62

 
 
№15 от: admin (19 май 2011 22:23)
Чудесия! Ето защо го обичам този сайт - за живота, истински ценните истории. Ще напиша и аз за моите "изгубвания" - не толкова драматични всъщност... Не мога да спомена болката за тази разлика - едно време като зачезнеше дете и до няколко часа се разжужи целия "обществен" кошер, а сега... Даже в малките градове, гдето все пак се пазят някакви си навици - изчезнало детенце, на никой не му "дреме".



--------------------
 
 
№16 от: Dolli (20 май 2011 00:51)
Отдавна не бяха ме хвалили толкова em_13
Спрете се, бе хора - разглезихте ме!
Цял ден ходя надута като пуйка!

Цоне,
огромно мерси за този коментар и за личното съобщение!!! Уверявам те, на мене никога не е късно да ми отвъртиш един! Около мен всички са изправени на нокти до ден днешен - утешавам ги, че поне предлагам интересен живот...
И те завалиите - доволни. Представяш ли си?

bat_mitco,
Колко още таланти имаш, бе човек?!
Като се замислих, думичката май наистина беше "къзъм", а не "кузум"!
Ох, това е бял кахър - правила съм далеч по-потресаващи гафове!
Майка ми беше започнала работа като учителка. Често ме водеше в училището и много се стараеше да предразположи турскоезичните деца - накара ме да науча няколко изречения. Речено - сторено! Изтъпаних се пред нейните ученички и вместо "Merhaba kizlar" (Здравейте момичета), възторжено ги поздравих с "Merhaba, kazlar" (Здравейте, гъски)...
Да ме убиеш е малко.

Дилбер Танасе,
аман-заман, запиши си в автобиографията, че си ме познавал.
После като пораснеш и станеш президент, аз ще си пиша в автобиографията, че съм ти близка от дете и знам за пожарникарско-футболните ти подвизи и филията в лявата ти ръка.
Това за маста върху филията, според мен, е до известна степен пресилено. Готова съм да споря дори с премиера, че на света няма пожарникарски син, който да предприеме екстремни действия, държейки лесно запалима филия. Примерно.
Я вземи да си спомниш, че всъщност наистина на терена закусваше с бухтички, въпреки, че си мечтал за филийка с мас!
Твоята саможертва ще бъде оценена.
Вервай ми!

didimus,
аз ти благодаря, че си почувствала същността!

ISI,
Надявах се доста дълго време "онези проблеми" да не вгорчават ПОВЕЧЕ човешките отношения, защото хората са си извадили поуки, но не би...
Изглежда си права, че "и векове не стигат да се разрешат..." 

Здраве желая, командир Скайуокър!
Покорно благодаря за лс-то :)))
Наистина огромен респект - с посредничеството на една кукла и с едно единствено изречение да ме поставят в ъгъла защото всъщност до този момент на мен никой не ми беше казал нито една дума по въпроса за морала, а малката ми приятелка знаеше в с и ч к о ...
И аз като тебе не познавам много турци, но само хубави неща мога да кажа за всеки един от тях, за възпитанието им и за трудолюбието им.

Simpra
,
щастливка си ти!
Аз си бях "заплюла" една пищна смокиня, но познай как се пада от такова дърво. С гръм, трясък и съдран нов-новеничък анцуг.

Айви,
много ти благодаря за съпричастието!

ВАНИЧКА,
да, наистина беше среща на два свята. Среща на изключително съкровено ниво за мен...
Колкото до изгубването, мама имаше навика да разказва тези случки така: "Когато в сградата на Общината в Плевен изгубих детето..."; "Когато в Бургас изгубихме детето на стария плаж..." и все от този род.
Смятам, че е била права. Ох, разбира се, че ми повтаряха да внимавам: "Не се отделяй от мен, че следващия път вече наистина сърцето ми ще се пръсне". Иначе сериозна заплаха, но никой така и не се сети, че "пръсването" аз го асоциирам със събиране на частичките обратно и следователно не се тревожех особено.
Децата са оптимисти по рождение.

9585,
ти си едно от най-добросърдечните и чудесни порастнали дечица!

Кате,
благодаря ти много за похвалата. Означава много за мен.

Аnni, изумих се! Наистина е така - първо съм видяла петела и барабонките! Изобщо не си бях дала сметка за това...
Сполай!
 
Цветане, Зико, много, много вярно е това за добрите хора! Напомнете ми да си потърся листчето с текста на един източен поет и мъдрец - потресаващи думи на тази тема.

Влади,
тъжен, тъжен факт...
Нямаме оправдание за безхаберието към чуждата беда и въобще за отчуждението.



--------------------
 
 
№17 от: Маргарита Василева (21 май 2011 00:53)
Благодаря за чудесния разказ, Доли! Този твой спомен е един от онези, които понякога не искаме дори да си спомняме, но когато ги разказваме - ги разказваме с най-големи подробности. И аз имам няколко такива случки, които са по-скоро избягване, отколкото губене - в Г.Оряховица, в Бургас. Просто хващах пътя и се прибирах сама вкъщи или в хотела. Това в очите на нашите си беше бягство. Но имам и изгубвания - по родните плажове.
Имам и една друга случка, където напълно непознат човек ме заведе до вкъщи - от Г.Оряховица до с. Първомайци - късно вечерта. Още съм благодарна на този човек, макар че никога повече не го видях или може би не го познах. Вярвам, че все още има такива хора и се радвам, че познавам един от тях. Това е моят съпруг, на който преди няколко години му се случи да заведе изгубило се дете до вкъщи.



--------------------
 
 
№18 от: Pavlina Iossifova (21 май 2011 03:12)
И ако сега не напиша, сигурно ще стане като с разказа ти за игликите, поляната, кучето...баща ти!
Четох го няколко пъти и все не можех да напиша коментар, който поне малко да отговаря на изразеното от теб, Доли. Сега също. Всъщност ми идват на ум поне два-три разказа отговор, но не и коментар.

Симпра най-близко е изразила това, което разказът предизвика и в мен. Просто ми се иска да те взема в Моето си лично детство. Така поне веднъж ти щеше да ме предизвикаш да се загубя и поне веднъж аз щях да те намеря и да те заведа в къщи... омазана с черни барабонки. Ама нали помниш, че петната от барабонки по хубавите къси роклички не се перяха Ей, как пък нито веднъж никъде не се загубих! Сигурно затова като пораснах не мога сама себе си да намеря по пътищата. em_18 em_44

Цветно, миризливо, живо, истинско... чух омурташките ми прабаба и прадядо да си говорят в кухнята на вуйчо в Габрово. Тихичко, уж да не ги слушат другите... Сякаш като ги чуехме, щяхме да разберем нещо. Помежду си в Габрово те говореха само на турски, тайният им език, на който не бяха научили нито децата, нито внуците си. Че за какво ли им беше, ще вземе да ги помисли някой за турци, не дай боже. А прабаба и прадядо просто бяха израснали в омурташкото село Таймище с двата езика. В тяхното поколение двуезичието в селото още е било естествено нещо. Баба и брат й не говореха турски, но разбираха добре. Мама и вуйчо, които до 2-3 клас бяха учили с повече турски, отколкото български деца, не знаеха повече думи от изброениет по-горе. Как странно бързо изчезва не само познаването, а и желанието за познаване на хората до нас. Може би наистина трябва по-често да се губим, за да опознаем хората около себе си.
Благодаря, Доли em_2



--------------------
 
 
№19 от: Pavlina Iossifova (21 май 2011 21:11)
Бре, Танасе, как ме накара да се замисля за идентичността си :) Толкова съм свикнала с 'върбовското' Си-Ми-Аз, че забравям, че верно имам си и четвърт капанско. Таймище за капанско ли се брои? Хич не съм наясно там. В Таймище съм изкарала само един месец лятна ваканция, и то чак в 7 клас. Бях като в напълно нов, непознат, но чуден свят. Обаче филии с мас ядях на Върбовка, в Таймище у дядо-вуйчо си биеха краве масло и ми мажеха филиите дебелооооооо. А съседката 'леля кадъна' специално за мен залагаше всеки ден нова баклава с толкова орехи, колкото можеше да поеме. И това, защото първия ден съм била казала, че на мама сигурно й свидят орехите, щото все са ми малко в баклавата. Върнах се в Габрово като оня Търкулчо пред Дома на Хумора - накравемаслена, наорехена и набаклавяна. Лелее, съвсем я бях забравила тая таймищенска ваканция. Айде тогава, пиши ме и мен при капанците :-)



--------------------
 
 
№20 от: Eva (22 май 2011 15:58)
Прекрасен разказ!!!



--------------------
 
 
№21 от: Dolli (22 май 2011 23:25)
Маргарита, много ми стана приятно от това, което си написала за мъжа си...
Много е топло.
Благодаря ти, че го сподели точно тук и точно сега.

Павлина Йосифова,
ами давай, пиши - нямам търпение! Те тези случки малко приличат на вицовете:
чуеш един и веднага се сещаш за друг, още по интересен!
Моля ти се, Павли, напиши!

Ах, Мирославе, ти си причината да се заема сериозно с географията още днес em_8

EVA,
хиляди благодарности, мила!



--------------------
 
 
№22 от: mano (5 юни 2011 12:29)
Много добре разказано. Чак исках да има още :) Благодаря ти.

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 19
Потребители: 0
Гости: 19

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?


 
 
 
 
Ново в ПУК!