Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Юни 2018    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930 
 
 
Архиви
Юни 2018 (4)
Май 2018 (8)
Април 2018 (2)
Март 2018 (15)
Февруари 2018 (3)
Януари 2018 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
ПЪРВИЯТ УЧЕБЕН ДЕН
2-05-2014, 23:48 | Автор: regina | Категория: Светът на възрастните

ПЪРВИЯТ УЧЕБЕН ДЕН

от Бистра Асенова

 

Беше ясно и свежо утро, каквото може да бъде утрото в края на октомври в Бургас. Бях радостна и нетърпелива. Имах хубава рокля и голяма бяла панделка върху инак късата ми коса. Обувките ми бяха много прилични и лъскави, чорапите ми – плетени „на дупки” от мама, с красиви папулки отстрани. В ръка държах истинска кожена чанта, с която много се гордеех, защото беше „гимназиална” – мама и вуйчо вече бяха учили с нея. Нищо не можеше да помрачи радостта ми. Бях седемгодишна и отивах за първи път на училище в Бургас. Нямах никакви притеснения, можех да чета горе-долу, можех да пиша с печатни букви, можех да броя до десет – изобщо всичко беше наред.

 

Бях голяма и самостоятелна и мама не намери за необходимо да ме заведе на училище. Още по-горда от това, тръгнах самоуверено. Мислех си, че всички виждат колко съм голяма, хубава и добре облечена…

 

Инак беше трудната и гладна 1946 година. Предполагам, че бяхме изкарали тежка зима и още по-изнурителна пролет. Живеехме в Бургас само от две години. Преди това бяхме заедно с татко в Беломорието и толкова сме бързали да се върнем в България преди края на войната, че татко приел първата му предложена работа. Двамата с мама все се надяваха, че ще успеем да се върнем във Варна, но нито той, нито мама успя. И двамата ги погребахме в Бургас.

 

Тогава в къщи имахме малко неща, които притежаваха някаква стойност за времето си. Имахме голяма писалищна маса и библиотека от махагон, пълна с книги, останали от дядо ми, но кой тогава ще се интересува от книги. Нямаше какво да се яде. Разболях се от пневмония, дълго и трудно оздравявах. Беше нужна „силна храна” за мене и по-малката ми сестра.

 

По някакво чудо татко успя да намери купувач на енциклопедията „Брокхаус” и известно време обикаляше близките села с раница на гръб, за да намери нещо за ядене извън полагащите се  с купони дажби. Мама можеше да прави „от нищо-нещо”, така че не си спомням да сме гладували. Но парите от енциклопедията скоро свършиха. Нямахме познати от село наблизо.

 

Както винаги, мама намери изход от положението. Сети се, че все пак имаме някакви роднини на село – доста далече от Бургас, чак в Русенско. Това не беше проблем, защото имахме безплатни билети по железниците.

 

Отиването на село щеше да бъде голямо приключение. Никога преди това не бях ходила. Трябваше да тръгнем още от началото на лятото, за да може да се изпълни планът на мама. Тя се надяваше, че като се включи в работата на полето, ще може да се включи и в разпределянето на добивите. Селото беше Каран Върбовка, името и досега ми звучи много екзотично. То беше родното село на майката на мама – баба Стойка. Тя излязла от родното си село още дете, за да си търси хляба. Не знам дали се беше връщала въобще на село. Тогава не се пътуваше особено много, само ако беше крайно наложително. Мама също не беше ходила при роднините си, но се надяваше, че няма да я изгонят. Не знам дали се беше обадила предварително, но тръгнахме с голяма надежда. Пътуването беше дълго и сложно, няколко пъти сменяхме влака, след това пътувахме с каруца. Татко беше останал на работа, а мама беше тръгнала на път сама с две малки деца, но нищо не можеше да я спре, щом ставаше въпрос за прехраната на децата и.

 

Не ни изгониха. Може би ни съжалиха, а може би не беше излишна още една работничка на полето. Прекарахме необичайно лято. За нас, градските деца, всичко беше ново и интересно. Бяхме настанени при баба Марица – леля, но не знам точно каква. Тя или нямаше деца, или бяха някъде другаде, защото живееха сами с мъжа си – вече не си спомням как се казваше. Но пък много добре си спомням, че имаха голям двор с кокошки, страшен петел, няколко овце и куче.  С кучето бързо станахме приятели, но с петела не можаxме да се спогодим. Винаги гледахме да сме по-далече от него. Мама по цял ден беше заета и ние бяхме напълно свободни. Имахме много нови приятели, повечето роднински деца. По цял ден играехме, направихме и доста бели. Общо взето всички, дори  и децата, ни покровителстваха – в техните очи изглеждахме безпомощни и вероятно глупави. Сега си мисля, че може би са ни обикнали.

 

Неусетно дойде есента. Настъпи и време за тръгване на училище. Толкова исках да бъда ученичка! Очаквах час по-скоро да се приберем в Бургас. Планът на мама обаче беше друг. Нямаше смисъл да работи цяло лято, ако не е там, когато се прибира реколтата. Започнах училище на село. Не си спомням добре учението, защото си чаках тръгването на училище в Бургас. Помня само, че ни показваха как да рисуваме мишки. Учителката нарисува на дъската една и ние всички старателно я прерисувахме в тетрадките си. На дъската муцунката на мишката беше обърната наляво, а на моята мишка беше надясно. Учителката ми направи забележка, от която много се смутих. Повече никога не съм могла да нарисувам животно, обърнато надясно.

 

Все пак стоенето ни на село свърши. Мама успя само частично да изпълни плана си, приготви малко зимнина, макар да мисля, че очакваше повече. Тогава не се интересувах много от това – аз исках да си бъда ученичка в моето училище.

 

Вървях горда по пътя към училище, щастлива бях и светът беше мой. Училището беше грамадно в сравнение със селското и това още повече усилваше гордостта ми. Бързо успях да намеря класната стая на I-во „Г” отделение. Вече беше пълно с деца, но учителката още я нямаше. Радостта ми започна леко да помръква. Всички ми се сториха толкова хубави и самоуверени, а панделките на момичетата изглеждаха по-големи от моята. Беше много шумно, но все пак успях да попитам едно от най-красивите момичета:

 - Това ли е I-во „Г”?

То ме изгледа презрително:

 - Ти откъде си? Ти не си от нашето отделение! Откъде идваш?

Толкова се обърках, че започнах почти да заеквам:

 - Ами аз…ами аз идвам от село…

 - Тук селянчета не учат! Тук е град!

 

Не зная как успях да не ревна с всичка сила. Светът помръкна, това не беше моето място, аз не бях за тук…имаше някаква грешка…не ме искаха. Тръгнах си. Можах да сдържа сълзите си само в сградата, на улицата те вече течаха по лицето ми, усещах техния солен вкус и бях нещастна, толкова нещастна, колкото може да бъде едно дете на седем години, което е изпъдено от училище.

 

Оттогава са изминали много години. На другия ден мама ме заведе на училище, запозна ме с учителката. Тя беше най-добрата учителка, която си спомням за всичките години учение. Запознах се с децата, намерих си приятелки, винаги с желание ходех на училище, беше ми интересно, но някъде в подсъзнанието ми остана мисълта, че може да е станала грешка, че не съм била за това място, че в един момент могат да ми кажат:

 - Напусни! Иди си!

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: bat_mitco (3 май 2014 12:17)

 "- Тук селянчета не учат! Тук е град!"

ООО КАК ГО "ОБИЧАМ" ТОВАААА... angry3

ТАКА БЯХА ПОСРЕЩНАЛИ ДЪЩЕРЯ МИ В НОВИЯ И КЛАС ПРЕДИ ДЕСЕТИНА ГОДИНИ...БЯХ СЛОЖИЛ В ДЕТСКАТА СТАЯ ЕДИН ПЛАКАТ С ДРУГИ "СЕЛЯНЧЕТА"...ЙОРДАН РАДИЧКОВ ОТ СЕЛО КАЛИМАНИЦА...ГРИГОР ВАЧКОВ ОТ СЕЛО ТРЪНЧОВИЦА...ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ ОТ СЕЛО МЕДВЕН...ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ-ГЕЦ ОТ МАХАЛА РАЗПОПОВЦИ...ПЕТЪР ЖЕКОВ ОТ СЕЛО КНИЖОВНИК...И ОЩЕ...И ОЩЕ...




--------------------
 
 
№2 от: kitten (3 май 2014 14:16)

Хубав и малко тъжен разказ.




--------------------
 
 
№3 от: Айви (3 май 2014 19:26)

 Страхотен разказ, и както вече е отбелязала kitten - малко тъжен. 


 
 
№4 от: Цонка (3 май 2014 22:48)

Мая, беше удоволствие да се докосна до спомените на Бистра Асенова.

Ето фразата, която ми се освети най-ярко:

Сега си мисля, че може би са ни обикнали.

А също и този факт:

Повече никога не съм могла да нарисувам животно, обърнато надясно. 

hi




--------------------
 
 
№5 от: regina (4 май 2014 00:40)

Цоне, а на мене ми се осветяват много моменти от моето детство, които иначе са ми били непонятни - например защо ми отрязаха косата преди първия учебен ден, а същевременно ми вързаха огромна панделка...може би дори без да го съзнава, т.е. подсъзнателно майка ми е искала да види себе си?


 
 
№6 от: dani (5 май 2014 10:11)

ПРЕКРАСЕН!!! Прекрасен, чудесен разказ! Невероятен! И това е нещо съвсем ново за "Детството", досега никой не беше писал подобен спомен. И впрочем въобще нямам усещането, че леля Бистра е "дете от друго време". Наистина "детството няма минало", както се пее в една хубава песен. Нaистина то е "вечно детство", в което всички, които са били деца, си остават такива, без значение кога са се родили.

Единствено физическото разстояние е пречка още сега да взема един букет цветя и да да хукна да ги подаря на "другарчето Бистра" (надявам се да не се разсърди, че я наричам така. smile

Мая, накарай я да напише още нещо!




--------------------
 
 
№7 от: regina (5 май 2014 15:04)

Дани, на лято ще те чакаме с цветята. Майка ми има доста неща, които лично на мене ми допадат и мисля, че стават за публикуване, макар че тя няма такива мераци. Аз обаче  направих страничка във Фейсбук. Знам, че нямаш профил там. Може би ще трябва да помоля Влади някак да  измисли място в "Сайта на Гошко"? Като дойдеш с цветята, ще ти подарим копия от детските спомени с автограф :)


 
 
№8 от: Милен Иванов (6 май 2014 09:33)

regina, Прекрасен разказ! Поздрави майка си! Публикувайте още нещо. И даже направо да се регистрира на нашия сайт! 
А село Каран Върбовка е на 6 км. от моето село. Между двете села имаше череши и ходехме с колелетата. Празникът на Каран Върбовка е на Света Марина. Всяка година на този ден баща ми впрягаше магарето( някои селяни доста късно се сдобихме с автомобил) и ходехме да си купим захарен памук ( а аз пластмасови индианци от стрелбището ). Така че много поздрави на Бистра почти smile от село Каран Върбовка!!!




--------------------
 
 
№9 от: regina (6 май 2014 13:02)

Ехаа! За това не бях помисляла, че може и роднини да излезем с някого от сайта!!! Много се радвам!

 


 
 
№10 от: Бебо (7 май 2014 20:55)

И на мен ми хареса разказа! Годините след войната са били наистина тежки.




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 9
Потребители: 0
Гости: 9

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е:


 
 
 
 
Ново в ПУК!