Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Април 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930 
 
 
Архиви
Април 2020 (1)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Улица " Опълченска "
Улица "Опълченска "№ сто тридесет и..., вход 3-и , апартамент 23- и. -     

Моят приятел и съученик , който живееше под нас казваше , нашият Димитровски борчески квартал е голяма работа. Колко голяма работа е бил , малко се съмнявам. Защото когато се преместихме в Лозенец до хотел Хемус аз се чувствах като че ли съм напуснал "зоната на здрача " и съм се пренесъл в "квартала  на богатите ".

Все пак осем години не са малко. Особено за хлапе на пет години , за което грамадният за онова време в сталинския си  стил блок с четирите  входа и петте етажа / без да се брои партера /  си бе направо една малка галактика. В която живеят всякакви звезди , едните едва мъждукат , други светят с ярката си светлина и винаги можеш да разчиташ на тях. А трети пък изгарят като фоерверки , разпръсквайки около себе си  неустоимото си обаяние  или понякога разочарование.

Ние бяхме децата на улица "Опълченска ". Задният двор на блока  беше разделен от четири сякаш футболни врати , за всеки вход по една. Там в неделният ден не припарвахме сутрин , защото тяхното предназначение бе да помагат на родителите ни при изтупването на черги , одеяла и килими , привилегия за по-заможните семейства , които хич не бяха много по това време. Но през останалите дни дворът бе наша територия. От височината на петия етаж , където живеех се виждаше целият този двор и така бързах да приключа с уроците. Защото долу ставаше винаги нещо далеч по- интересно. Игри на топчета и на  капачки , големите гуди - биячи бяха скъпи и не всеки имаше от тях. Но прибираха най- много плячка от разчертания с пръчка прашен подиум на сражението.  Когато имаше достатъчно момчета започваха футболните мачове. Аз имах една кожена топка , с която винаги бях желан на терена. А когато се състезавахме в обиколки  около блока , там вече нямах равен на себе си. Винаги имаше кой да ни се кара от възрастните , защото нашата гълчава нарушаваше редовно  дневния режим , окачен със строгите си правила във всеки вход.

През зимата разстоянието от блока до улицата , около десетина метра се превръщаше на ледена пързалка. На която се пързаляхме , засилвайки се още от входа и така обувките ни вече през пролетта не ставаха за носене. А градинката насреща вече си бе преживяване. С кестените , узрели наесен и нападали по всичките треви и алеи , с паметника в почит на загиналите  войници през няколкото войни в началото на века. Където се поставяха цветя и от нас , когато около  вратлетата ни вече се бяха увили червените връзки. А тези връзки ни ги поставиха пак на тази , нашата   "Опълченска ",  в къщата- музей на Димитров. Не разбирахме това страхопочитание на учителите ни към това място , но такива бяха времената тогава.

С брат ми бяхме по - различни от другите деца. Повече време отделяхме на книгите , бяхме дори по - сериозни , отколкото трябва. В нашия трети вход бяхме организирали  "Тимуровска команда ", за да помага на възрастните и самотни хора около нас. А и си имахме патрон на организацията , една народна учителка , живееща на втория етаж. Така я наричаха родителите ни. С каква наивност сме го правили , но състраданието ни към болката бе искрено и неподправено.
По онова време цели махали воюваха със саби и мечове. По екраните се даваха филми с кръстоносни походи , епичните битки се пренасяха на улицата , сблъсъците бяха много сериозни. А пък първите кормилачки нанесоха рани на много детски колене. Имаше едни толкова дълги , че отгоре им ги възсядаше цял футболен отбор. Нямаше баири за преодоляване , но паважът разнасяше тракането на лагерите и бойните викове доста отчетливо и надалеч.

Не си губехме времето с ненужни неща. Яденето не ни беше силата. Спомням си плътният вкус на рибеното масло , с което трябваше да укрепнем и порастем. Доста мъки бяха да преглътнеш дори една супена лъжица. Или пък нашият стремеж да вкараме така омразната ни дроб-сърма в комините на отсрещните къщици , които граничеха с двора ни. Това доста ни се отдаваше , бяхме се специализирали в меренето , а и така си отмъщавахме на родителите ни. Защото понякога вечер ни оставяха сами с брат ми  и за свое спокойствие дори ни заключваха в къщи. Не че това бе проблем за нас. Само след половин час той откриваше резервните скрити ключове и пътешествието започваше. Тъмнината на мрака , отразените сенки на малкото коли и каруци по отстрещните калкани , затишието на деня и мистерията на идващата нощ , това бе вкуса на забранения плод.

Вкус , който колкото повече го опознаваш , толкова става по - далечен и недостижим. Защото си вече порастнал и то завинаги. Връщането е само в спомена или в игрите на твоите деца , дай боже един ден и внуци.

Бяхме малки опълченци на улица  "Опълченска ".
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: zaharisa (28 ноември 2008 11:01)

Махалата направо е пред очите ми - учех наблизо. Разказът на Любомир Николов е много истински. Аз хванах последните години, когато все още имаше каруци - знае  се откъде идва името Коньовица на този квартал - та споделям напълно романтичния дух на статията yess
Най-красиво беше зимно време с малките къщички и побелелите дворове, сред тях и  къщата- музей на Г.Димитров , точно до къщата на Петър Дънов - Учителя, та мисля, че няма дете, което не е усетило дълбоко в себе си особеността на мястото по напълно необясним начин. Далеч от идеологиите на възрастните, близо до снежните топки, люляка, чимшира,  кончетата и игрите от сърце . 


 
 
№2 от: Любомир Николов (16 декември 2009 07:25)
Захариза, здравей! Е, моят отговор е все пак след само една година и един месец, нали !
Такава беше махалата, толкова отдавна беше !
Бъди здрава!

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 3
Потребители: 0
Гости: 3

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:


 
 
 
 
Ново в ПУК!