> Градовете тогава > Улица " Опълченска "

Улица " Опълченска "


27-11-2008, 16:40. : Любомир Николов
Улица "Опълченска "№ сто тридесет и..., вход 3-и , апартамент 23- и. -     

Моят приятел и съученик , който живееше под нас казваше , нашият Димитровски борчески квартал е голяма работа. Колко голяма работа е бил , малко се съмнявам. Защото когато се преместихме в Лозенец до хотел Хемус аз се чувствах като че ли съм напуснал "зоната на здрача " и съм се пренесъл в "квартала  на богатите ".

Все пак осем години не са малко. Особено за хлапе на пет години , за което грамадният за онова време в сталинския си  стил блок с четирите  входа и петте етажа / без да се брои партера /  си бе направо една малка галактика. В която живеят всякакви звезди , едните едва мъждукат , други светят с ярката си светлина и винаги можеш да разчиташ на тях. А трети пък изгарят като фоерверки , разпръсквайки около себе си  неустоимото си обаяние  или понякога разочарование.

Ние бяхме децата на улица "Опълченска ". Задният двор на блока  беше разделен от четири сякаш футболни врати , за всеки вход по една. Там в неделният ден не припарвахме сутрин , защото тяхното предназначение бе да помагат на родителите ни при изтупването на черги , одеяла и килими , привилегия за по-заможните семейства , които хич не бяха много по това време. Но през останалите дни дворът бе наша територия. От височината на петия етаж , където живеех се виждаше целият този двор и така бързах да приключа с уроците. Защото долу ставаше винаги нещо далеч по- интересно. Игри на топчета и на  капачки , големите гуди - биячи бяха скъпи и не всеки имаше от тях. Но прибираха най- много плячка от разчертания с пръчка прашен подиум на сражението.  Когато имаше достатъчно момчета започваха футболните мачове. Аз имах една кожена топка , с която винаги бях желан на терена. А когато се състезавахме в обиколки  около блока , там вече нямах равен на себе си. Винаги имаше кой да ни се кара от възрастните , защото нашата гълчава нарушаваше редовно  дневния режим , окачен със строгите си правила във всеки вход.

През зимата разстоянието от блока до улицата , около десетина метра се превръщаше на ледена пързалка. На която се пързаляхме , засилвайки се още от входа и така обувките ни вече през пролетта не ставаха за носене. А градинката насреща вече си бе преживяване. С кестените , узрели наесен и нападали по всичките треви и алеи , с паметника в почит на загиналите  войници през няколкото войни в началото на века. Където се поставяха цветя и от нас , когато около  вратлетата ни вече се бяха увили червените връзки. А тези връзки ни ги поставиха пак на тази , нашата   "Опълченска ",  в къщата- музей на Димитров. Не разбирахме това страхопочитание на учителите ни към това място , но такива бяха времената тогава.

С брат ми бяхме по - различни от другите деца. Повече време отделяхме на книгите , бяхме дори по - сериозни , отколкото трябва. В нашия трети вход бяхме организирали  "Тимуровска команда ", за да помага на възрастните и самотни хора около нас. А и си имахме патрон на организацията , една народна учителка , живееща на втория етаж. Така я наричаха родителите ни. С каква наивност сме го правили , но състраданието ни към болката бе искрено и неподправено.
По онова време цели махали воюваха със саби и мечове. По екраните се даваха филми с кръстоносни походи , епичните битки се пренасяха на улицата , сблъсъците бяха много сериозни. А пък първите кормилачки нанесоха рани на много детски колене. Имаше едни толкова дълги , че отгоре им ги възсядаше цял футболен отбор. Нямаше баири за преодоляване , но паважът разнасяше тракането на лагерите и бойните викове доста отчетливо и надалеч.

Не си губехме времето с ненужни неща. Яденето не ни беше силата. Спомням си плътният вкус на рибеното масло , с което трябваше да укрепнем и порастем. Доста мъки бяха да преглътнеш дори една супена лъжица. Или пък нашият стремеж да вкараме така омразната ни дроб-сърма в комините на отсрещните къщици , които граничеха с двора ни. Това доста ни се отдаваше , бяхме се специализирали в меренето , а и така си отмъщавахме на родителите ни. Защото понякога вечер ни оставяха сами с брат ми  и за свое спокойствие дори ни заключваха в къщи. Не че това бе проблем за нас. Само след половин час той откриваше резервните скрити ключове и пътешествието започваше. Тъмнината на мрака , отразените сенки на малкото коли и каруци по отстрещните калкани , затишието на деня и мистерията на идващата нощ , това бе вкуса на забранения плод.

Вкус , който колкото повече го опознаваш , толкова става по - далечен и недостижим. Защото си вече порастнал и то завинаги. Връщането е само в спомена или в игрите на твоите деца , дай боже един ден и внуци.

Бяхме малки опълченци на улица  "Опълченска ".