> Светът на възрастните > За магазините и опашките

За магазините и опашките


27-03-2007, 09:31. : admin
altВ малките градчета някога магазините бяха уникални по своята единственост. Имаше само един магазин за обувки, един магазин "Бои и химикали", един-единствен беше изпълненият с всякакви кухненски посуди "Домашни потреби". Магазинът за електро-уреди, в който трябваше да се запишеш на километричен списък за телевизор "Велико Търново". "Плод и зеленчук", чийто тезгях беше отрупан с тави, пълни с кисели краставички и мариновани чушки, от които се носеше приятно кисел дъх. В койтои град да идеш, на всякъде имаше магазин "Хиляда и една стоки", който за нас децата беше особено привлекателен заради щанда с играчките. Единствено широко разпространени на всякъде из града бяха гастрономите. От далече можеше да се познае, ако в някой гастроном са докарали олио - упоителната му миризма се носеше далеч извън вратите. Сега дори да си натопиш носа в шише с олио, нищо няма да усетиш.
А колко приятно ухаеше хлебарницата, когато внесяха новия, току що опечен хляб. Всеки магазин имаше своя специфична миризма, която вече сама по себе си беше реклама на стоката. Миризма на сирене и шпек салам в кварталния гастроном, миризма на тревира, носеща се в просторните помещения на "Готово облекло", миризма на нова гума, която ти даваше надежда, че може би в "Гумения магазин" най-после се е появил твоя номер гуменки... Всяка от тях беше истинска, лесно определима и внушаваща доверие. Тогава не познавахме объркващия аромат на "менте". Когато от "Скара-бира" се носеше мирис на кебабчета, никой не си мислеше за кучешко месо. В което и да е някогашно село със завързани очи можеше да определиш къде се намира селския "Хоремаг" - на километри от него се носеше миризмата на мастика с мента. Ако се случеше, докато гостуваш на баба и дядо, случайно да се вмъкнеш в пивницата, тозчас умилените от появата на дете старци разбутваха шахмата и разтворения брой на "Работническо дело" и поръчваха на кръчмаря: "Дай на тоя юнак лимона и фафла".
Магазините от миналото бяха твърде малко, за да поемат по нормален начин наплива от пазаруващи граждани. Това несъответствие между "търсенето и предлагането" създаде опашките. Спомняте ли си ги тия дълги-дълги опашки от чакащи купувачи? Имаше ги на всякъде и за всичко. Опашка за хляб, опашка за маслини, опашка за рядко издавана книга, опашка за каквато и да е дефицитна стока... Опашките бяха място за обмяна на клюки, за коментар на футболен мач. На тях можеше да чуеш най-новия политически виц. Там винаги някой някого изпредварваше, някой все предявяваше претенции към магазинера или правеше рекламация на стоката. Често идваше момент, когато продавачът обявяваше, че стоката е свършила и това беше повод по-сприхавите да изливат потоци от обвинения към всичко и всички.
Обикновено всяка събота ме изпращаха с чанта, пълна с бурканчета от кисело мляко да пазарувам в млекарския магазин. Колкото и рано да отивах, винаги ме чакаше огромна опашка, виеща се далеч извън вратата на магазина. Естествено по-голямата част от нея съставляваха пенсионерите, на които и така не им се спи, а особено в съботното утро. Поради суматохата, в магазина винаги имаше локви от разлято прясно мляко, които магазинерката от време - на време само размазваше с парцала, така че пода ставаше доста хлъзгав. Нещо твърде неприятно, ако не сте любител на пързалянето по мозайка.
altВсеки петък пък докарваха карантии в едно малко магазинче зад кооперативния пазар. Краят на опашката достигаше началото на пазара. Майка ми винаги ме взимаше да я придружавам на тая опашка, тъй като освен на нея, се налагаше да се реди на още няколко други из града, през което време аз трябваше да пазя ред. Най-върли почитатели на карантиите бяха циганите. Освен това бяха и много хитри - никога не се редеха всички, а обикновено избираха някоя циганка, която винаги идваше с малко дете, примолваше се да я пуснат отпред, след което изкупуваше половината от наличната карантия в магазина.
Една от най-странните опашки беше пред хлебарницата. На пръв поглед нищо особено - стоят си хората, чакат си реда. Но от време на време продавачката се провикваше: "Който иска да си купи хляб, да мине отпред" и колкото и да е странно никой не се отзоваваше на призива й. Работата беше там, че хляб в магазина има, но е от вчера, а от хлебозавода се обадили, че може би след един, а може би два, но по – скоро след три часа ще докарат току що изпечен хляб. Често се случваше след дълго чакане мераклиите за топъл хлебец да се разотидат с празни торбички - новината за камиона се оказваше блъф.
Една от най-многолюдните опашки беше за билети в киното, когато пристигаше някой "касов" филм. На такива опашки беше опасно да ходят деца. Помня как за малко не ме задушиха, докато се редях за билет за филма "Сандокан". Възрастните така се бяха натъпкали, че нямаха възможност да си извърнат главите, камо ли да се огледат за някой малък човек, който им се мотае в крачолите.
Лично на мен една от най-приятните опашки беше тази за портокали и банани около Нова година. Видът на южните плодове увеличаваше до дупка празничното ми настроение и не можеха да го помрачат нито няколко-часовото чакане, нито скандалите, които си устройваха възрастните, докато се изясняваха кой минал отпред, на кого магазинерката подала под тезгяха по-зрели банани и пр. Така и не възприех съветите на разни мои познати - възрастни, че "за да успееш в този живот, трябва да се буташ". То и нямах кой знае какви сили за бутане в опашковата ми конкуренция с чичковците и лелите.
Често се случваше някой, правейки се, че не ме вижда, да мине пред мен на опашката, но на никого не оспорвах желанието му да бъде нагъл. Като дете възприемах житейските неправди философски, с лека насмешка и търпение - нещо което напоследък не ми се удава. То напоследък и опашки като че ли няма. Може би защото в магазините вече не мирише на нищо особено - консервантите видяха сметката на ароматите. Разликата между краве сирене и домашни пантофи почти не може да се усети, ако се осланя човек на носа си. Да не говорим, че и на вкус са почти еднакви. Новите магазини в града, в който живея, пренаредиха обстановката до неузнаваемост. Старият магазин за обувки сега е "Магазин за един лев", в "Плод и зеленчук" продават дрехи втора употреба, от фасадата на някогашния магазин за електро-уреди се блещи червената емблема на "М-тел"... А веднъж ей така, от носталгия ли, от друго ли - не знам, но се вмъкнах в някогашната централна хлебарница. Там сега продават някакви турски газови уреди или нещо такова. Застанах пред тезгяха и почти ми беше на устата да си поискам два хляба "Добруджа". Продавачът ми отправя въпросителен поглед, а аз нищо не казвам, тъпча на едно място и сконфузено си гледам върха на обувките. "Какво - ме пита той - гледате по пода, да не сте загубили нещо, господине?" Нищо не му отговорих и си излязох. А какво трябваше да му кажа - че съм си изгубил детството ли? Дори и да го бях казал, той едва ли щеше да ми помогне.

p.s. Това последното си го измислих. Нямам смелост да правя такива екцентрични номера, но често съм си представял, минавайки покрай бившата хлебарница, как ще вляза вътре и ще се получи именно такава ситуация. Нещо като бунт против времето, което ни носи все по-далеч от щастливите брегове на детството, там където магазините бяха уникални по своята единственост и с дълти-дълги опашки от чакащи купувачи.

ЗАБ. ОТ АДМИНА: Поради това, че преместихме базата данни и сайта на друг сървър, част - макар и много малко от коментарите се загубиха. Така че реших, да ги поставя в самата статия. Извинявам се за неудобството:

#1 написал: aranjoro (28 март 2007 14:54)


#2 написал: Denis_Beljata (28 март 2007 15:53)

EХ, тази хлебарница!
Тая, дето сега е пълна с нещо като газови уредби. Тя се казваше Централна хлебарница, щото в нея продаваха само хляб и други изделия на Хлебозавода. Там работеше Леля Пенка, стара приятелка на баба. Когато ходехме там, баба ми купуваше винаги или кифла без мармалад с малка боза от 6 ст., или кифла с мармалад. Казваше, че щяло да ми стане много сладко. Сядахме на кръглите масички, покрити с останки от нечии чужди банички, и с трикраки кръгли столчета, които можеше да срещнеш и в градската баня. Бяха много лъжливи, ако се опиташ да се закрепиш само на 2 крака.
Но на мен ми липсва не само аромата на току-що опечен хляб. Когато четох тази статия в главата ми веднага изникна спомена за маниера на продавачките, с който сваляха хлябовете от металните, подвижни стилажи, които незнайно защо все бяха далеч от тях. И това при положение, че хляба беше единствената стока. Продавачката се обръща към стилажа, грабва два хляба, и със засилка ги плъзга по тезгяха, а клиента бързо ги пъха в найлоновите мрежички или в платнената торба. Та, сега ми липсва тоя шум от плъзгащ се хляб.
Но имаше още една, и по-култова хлебарница - тази до Автогарата. Ах, какви питки с кренвирш, или сирене, или
кайма продаваха!
Ето, пак ми се дояде.

#3 написал: dani (28 март 2007 19:52)

Ами че разкажи за тия питки с кренвирши по-подробно ,та да ни се дояде и на нас. А това с парзалянето на хлябовете и аз си го спомням. Тезгяхът беше покрит с парче балатум, който улесняваше хлебната пързалка. А стелажите за хляб бяха едни такива високи каси и обикновено когато магазинерката бъркаше да измъкне хляб, купувачите ( особено по-възрастните) искаха да е по-препечен.