Началото на кореспонденцията ми с непознато другарче от СССР започна през 83 или 84г. В училището ни раздадоха адреси на деца от СССР, на мен ми се падна един Вова от Выборг. В началото писмата ми ги пишеше мама, тъй като още не се справях добре с руския език. После започнах да си ги пиша сама. Обичайните неща, които могат да си пишат децата - ''Как се казват майка ти и баща ти?'', ''Къде работят?'', ''Имаш ли брат или сестра?'', ''В кое училище учиш?'', ''Какво колекционираш?'', ''Как прекарваш лятната си ваканция?'', ''Разкажи ми за града, в който живееш''... Толкова се радвах, когато пристигнеше писмо от Вова! С благоговение гледах дебеличкия плик, нашарен с чуждестранни печати и красиви марки. Веднъж на два месеца имах писмо. Тогава денят ми беше празник! Изпращаше ми най-фините салфетки, като паяжинки /колекционирах ги/, красиви картички и календарчета. Изпрати ми и колет с руски кукли - за мен и сестра ми. Едната кукла беше с украинска народна носия, с дълга руса плитка и с коронка на главата, а другата беше кукла - ученичка, с руска униформа - черна рокля с бяла престилка. Разказваше ми за град Выборг - морско търговско пристанище на Балтика, недалеч от финландската граница.

Освен различни картички и календарчета, слагах и дъвки в писмата, тъй като ми беше казал, че при тях са кът. С мама дълго избирахме какво да купим за Вова и неговите родители и да изпратим колет. Помня, че взехме голям и пъстър копринен шал за майка му, тениска с онова пибибкащо нещо отпред за него...

Писахме си дълги години, до 91г. мисля... Последното писмо беше написано от майка му. В него тя споделяше, че Вова, заедно с негови приятели, е извършил хулиганска проява и поел вината, тъй като другите били пълнолетни и можело да ги осъдят. Жената се извиняваше и казваше, че няма да се сърдят, ако аз реша да не им пиша повече, защото са се оказали неблагонадеждни хора. Чувствали вина като родители, че не са се справили с възпитанието на детето си. Вова бил изпратен в изправителен лагер, ходели му на свиждане, но не било позволено това да се случва често. Беше ми написала - ''Разбери ме, аз като негова майка му вярвам..." Писмото ме разстрои. Отговорих, разбира се. Написах, че понякога се случва в младостта човек да греши. И, че искам да запазим приятелските си отношения въпреки всичко. Но друго писмо повече нe получих.

С течение на годините понякога си спомнях за Вова и семейството му, чудех се какво се е случило с него, как се е развил живота му...Наскоро се бях сетила пак за тази кореспонденция и потърсих информация в социалните мрежи, тъй като фамилията не е често срещана, но имаше много Владимировци с тази фамилия, пък и всичките едни такива руси и със сини очи като него, как да разбера той ли е...

През годините смених няколко жилища и не знам къде са писмата, не помня адреса...Питам се дали да оставя тази история в миналото или да се постарая да открия нещо - в името на това толкова чисто и искрено приятелство?

Не знам защо напоследък са ме налегнали едни спомени за детството...Явно остарявам. Днес ще разкажа за ученическите бригади, на които ходехме.

След като минеше първия учебен ден, идваше време за събиране на реколтата от картофи. В двора на училището сутрин ни строяваха по класове и се качвахме на автобусите, които ни откарваха на нивите с картофи. Всяко дете трябваше да си носи пластмасова кофа.В рейса ни раздаваха закуска - идваше в едни големи метални тави - обикновено кифла с мармалад. Когато пристигнехме, всеки класен ръководител разпределяше класа си - по едно дете на бразда. Имаше и дете, което държеше чувала, в който се изсипваха събраните картофи. Казвахме му ''чувалджия". Заставаш на браздата, а края й се губи някъде в далечината. Клякаш, пълниш кофата с картофи и ги носиш да ги изсипеш в чувала. Състезавахме се кой пръв ще стигне до края на браздата. Питейна вода се осигураваше от една каруца с огромен метален съд в нея и всеки пиеше от едно канче, вързано там. На обяд идваше храната - нещо готвено - картофи, ориз, за десерт - ябълки. Носехме си панички и прибори от вкъщи. Сядахме на групи под сенките на дърветата и обядвахме. Имаше и игри - прескочи кобила, гоненица. По-големите ученици се криеха по шубраците и изпушваха по някоя цигара. След кратката почивка - отново на браздите. Към 17 часа идваха автобусите и ни връщаха в училищния двор. Оттам си тръгвахме по домовете.Тогава имаше режим на водата и прибирайки се вкъщи, със сестра ми седяхме в коридора, на шкафчето за обувки, защото бяхме в кал и прахоляк и чакахме да дойде водата, за да се изкъпем. На другия ден - с нови сили на полето. Бригадата продължаваше почти цял месец. За първенците имаше награди - шоколад, химикал, дори и някакви малки парични суми. Помня, че като гимназистка получих цели 16 лв. Бях много горда от себе си. С тях си купих два пуловера - много красиви. Единият беше блузон в червено и черно, на шарки, а другия беше розово-виолетов, с апликация като плитка отпред. Носих си ги дълги години. Ех, спомени...

С такова умиление си спомням за ваканциите на село при баба и дядо...Всяко лято москвичът на баща ми ни откарваше със сестра ми в едно китно селце, в полите на Люлин планина. Сутрин баба ставаше рано и ни правеше мекички. След това излизахме на двора с дядо, за да видим дали птиците са ни снесли яйца в гнездата, които си бяхме направили собственоръчно и сложили в клоните на едни ниски люлякови храсти. И о, чудо - винаги имаше по едно яйчице в гнездата! Дядо предварително е поставял яйца от джинка там, за да се радваме. В двора имаше малинови храсти и не пропускахме да си наберем от вкусните плодчета. Правехме си плодово мляко - малинки с кисело мляко. Баба и дядо ни научиха на таблицата за умножение много преди да тръгнем в първи клас, четяха ни истории за хайдут Велко, учеха ни на стихотворения. Непосредствено до къщата беше училищния двор - чудесно място за игра за децата във ваканция. Имаше баскетболен кош и често играехме баскетбол с братовчедите ни, които постоянно живееха в селото. Местните деца много не приемаха пришълци - градски деца, и страняха от нас. Когато станахме девойки, положението се промени и се превърнахме в обект на ухажване от местните момчета. Контехме се по цял час, за да излезем на улицата. Косата се сплиташе на плитки вечер, за да е къдрава на другия ден. Ходехме цяла тумба на кино в близкия град, говорехме си до късно през нощта в училищния двор, разказвахме си истории. Баба и сестра й, чиято къща беше наблизо, ни следяха изкъсо и обикаляха по улицата /наричаха го ''вечерна разходка''/, за да не ни изтърват от поглед в тъмното.

Помня качамака на баба - невероятно вкусен. След като го свареше, го правеше по два начина - изсипваше го от тенджерата, чиято форма беше заел и го режеше с конец на филии, с които можеше да си топиш в различни разядки - пържени чушки и домати, люти чушчици в оцет и олио или пък в мед, друг път му слагаше масло, сирене и червен пипер. Помня и нещо, на което му казваха ''разпарен хляб" - на дъното на тенджера с малко вряща вода се слагаха клонки и отгоре се поставяше хляб да омекне. И после топяхме залъчета в невероятните гозби на баба. Аз и сестра ми бяхме злояди деца, но при баба и дядо ядяхме с голям апетит.

Дядо ми пък майстореше пищялки от дърво и свиреше на тях.

Като всяко любопитно дете тъмното мазе ме привличаше с различните неща, складирани в него. Имаше кашони, пълни със стари вестници и списания - ''Паралели'', ''Жената днeс'', ''Космос''. Обожавах да прелиствам пожълтелите страници и да чета статиите в тях.

Много обичах разказите на баба за нейната младост...Питала съм я как се е оженила и ми е разказвала, че като мома се е хванала за дядо на хорото и така...Нравите са били други тогава.

Баба и дядо вече са покойници и къщата е празна и запустяла. Малините са превзели целия двор, тревата е с човешки ръст...А люляците са станали големи дървета, за съжаление - без гнезда...

ОТНОВО С ГЕРОИТЕ ОТ НАШЕТО ДЕТСТВО...И ТЕХНИТЕ АВТОГРАФИ ЗА МОЯТА КОЛЕКЦИЯ...

Здравейте, другарчета

Ако искате да си припомните филмът от нашето детство "Фильо и Макензен", можете да го направите тия дни по БНТ1.

Здравейте отново!

Преди две седмици някъде ми попадна на погледа една статия за децата в пионерски лагер, но всъщност й обърнах внимание заради двете снимки на дечица. Изумлението ми бе, когато започнах да я чета. Бе написана в онзи иронично насмешлив стил ала Чудомир или някои от нашите възрожденци като Ботев и Вазов. 

Ето сега, ви я представям и на вас, да й се насладите.

Здравейте, приятели! В традицията на това да публикуваме снимки от миналото и от настоящето на същото място, отново споделям с вас две мои снимки от нашето Черномерие: едната от детството, а другата: актуална. И те са от Китен, както и предишните, които бяха пред Станцията на Радиото, но тези са от плажа. Когато се регистрирах в НД, си избрах за име kitten, защото много обичам малките котенца. Но е интересно, че обичам и курорта Китен, където ми беше първото море и където и досега се връщам. Той е някакси по-запазен, в сравнение с други наши курорти, не толкова застроен и по-уютен. И зеленина има повече, което се вижда и на снимките. И там, сякаш, по-силно се чувства и атмосферата на онова време, на нашето прекрасно, щастливо детство.

Здравейте, приятели! В традицията на това да публикуваме снимки от миналото и от настоящето на същото място, отново споделям с вас две мои снимки от нашето Черномерие: едната от детството, а другата: актуална. И те са от Китен, както и предишните, които бяха пред Станцията на Радиото, но тези са от плажа.

Представям ви една снимка на деца (около 1-ви 3-ти клас), заведени на представление в Младежкия театър през 80-те години.

Автора не снимката е неизвестен за мен, а предполагам и за Младежкия театър, които използват тази снимка за корица на Юбилейния си Сборник за 50 години Младежки театър.

ВИЛИ БРАЙНХОЛСТ - НАРЪЧНИК ЗА БАЩИ

Авторът на книгата е световноизвестен писател хуморист, чиито книги са преведени и публикувани в около 100 стра­ни. Включен е в книгата на рекордите „Гинес“ като един от най-четените хумористи в света. Повечето от неговите кни­ги са част от културното богатство на единствените в света музеи на хумора в България и Италия. Вили Брайнхолст е носител на наградата „Алеко Константинов“ и на сребърен медал като един от най-добрите в света автори на къси раз­кази.

У нас Вили Брайнхолст е вече широко известен с книгите „Ало, аз съм тук!“, „Ало, мамо! Ало, татко!“, „Ало, мамо, какво е това?“, „Мама е най-добрата на света!“, „Да живее майката!“, „Изкуството да останем млади“, „Виж, мамо! Виж, татко!“

В „Наръчник за бащи“ Вили Брайнхолст разглежда със свойствения си лек и жизнерадостен хумор различни проблеми, възникващи пред бащите през различните периоди от живота на детето.

Книгата е развлекателно четиво и е предназначена за широк кръг читатели.

Моля ако откриете печатни грешки да ми сигнализирате. 

Приятно четене!

СВАЛЕТЕ ОТ ТУК В PDF ФОРМАТ с коригирани правописни грешки braynholst-naruchnik-za-bashti.pdf [1.53 Mb] (сваляния: 351)   

СВАЛЕТЕ ОТ ТУК В PDF ФОРМАТ willy-breinholst-naruchnik-za-bashti.pdf [1.54 Mb] (сваляния: 177)