Избрани приказки отъ Хиляда и една нощь. Илюстровано издание. Златна библиотека №47 под редакцията на Йо Данаиловъ. Печатница „Пиринъ“ — София [1944], 96 стр.
    
Съдържание:
    Шехерезада — стр. 3
    Как кърпачът Маруф станал цар — стр. 9
    Малкият съдия — стр. 19
    Вълшебният кон — стр. 32
    Четиримата осъдени на смърт — стр. 47
    Хасан въжарят — стр. 55
    Рибарят и духът — стр. 67
    Соколът на царя — стр. 79
    Чудотворното кандило на Аладин — стр. 83

Моля, помогнете да намерим последните две страници от книгата (стр. 95 и стр. 96) с края на последната приказка за Аладин!

prikazki_ot_1001_nosht.djvu [673,25 Kb] (сваляния: 171)

Хайде сега нещо хубаво и смешно по детски!

Преди много, много години, когато нямаше толкова много телевизии, видеомании и електронни игри, се забавлявахме като си разказвахме смешки. Имаше даже някаква надпревара – кой ще научи, запомни, разкаже повече от другите. И ето, че съм се изхитрил и съм взел да си изрязвам от разни детски вестничета и списания смешки за «съревнования». Тетрадката е някъде от 1980-1984. Мисля, че мнозина от моето поколение ще се зарадват на откритието ѝ сред стари книги и архиви също толкова, колкото се зарадвах и аз. Затова я направих «електронна». Заповядайте! И си представяйте, че сме седнали заедно на пейката под жумикащата улична лампа, или край лагерен огън в планината, или дори някъде край морето и вместо да разцъкваме съобщения с изкривени почти под прав ъгъл към умните си екранчета вратове, ние сме в кръг, гледаме този, който е наред да разказва, и с нетърпение чакаме своя ред!

Тетрадката е вграден pdf, може да се разгръща (55 страници със смешки!)

Отворете оттук: http://petkohinov.com/archives/2620

Здравейте, отдавна не съм се включвал, но имаше разни причини от обективен характер. Извинявам се, че съм пропуснал да отговоря на много от вашите запитвания за детските програми на БНТ. Тъй като никъде другаде не съм работил освен в БНТ и то 45 години от 1972г. Имам много спомени, които пиша в момента в книга с работно заглавие " Моята телевизионна приказка". В нея споделям целия си път в детската редакция на БНТ. 

А сега един кратък спомен за първия учебен ден. Случката беше през 1986 година. Обикновено през април по време на Седмицата на детската книга и на 15 септември по случай първия учебен ден, всички работещи в детската редакция се разпределяха в лъчове из страната и гостувахме по няколко дни в разни градове и села. На 15 септември аз се бях паднал в групата за Казанлък, Калофер, Карлово и околни села. Бяхме колеги от редакция "Простори", /подразделение на голямата детска/,която произвеждаше вече Измислици премислици, Телефеерия, Милион и едно желания, Седем дни за вас деца. С нас пътуваха Влади Люцканов, Слава Рачева /Педя Човек/ и други актьори от кукления театър. Ставаха  чудесни празници.  Децата бяха в еуфория, искаха да докоснат Влади и актьорите, играеха с тях и куклите, които носехме. Никога не съм виждал толкова цветя. Имахме усещането, че бяха обрани всички градини в района. В Крън тъкмо започна срещата и в тишината на залата едно дете извика. "Може ли да дойда да ви пипна, защото у нас всички казват, че сте само в телевизора." Поканихме го и то така мило се гушна във всички, че и до момента се просълзявам при този спомен. Тогава може би получих най-красивото и скъпо цвете в живота си - една бяла хризатемка с пречупено стебло...

Е засега толкова. Бате ви Румен. 

 Честит 15 септември, скъпи настоящи, бивши и бъдещи ученици! Ето една хубава книжка от мен по случай първия учебен ден.

bratq-grimm-barabanhik.djvu [409,19 Kb] (сваляния: 124)

И до ден днешен много се вълнувам на 15 септември - първия учебен ден. Минавайки покрай някое училище и чувайки думите от песента ''Детство мое реално и вълшебно...'' в душата ми нахлуват толкова много спомени.

За мен 15 септември винаги е бил специален ден. От една страна, защото баща ми беше учител, и от друга страна, защото родителите ми възпитаха в мен да ценя образованието и стремежа към знания. Подготовката течеше усилено преди заветния ден. Униформите. Букетите. Тетрадките. Пособията.

Ризката ми трепти от белота, изгладена от грижливите ръце на мама.Черната ми плисирана пола e три пръста над коляното. Вече съм голяма и нося тънък чорапогащник. Обувките малко ме стягат, защото са новички. Утрото е хладно, мирише на есен и хризантеми. В сърцето ми е празнично. 

В двора на училището се е събрало множество деца, учители, родители. Весела глъч, суматоха. Най-развълнувани са първокласниците, трогателни в своите официални дрехи, стиснали пъстри букети в малките си ръчици...Някои гледат доста уплашено, непознавайки този нов свят на знания и умения, други тръпнат в радостно очакване. Очичките блестят, крачетата потропват нетърпеливо... Големите ученици също се вълнуват, пораснали са, изпълнени са с емоции от летните си преживявания, срещат отново съучениците и учителите си след ваканцията. Класните ръководители получават букети, които засвидетелстват обич и признателност. Приветственото слово на директора на училището: "Уважаеми  колеги, ученици и родители! За мен е чест и привилегия да Ви поздравя с първия учебен ден. Eнергията на всеки учител е насочена към разгръщане на способностите на всеки ученик, провокиране към откривателство и опознаване на света...Скъпи ученици, пожелавам Ви да сте съзнателни, дисциплинирани, отговорни и прилежни, за да постигнете пълноценна себеизява и осъзнат успех. Пазете традициите на нашето училище, умножавайте успехите му, почитайте всеотдайността на своите преподаватели. На добър час!" Звънчето. Ритуалът с посрещането на първокласниците - с питка, мед и здравец. Нови учебници. Нови учители. Пристъпваме прага на училището. Предстоят сложни, но и много интересни уроци.Предстои труд, упоритост и вяра. Смях, сълзи и устрем. За да се научим да ценим истински важните неща и да бъдем достойни хора.

Началото на кореспонденцията ми с непознато другарче от СССР започна през 83 или 84г. В училището ни раздадоха адреси на деца от СССР, на мен ми се падна един Вова от Выборг. В началото писмата ми ги пишеше мама, тъй като още не се справях добре с руския език. После започнах да си ги пиша сама. Обичайните неща, които могат да си пишат децата - ''Как се казват майка ти и баща ти?'', ''Къде работят?'', ''Имаш ли брат или сестра?'', ''В кое училище учиш?'', ''Какво колекционираш?'', ''Как прекарваш лятната си ваканция?'', ''Разкажи ми за града, в който живееш''... Толкова се радвах, когато пристигнеше писмо от Вова! С благоговение гледах дебеличкия плик, нашарен с чуждестранни печати и красиви марки. Веднъж на два месеца имах писмо. Тогава денят ми беше празник! Изпращаше ми най-фините салфетки, като паяжинки /колекционирах ги/, красиви картички и календарчета. Изпрати ми и колет с руски кукли - за мен и сестра ми. Едната кукла беше с украинска народна носия, с дълга руса плитка и с коронка на главата, а другата беше кукла - ученичка, с руска униформа - черна рокля с бяла престилка. Разказваше ми за град Выборг - морско търговско пристанище на Балтика, недалеч от финландската граница.

Освен различни картички и календарчета, слагах и дъвки в писмата, тъй като ми беше казал, че при тях са кът. С мама дълго избирахме какво да купим за Вова и неговите родители и да изпратим колет. Помня, че взехме голям и пъстър копринен шал за майка му, тениска с онова пибибкащо нещо отпред за него...

Писахме си дълги години, до 91г. мисля... Последното писмо беше написано от майка му. В него тя споделяше, че Вова, заедно с негови приятели, е извършил хулиганска проява и поел вината, тъй като другите били пълнолетни и можело да ги осъдят. Жената се извиняваше и казваше, че няма да се сърдят, ако аз реша да не им пиша повече, защото са се оказали неблагонадеждни хора. Чувствали вина като родители, че не са се справили с възпитанието на детето си. Вова бил изпратен в изправителен лагер, ходели му на свиждане, но не било позволено това да се случва често. Беше ми написала - ''Разбери ме, аз като негова майка му вярвам..." Писмото ме разстрои. Отговорих, разбира се. Написах, че понякога се случва в младостта човек да греши. И, че искам да запазим приятелските си отношения въпреки всичко. Но друго писмо повече нe получих.

С течение на годините понякога си спомнях за Вова и семейството му, чудех се какво се е случило с него, как се е развил живота му...Наскоро се бях сетила пак за тази кореспонденция и потърсих информация в социалните мрежи, тъй като фамилията не е често срещана, но имаше много Владимировци с тази фамилия, пък и всичките едни такива руси и със сини очи като него, как да разбера той ли е...

През годините смених няколко жилища и не знам къде са писмата, не помня адреса...Питам се дали да оставя тази история в миналото или да се постарая да открия нещо - в името на това толкова чисто и искрено приятелство?

Не знам защо напоследък са ме налегнали едни спомени за детството...Явно остарявам. Днес ще разкажа за ученическите бригади, на които ходехме.

След като минеше първия учебен ден, идваше време за събиране на реколтата от картофи. В двора на училището сутрин ни строяваха по класове и се качвахме на автобусите, които ни откарваха на нивите с картофи. Всяко дете трябваше да си носи пластмасова кофа.В рейса ни раздаваха закуска - идваше в едни големи метални тави - обикновено кифла с мармалад. Когато пристигнехме, всеки класен ръководител разпределяше класа си - по едно дете на бразда. Имаше и дете, което държеше чувала, в който се изсипваха събраните картофи. Казвахме му ''чувалджия". Заставаш на браздата, а края й се губи някъде в далечината. Клякаш, пълниш кофата с картофи и ги носиш да ги изсипеш в чувала. Състезавахме се кой пръв ще стигне до края на браздата. Питейна вода се осигураваше от една каруца с огромен метален съд в нея и всеки пиеше от едно канче, вързано там. На обяд идваше храната - нещо готвено - картофи, ориз, за десерт - ябълки. Носехме си панички и прибори от вкъщи. Сядахме на групи под сенките на дърветата и обядвахме. Имаше и игри - прескочи кобила, гоненица. По-големите ученици се криеха по шубраците и изпушваха по някоя цигара. След кратката почивка - отново на браздите. Към 17 часа идваха автобусите и ни връщаха в училищния двор. Оттам си тръгвахме по домовете.Тогава имаше режим на водата и прибирайки се вкъщи, със сестра ми седяхме в коридора, на шкафчето за обувки, защото бяхме в кал и прахоляк и чакахме да дойде водата, за да се изкъпем. На другия ден - с нови сили на полето. Бригадата продължаваше почти цял месец. За първенците имаше награди - шоколад, химикал, дори и някакви малки парични суми. Помня, че като гимназистка получих цели 16 лв. Бях много горда от себе си. С тях си купих два пуловера - много красиви. Единият беше блузон в червено и черно, на шарки, а другия беше розово-виолетов, с апликация като плитка отпред. Носих си ги дълги години. Ех, спомени...

С такова умиление си спомням за ваканциите на село при баба и дядо...Всяко лято москвичът на баща ми ни откарваше със сестра ми в едно китно селце, в полите на Люлин планина. Сутрин баба ставаше рано и ни правеше мекички. След това излизахме на двора с дядо, за да видим дали птиците са ни снесли яйца в гнездата, които си бяхме направили собственоръчно и сложили в клоните на едни ниски люлякови храсти. И о, чудо - винаги имаше по едно яйчице в гнездата! Дядо предварително е поставял яйца от джинка там, за да се радваме. В двора имаше малинови храсти и не пропускахме да си наберем от вкусните плодчета. Правехме си плодово мляко - малинки с кисело мляко. Баба и дядо ни научиха на таблицата за умножение много преди да тръгнем в първи клас, четяха ни истории за хайдут Велко, учеха ни на стихотворения. Непосредствено до къщата беше училищния двор - чудесно място за игра за децата във ваканция. Имаше баскетболен кош и често играехме баскетбол с братовчедите ни, които постоянно живееха в селото. Местните деца много не приемаха пришълци - градски деца, и страняха от нас. Когато станахме девойки, положението се промени и се превърнахме в обект на ухажване от местните момчета. Контехме се по цял час, за да излезем на улицата. Косата се сплиташе на плитки вечер, за да е къдрава на другия ден. Ходехме цяла тумба на кино в близкия град, говорехме си до късно през нощта в училищния двор, разказвахме си истории. Баба и сестра й, чиято къща беше наблизо, ни следяха изкъсо и обикаляха по улицата /наричаха го ''вечерна разходка''/, за да не ни изтърват от поглед в тъмното.

Помня качамака на баба - невероятно вкусен. След като го свареше, го правеше по два начина - изсипваше го от тенджерата, чиято форма беше заел и го режеше с конец на филии, с които можеше да си топиш в различни разядки - пържени чушки и домати, люти чушчици в оцет и олио или пък в мед, друг път му слагаше масло, сирене и червен пипер. Помня и нещо, на което му казваха ''разпарен хляб" - на дъното на тенджера с малко вряща вода се слагаха клонки и отгоре се поставяше хляб да омекне. И после топяхме залъчета в невероятните гозби на баба. Аз и сестра ми бяхме злояди деца, но при баба и дядо ядяхме с голям апетит.

Дядо ми пък майстореше пищялки от дърво и свиреше на тях.

Като всяко любопитно дете тъмното мазе ме привличаше с различните неща, складирани в него. Имаше кашони, пълни със стари вестници и списания - ''Паралели'', ''Жената днeс'', ''Космос''. Обожавах да прелиствам пожълтелите страници и да чета статиите в тях.

Много обичах разказите на баба за нейната младост...Питала съм я как се е оженила и ми е разказвала, че като мома се е хванала за дядо на хорото и така...Нравите са били други тогава.

Баба и дядо вече са покойници и къщата е празна и запустяла. Малините са превзели целия двор, тревата е с човешки ръст...А люляците са станали големи дървета, за съжаление - без гнезда...

ОТНОВО С ГЕРОИТЕ ОТ НАШЕТО ДЕТСТВО...И ТЕХНИТЕ АВТОГРАФИ ЗА МОЯТА КОЛЕКЦИЯ...

Здравейте, другарчета

Ако искате да си припомните филмът от нашето детство "Фильо и Макензен", можете да го направите тия дни по БНТ1.