Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Януари 2021    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Януари 2021 (9)
Декември 2020 (6)
Ноември 2020 (5)
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
Август 2020 (7)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Тъмната страна на моето детство
2-01-2009, 12:06 | Автор: donaddt | Категория: Разни - безобразни
Тъмната страна на моето детство

А толкова много исках да ходя на детска градина! Но в никоя из нашия квартал няма места. Цял ден ги обикаляме с майка ми и все получаваме този отговор - "Няма места". Брат ми ще ходи на училище, той вече е на 7 години, а аз още не съм навършила 6 (моят рожден ден е през декември). А и не искам да стоя при бабите и дядовците вече, пък сигурно и майка ми и баща ми смятат така. На последната детска градина получаваме същия отговор, че няма места. Тук вече не издържам, хуквам и се покатервам най-отгоре на пързалката и се разревавам с глас, колкото мога, за потрес на всички лелички, как децата реват, че ходят на детска градина, а аз за това, че няма да ходя. (Даааа, винаги  искаме другото нещо, явно ни е заложено). Накрая е взето мъдрото компромисно решение да посещавам класа на брат ми като слушател. Нямам си на идея как е уредено това. И така на 15.09. хххх година, празнично облечена и с букет в ръка пристъпвам плахо към онзи 1а клас, който ме прие като част от него. Макар и за по-малко от година. Заедно четем, пишем, смятаме. Аз мога да чета, защото дядо ме е научил (естествено, че с вестник Работническо дело!). Пиша много грозно, а в смятането хич ме няма, но Люблян ми дава да преписвам по смятане, аз пък му подсказвам по писане. Но в цялата схема се появява другарката Петрова и разбива нашия строен конгломерат. Люблян е преместен на друго място, а до мен идва Георги и не ми дава да преписвам, той си знае. Аз започвам да се представям все по-лошо, а и сутрин много ми се спи. И следва логичното решение, получавам по-дълга ваканция и по-рано, заминавам пак в онова село, където не искам. Там няма с кого да си играя, само Дарето е там, но те имат едно страшно куче, което така ме лае всеки път, ами да, страх ме е... и трябва да чакам да пуснат Дарето да дойде у нас. И Павлин от отсрещната къща, ама той ми е скучен, е, става все пак да поиграем на цветове и панделки. И циганите от съседните къщи, ама баба и дядо не ме пускат там. Защото хванах от тях въшки. И после падна такова поливане с газ, олио и оцет и такова чистене на късо подстриганата коса. Но пък са ми останали онези чернобели снимки от посрещането на Новата година с 1а клас и плаката с Дядо Мраз, обикалящ света със самолет, и моето участие в сценката, където играя жаба-кекерица без маска, защото нямам такава. И снимките от 1 март, когато вече сме се научили да пишем буквите. Обща снимка и индивидуална снимка и снимка за поздрав на мама за 8 март. От малка съм заплес, облечена съм в черна лъскава мантичка, но без бяла якичка. Но на индивидуалните снимки съм с бяла якичка, взета назаем от друго другарче! Интересно ми е, че мартеничките ми са самолетче, момиченце и меченца от конци. И онзи вглъбен поглед в бъдещето, който сякаш казва "Напред и нагоре!". Получавам за научаването на буквите книга като всички останали, аз съм част от онзи 1а клас. И после, после нещо не помня, а то е, защото вече не съм там, а в онова село, където не искам, но няма как... После идва отново 15.09. и аз пак пристъпвам с букет в ръка. Но вече не толкова плахо, аз този филм вече съм го гледала! Сега съм в 1б клас, при другарката Байчева. Пак съм същия заплес обаче. Забравям си вещите в училище, губя някои от тях. Родителите ми са на работа, а бабите и дядовците - далече. Нещата са ми приготвени, но аз трудно се ориентирам. И отивам на Новогодишното тържество по чорапогащник и блуза, просто не успявам да намеря плисираната си пола, а тя сигурно е била на най-видното място. Появявам се в този вид сама на празника. Майката на Мила ми дава полата на Мила, защото Мила е снежинка, с красива бяла рокля и гирлянди. Как да е тържеството минава. Аз съм отличничка и какво от това! На тържеството за 8 март идва баща ми и на всичкото отгоре е закъснял и стои притеснено до вратата. Когато всички хукват да подарят на майките и бабите си подаръка за 8 март, аз притеснено отивам и го връчвам на баща ми. (Майка ми работи и учи вечерно училище и няма възможност да присъства. На всичкото отгоре не знам дали е имало някой на тържеството на брат ми. Ние учехме в едно училище, но той беше в един клас преди мен). Разбира се, че се чувствам ужасно. Въпреки всички съчинения на тема колко се гордея с моята майка, защото тя не само работи, а и учи!!! Ходя на занималня, по желание, защото в къщи с брат ми естествено, че не учим, а само щуротии измисляме, понякога се караме и дори се посбиваме по детски. Първо нашите го изпратиха него на занималня, но не се получи, там той изобщо не учеше. Докато аз успях да се впиша в социалния кръг на занималнята, всички калпазани ми станаха приятели, но това не повлия на успеха ми. Бях спряна за кратко от посещенията в занималнята, когато четях надписите на диафилмите и ме заболяха очите. Когато се върнах, не ме караха повече да чета диафилмите. В занималнята ходят също Роси и Маргото. Роси е от моя клас, ние сме приятелки. Нейните родители също са по цял ден на работа и тя като мен няма дядо и баба в града. Освен това я е страх да си седи сама в къщи. На мен ми е чудно, но приемам нейните страхове. С Роси ходим някой път да берем цветя от къщите в квартала. Даже сме си измислили други имена и ги ползваме, ако ни видят и чуят, да не ни познаят?! Тя е Надя, а аз - Теменужка. Маргото е друга моя приятелка, с нея скитосваме до покрива на блока, където ядем джанки или правим снежни топки. На мен ми харесва в занималнята и си оставям редовна там до 6 клас. Другарката Гергинова ни е изпитала, проверила домашните и чак тогава може да играем. Ако е студено, играем пионерски шах, дама, Черен Петър, Хоп-стоп, Домино... Или тичаме навън в студа, но за малко и добре облечени. Ако е топло, то е ясно, че сме в двора на училището. Обядваме в стола на училището, пак има за десерт от онова противно малеби. И пак съм същия заплес, пак на снимките съм без бяла якичка, добре че отдолу съм с бяла блузка и нейната яка минава за бяла якичка. На тържеството на руската вечер (нашата класна е по руски език) всички момичета са със сарафани, а аз съм с пионерската си униформа. Но пък имам онзи мой рожден ден, където Мила и Юлия дойдоха у нас с чаршафи и се направиха на Иръпшън и Бони Ем.  connie Това е една от най-хубавите изненади, които съм получавала! На тържествата на класа отивам с кутия шоколадови бонбони, купена в последния момент, а другите деца носят кексове и домашно приготвени сладкиши. Предпочитам през лятната ваканция да ходя на пионерски лагер, вместо на почивка с родителите си. И наистина ми харесва на пионерските лагери. Чувствам се добре в групата. Всичко това е съпроводено с постоянни местения от жилище в жилище, преместваме мебели, книги, фикуса... Докато най-накрая се установяваме в нашето собствено жилище. Ще бъда 7 клас, достатъчно съм самостоятелна, но с онези години е безвъзвратно приключено!

Тъмната страна на моето детство
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: eli (3 януари 2009 01:35)
Направо си те представих, с гнусния бял чопорогащник (sic) и без пола. Можело е да минеш за зайче сигурно  А какво точно прави една жаба, нещо не се сещам за приказката. (Освен прастария виц за мар-ма-лад и кон-фи-тюр, но едва ли сте драматизирали негоsmile24)
И абсолютно съчувствам за местенията, почти всяка зима стягахме багажа и се изнасяхме при баба ми на топло (сиреч тя имаше парно, уха!). Страшно мразех и сигурно оттогава ми е останал комплекс към студените месеци. Но виж, фикуса не сме местили, май даже нямахмеpodsmruk 
Обаче как точно тези гадни или комични моменти остават в паметта. Или както е казал не се сещам кой, "Драмите в детството каляват характера".  

 
 
№2 от: donaddt (3 януари 2009 10:19)
Благодаря, Ели. Удивително е какви неща само помним. Имах нужда да го напиша, преди да продължа с другите статии. За сценката - изобщо не помня каква е била, но участваха вълк, мечка, куче, заек, жаба и мисля, че имаше и две деца. Другарката пита: Кой има маска на мечка? Един съученик се обажда. Кой има маска на заек. Обажда се една съученичка. И така стига до жабата. Всички мълчат. И се обаждам аз. Нямам маска на жаба, ама много искам да участвам в сценката. И участвам, то е ясно, та дори и без маска! А за фикуса, не само че имахме, ами като много порасне, му подрязвахме върха и го слагахме във вода, да пусне корени и отглеждахме още един фикус, а основният се разклоняваше. И го подхранвахме с утайката от кафето.

 
 
№3 от: eli (3 януари 2009 10:58)
Това тези пластмасовите маски ли? Защото ние си правехме и "домашни", май единственото, което можех да майсторя беше маска на зайче от картон, с пастел, приказка. За еднократна употреба, много им се късаха ушите Мисля че имах пластмасово прасе, но не съм сигурна. Добре че съм си трайкала в училище, можеше да играя не само мечка, ами и прасеuuux 
Утайката е мощно нещо, някой наскоро ме посъветва да си торя с него фикусите. (Сега вече имам И историята им е много интересна, една роднина на времето накарали да дреме сума време в някакво учреждение. и тя за отмъщение им окършила фикуса в коридораangry2 Така рано или късно се сдобиваме с издънки на тоталитарен фикус )
 

 
 
№4 от: donaddt (3 януари 2009 11:18)
Ами направо качих снимката (заради маските - аха, пластмасови са, а тази на зайчето е от картон и рисувана, )

 
 
№5 от: isi (3 януари 2009 11:25)

Дона, много добре си направила, че си го написала!

Аз май не мога, не че я няма тъмната страна и на моето детство. А основно при мен всичко се въртеше около това, че все се чувствах по- и дори най-ГОЛЯМА (включително бях и най-висока, но не само това!) , а НЕ ИСКАХ!
Ама я виж пък сега! Всичко си дойде на мястото - аз така и НЕ ПОРАСНАХ повече, може би за разлика от много други мои приятели и съученици.

А това с "повтарянето" на 1-ви клас - сестра ми го е преживяла донякъде, но с "повтарянето" на 1-ва група в детската градина - може би пак поради липса на ясла? От нейните спомени знам, че децата от първата й 1-ва група са й са се стрували много страшни и че й е било доста неприятно, меко казано. Аз помня как плачеше, когато я водех  (аз бях на 4-ри години, а тя на 2    ) Но пък виж после, във втората й 1-ва група, с наборчетата - там тя вече беше в стихията си - първа на белите!




--------------------
 
 
№6 от: beboran (21 януари 2009 11:19)
От моето детство една случка ми се е запечатила в съзнанието много ясно. Тъй като баща ми е изключително строг и крайно консервативен човек, не ми беше разрешено да нося пола - до осми клас поне, пък и след това не трябваше да е много над коляното, дамски обувки - абсурд (много съм малка за такива работи), голяма разправия бяха и пръстените. Маникюри и лак!? В никакъв случай...(Порблема с пръстените и бижутата го бях разрешила, излизам за училище и "украсите" са в джобчето, зад ъгъла ги слагам, на връщане от училище пак ги прибирам в джобчето.)
 И така , на едно училищно тържествео не помня случая, може би съм била 6-7 клас, мама беше направила кекс и бяхме взели от братовчедка ми ( която е с 5 години по-голяма от мен) една черна плюшена рокличка (много беше сладка и до днес я помня - 2 см над коляното, с дълъг ръкав и никакви голотии), също така едни обувки с ниско токче и връзки съвсем семпли - мама все пак искаше да види момиченцето си облечено като момиченце. И без това беше свикнала да ме взимат за момченце навсякъде, тъй като по "заповед" на баща ми, винаги бях с мъжка прическа (тъй като косата ми била много гъста и никой нямал време да се занимава да ми я поддържа дълга podsmruk )... Разбира се цялото това облекло е нашата тайна - на мен и на мама, защото баща ми ако разбере ще има караници и за двете. За нещастие баща ми се прибра 2-3 часа по рано този ден и ни завари с мама в кухнята, аз облечена и обута в "скандалните" аксесоари...
Роклята беше хвърлена на пода, обувките запратени в стената... Аз се изнесох ревяща към училище, без кекс и със дрехите, с които ходех всеки ден. rev
Дълги години в коридора на стената стояха отпечатъците от захвърлените обувки... и ми напомняха за онова ужасно тържество. Не че някога ще го забравя, но искрено се надявам че всичко това ме е научило на нещо.



--------------------
 
 
№7 от: Бяло (21 януари 2009 13:43)
  Това е гадно... Ако ще ти стане по-добре, при нас картинката беше близка, само че не ми забраняваше, а ми казваше, че приличам на ...едикакваси, ако ме видеше гримирана или с пола. Пак нанася трайни травми.

 
 
№8 от: mia.yaneva (21 януари 2009 15:08)

Много лично. Поздравления за откровените разкази, аз не знам бих ли имала куража да кача такива спомени. Много поучително за мен като млад родител. Обаче ми стана много тъжно от този разказ и коментарите... Понеже аз такива случки не съм имала, за което БЛАГОДАРЯ НА РОДИТЕЛИТЕ СИ! Моите родители винаги бяха на тържествата ми, майка правеше страхотни еклери за тържествата, обличаха ме, доколкото е възможно кокетно, татко ми носеше по-различни дрехи и обувки от Румъния, от ГДР и др. братски страни, дори на 4-я или 5-я ми рожден ден ме има на снимка с лакирани нокти (бонус) и прическа на Мирей Матйо... Гордостта ми беше едно румънско оранжево палто от мъхеста еко кожа като днешните. Помня още, че след филма "За една тройка", където главната героиня носеше сини конски мъниста на кожена връзчица на врата си, с майка и татко обиколихме всички сергийки по морето за връзка, а Етъра - за конски мъниста, защото много исках и аз да нося такова герданче. Била съм 5 клас. После в час по история ми ги скъса директно от врата учителката, защото съм приличала на куче. Мънистата позорно се разхвърчаха из цялата стая, беше си голямо унижение, но слава богу съучениците ми бяха на моя страна. А мен най-ме беше яд за мънистата, защото знаех колко трудно се добрах до тях. Наистина е много важно родителите да поддържат децата си! Вече го знам като родител! И ще знам какво не трябва да правя с моите деца, на никаква цена!
Мисля си дори, че най-големият грях е да унижаваш дете. Като гледам и сина ми, толкова са беззащитни, а те гледат с толкова очакване и страхопочитание и като им се караш, и като ги обичаш, защото ти си родител и си всичко за тях. Разчуствах се...
А иначе моят проблем беше обратен - аз нямах "поп арт" полски плакати като всички, защото това беше кич, не можех да си слагам лъскави фибички с изкуствени перли на синджирче, защото това беше кич и се купуваше от пазара (макар, че си ги слагах и аз зад ъгъла), нямах голяма част от нещата, които харесваха връстниците ми, макар че имах други, защото бяха кич и всички ги имаха... Не можех да бъда като всички. Това май все пак не беше особен психически проблем, просто тайничко завиждах на другите деца за шарените дреболийки, наистина кичозни, които харесват всички деца...  


 
 
№9 от: beboran (22 януари 2009 20:18)
Бяло , епитетите започнаха в момента, в който вече нямаше как да ми забранява да обличам каквото ми харесва и да се гримирам uuux Но тогава вече не ми пукаше
Мия, ти си по - отскоро тук ... с времето ще свикнеш с откровенността, всички тук сме приятели , с кого да споделиш ако не с приятел



--------------------
 
 
№10 от: mia.yaneva (24 януари 2009 04:35)
Знам, Беборан, иначе щях ли да пиша тук :)  

 
 
№11 от: donaddt (2 февруари 2009 22:36)
Имате по една целувка и от мен, kiss Във всеки случай аз се чувствам много по-добре, като след преболедуване от грип, mig_mig

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 4
Потребители: 0
Гости: 4

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?