Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 
 
 
Архиви
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
Август 2020 (7)
Юли 2020 (4)
Юни 2020 (4)
Май 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Монета във въздуха
22-08-2012, 18:44 | Автор: Румен Николов | Категория: Разни - безобразни / Децата днес

 

М О Н Е Т А   В Ъ В  В Ъ З Д У Х А

 

        Светофарът равномерно светваше, зелено, жълто, червено. После редуваше пак същото, и пак, и пак… Колите спираха, изчакваха реда си и тръгваха. Какво друго да се случи на едно голямо кръстовище?

Всъщност, случваше се. При всяко спиране, сред колите като бързи буболечки изпъпляха малките миячи. Някои шофьори ги отпращаха, други снизходително гледаха как зацапват стъклата им и отминаваха, трети обаче усмихнато подаваха по някоя дребна монета на трудещите се дечурлига. И така по цял ден, монотонно – зелено, жълто, червено -  старт, секундите текат бързо…От тази кола не искат, друга, следваща, напрежението нараства, най-после късмет – светкавично миене, жълтото светва… И се понасят  викове:

–      Дай някоя стотинка, бе чичо!

–      Не ме отминавай, какичко, виж какъв джам го направих, свети…

Колите тръгват. Кой каквото взел – взел, и така до следващото червено.

       Любчо прекарваше почти всеки ден на кръстовището. Той беше един от най-малките там. Не винаги успяваше да се вреди да измие някое стъкло, защото и тук си имаше правила.  По-големите бяха винаги първи, а за малките каквото остане. Затова той с нетърпение чакаше, сутрешните и вечерните задръствания, когато нямаше кой да го спре. В работата си беше много старателен и шофьорите оставаха доволни. Всъщност той си бе измислил негова система за бързо миене и беше намерил специални инструменти от едни батковци дето подържаха лъскави големите витрини на магазините. Изобщо Любчо беше умно и добро дете.

Изглеждаше малко мърляв в зацапаните си от работата дрехи, един такъв нисичък, но пъргав като пружинка. Изпод козирката на шапката му надничаха две топли, кафяви очи. Е, може би малко тъжни, но затова си имаше причина. Той  живееше сам с баба си. Не помнеше родителите си, защото бяха напуснали този свят още когато е бил бебче. Нямаше и приятели. Все му се искаше да си намери някой, ама истински, но... Не да не беше опитвал, но другите все искаха да го използват, или от жал, че е сирак го гледаха някак престорено, състрадателно от високо. Не, Любчо такова приятелство не искаше!

Пък на светофара, в конкуренцията – беше немислимо да откриеш с кого да се сдружиш. Там имаше лакти, бутане и  дори завист, когато на някой му подхвърлеха по-голяма монета или банкнота.

       Май така се случи и когато в един късен следобед, хората от една кола предпочетоха да не му дадат нищо, въпреки старанието му. Изведнъж той чу остро изсвирване откъм тротоара и видя как един младеж качен на велосипед му маха. После подхвърли към него лъскава монета. Детето бързо отскочи и я хвана във въздуха. Погледна учудено младия човек и като видя, че светна пак червено се затича към него. Стигна колелото и понечи да го почисти, но усети, че  с наличните инструменти само ще го зацапа и се отказа. Погледна въпросително мъжа, понечи да му върне монетата, защото с нищо не я беше заслужил. А той само му се усмихна и обърна шеговито шапката му.

Ами Любчо обичаше да изкарва пари с труда си, а не да приема подаяния.

Човекът, като че ли разбра мислите му и го потупа по рамото. В този момент светна зеленото и той потегли без дори да каже дума.

Малкият едва сега се сети и извика след него - Благодаря! После се загледа в отдалечаващия се силует, докато го изгуби напред в движението.

Каква случка – мислеше си той, значи имало и такива хора... Дълго време тази мисъл се въртеше в главата му и го караше леко да се усмихва. Колко е приятно да получиш мъничък жест на внимание от някого... Какъв хубав ден...      

       Любчо бе решил да прекара толкова време, колкото трябва на кръстовището, само и само да си събере пари за колело. Това бе мечтата му и той бе твърдо решен да работи за нея, ако трябва цялото лято, пък дори и цялата година. Баба му нямаше как да му купи, тя беше вече на възраст и едва смогваше да издържа и себе си, и внука си. Любчо не й се сърдеше за това. Той разбираше положението и много й помагаше вкъщи, дори когато можеше спестяваше от разходите. Но колелото беше неговата голяма тайна, за него дори баба му не знаеше. Той си бе направил специален сейф, в който събираше изкараното. Това бе една стара тенекиена кутия с капак. Криеше я в дупка, която скришом изкопа в задния двор.  Всеки път когато оставяше в нея дребните си парички добре я замаскираше с пръст и сухи листа, а отгоре примъкваше и голямата саксия с лимона на баба му.

... Да-а, какъв хубав ден… Продължаваше вътрешно да се радва Любчо и все се питаше защо толкова рядко има такива усмихнати хора, като този с велосипеда. Защо повечето са навъсени и се държат с децата дошли да изкарат някоя стотинка като с натрапници и просяци. Та нима те са се захванали да стоят цял ден на жегата и напечения асфалт от добро и за удоволствие? Някои от обитателите на кръстовището живееха от тези подаяния, но все пак от труда си. Не чакаха на готово с протегната за милостиня ръка…

        Такива се въртяха в главата на Любчо, докато денят, колкото и приятен да беше за момчето след случката с велосипедиста, почна да се изнизва.

Вече се стъмняваше и колите, пък и миячите на кръстовището съвсем оредяха. Любчо прибра такъмите си и тръгна към къщи. Стискаше в джоба си изкараното, но най-вече специалната лъскава монета. Изведнъж рязко спря, защото се сети, че може да го пресрещнат дангалаците от бандата на Жожо дебелия. Те се навъртаха наоколо и когото хванеха му обираха всичко спечелено. Имай късмет да не го дадеш доброволно – следваше солидна порция бой и после данък за наказание. Ако не си съгласен – пак бой.

Момчето тръгна в обратна посока и внимателно се заизмъква по малките странични улички. Не след дълго благополучно се прибра вкъщи. Веднага стъпвайки на пръсти отиде до скривалището си. Извади кутията и тихо сложи вътре днешната печалба. Разгърна снимката на любимия си велосипед, която също беше скрил там и тържествено постави лъскавата монета отгоре. После чевръсто замаскира всичко и влезе в къщата. Баба му веднага почна да мърмори познатите до втръсване:

 – Къде беше? Защо се губиш цял ден? Яде ли нещо? – Но Любчо сякаш не я чуваше. Пред очите му беше човекът с колелото. Тогава той реши, че трябва да е подготвен, ако го срещне пак. Намери парче кадифе, малка попивателна гъбичка. Хрумна му и нещо много важно, да направи свой знак, който да дава на добрите хора. Но какъв да е този знак? Момчето се замисли… Трябва да е нещо весело, на когото го даде да се усмихне и да му стане хубаво. Тогава извади гланцовите си хартии и почна да избира. Когато прелисти жълтата, веднага в главата и в очите му просветна едно усмихнато слънчице. Това ще е, реши Любчо и започна да очертава правилни кръгове върху хартията. После внимателно ги изряза и с тънък черен писец, нарисува очите, усмивката и готово – няколко слънчица грейнаха пред него. Дори им нарисува по една мигличка все едно, че намигаха весело. Доволен от работата си той внимателно ги прибра в едно тефтерче. Сложи го в чантичката с инструментите си, не забрави и тубичка със специално лепило, ако му потрябва да залепи своя знак... там където го заслужават.

       На следващата сутрин Любчо не го свърташе да тръгне по-бързо към кръстовището. Помогна каквото трябваше на баба си, напазарува й, щукна да излиза, но тя се развика и го спря:

-Къде пак ще се запилееш?  Кой ще ти изяде закуската? Пак ли гладен ще скиториш?

Любчо се върна и захапа намазаната с масло и сладко филия. Глътна наведнъж чашата с чай и изхвърча навън, изпратен от наставленията и мърморенето на баба му:

-И да внимаваш къде ходиш!  Няма да се шляеш по улиците и ще играеш само с добри деца по дворовете.

После жената тихо сякаш на себе отрони – Баща му трябва, баща-а! Друго е ръка бащина да го води, но съдба, къде ти… Иначе добро си ми е детето, душичка мила и самотничка си ми е то, но… е-е-х… 

       Любчо дотърча на кръстовището. Беше един от първите и започна ударно да мие кола след кола. Докато големите се довличаха един след друг, той вече беше обслужил десетина автомобила и всички от тях му дадоха по някоя стотинка. Май добре започна този ден. После разбира се го избутаха и едва успяваше да се вреди. Но не това, друго стягаше душата му, дали онзи добър човек с колелото ще мине…

Горещината тихо завзе платното. Асфалтът излъчваше тежка жега и работата ставаше все по-трудна. Движението оредя и настъпи познатата монотонност – жълто, зелено, червено… Горещина и скука…

И както момчето се бе скрило в една сянка, чу познатото остро изсвирване. Бързо се огледа и видя отсреща същия батко с колелото. Докато тичаше към него, отново една монета полетя във въздуха. Малкият я сграбчи и продължи да тича към младия мъж. Но този път подготвен, избърса праха от рамката на велосипеда, мина по никелираните части, почисти огледалото, отражателите. А когато извади парчето кадифе и излъска до блясък всичко, мъжът не се сдържа и започна от сърце да се смее на изобретателността на детето. Доволен Любчо се отдръпна, за да даде път, защото жълтото вече просветваше. Тогава се сети за своя знак. Бързо извади едно слънчице, наведе се и го залепи на рамката. В това време  младежът разроши косата на детето и вече в движение викна:

– Ей, страхотен си! Браво! Дай пет!

Любчо подтичваше край него и когато ръката му плесна тази на мъжа, сякаш хиляди слънчица светнаха в душичката му.

И така, ден след ден, почти две седмици срещата с този човек сякаш стана традиция за Любчо. Той я чакаше винаги с нетърпение, не толкова заради монетата, която получаваше, а заради това, че срещаше един различен от всички човек, винаги усмихнат, ведър, който все ще намери му каже добра дума. Това обаче,  не се харесваше на обществото, което се мотаеше на кръстовището. Имаше завистливи погледи, подвиквания и мърморене – „Защо само на него"... „Искаме и ние"... но младия мъж и Любчо сякаш не ги чуваха. Като че ли пазеха своите броени секунди докато изтекат до последната, а после зеленото светваше и ги разделяше... И така детето оставаше в очакване до следващия ден. А в скривалището му, всяка вечер май истински весело звънваше по още една монета.

       Другият ден разбира се дойде и се завлачи горещ и усилен. Любчо стоеше сякаш на тръни и гледаше да не изпусне своя човек. И ето той се зададе и му подсвирна по познатия начин. Монетата полетя във въздуха и Любчо се затича да я хване. В този момент, обаче нататък затичаха и други, избутаха го и почна боричкане кой да я вземе. Детето не се даваше и се вкопчи в купчината мятащи се тела. Младият мъж  видя неприятната сцена. Възмути го крещящата, безцеремонна лакомия. Вбеси го агресивността насочена към малкия му приятел.  Без да обърне внимание, че светофарът вече даде зелено, той подкара колелото си и бързо се запромъква между колите. Но изведнъж от завоя  изскърцаха гуми и се появи кола. Всичко се случи за части от секундата. Шофьорът не успя да спре и се разнесе зловещ трясък когато блъсна велосипеда. Мигът беше безпощаден. Младият човек отхвръкна нагоре, претърколи се по капака на колата и се строполи безжизнен до нея. Разни ламарини се разпиляха с дрънчене по паважа. Нещата се развиха толкова бързо и неочаквано, че хората на кръстовището се стъписаха и изведнъж настъпи тревожна тишина. Сякаш мълния се стовари и върху Любчо. Нима трябва да се случват такива нещастия с най - добрите хора, блъскаше в главата му.

Детето се беше вцепенило от ужас, когато от колите заизлизаха разтревожени шофьори и се струпаха около пострадалия младеж.. Групата деца, боричкащи се преди нещастието се разбягаха и изпокриха. Само Любчо, стоеше и не знаеше какво да направи. Страх го беше дори да погледне към падналия окървавен човек, защото не искаше да повярва, че се е случило най- лошото. Шофьорите вече бяха се обадили и скоро засвириха сирени. След миг две полицейски коли  бързо спряха в кръстовището. Полицаите светкавично изскочиха и се завтекоха към пострадалия човек. Един от тях сложи ръка на шията на младежа за да установи жив ли е.  После каза на другите, че човекът диша и не бива да го местят докато не дойде линейка. Останалите полицаи махнаха отломките на велосипеда от платното и ги захвърлиха в тревата настрани, като едновременно с това тревожно говореха по радиостанциите си. Разпоредиха на събралото се множество да освободи кръстовището.  Автомобилите един след друг потегляха всеки по пътя си, а хората в тях говореха и ръкомахаха потресени от случилото се. Пред очите на Любчо всичко се въртеше като сцена от зловещ филм. 

Нямаше и минута, когато с виеща сирена колата на “Бърза помощ" пристигна. Веднага от нея излезе докторът. Наведе се над пострадалия, огледа раните, сложи слушалка на гърдите му и бързо даде знак да докарат носилката. Внимателно поставиха младия мъж на нея и го вкараха в линейката. Без да се бавят му сложиха маска, система и го омотаха в разни  маркучи. По време на манипулациите се чуваше само една дума: – “Спешно!"

В един момент лекарят надникна от задната врата на линейката и попита:

 – Има ли близки на пострадалия?

Никой стоящите наоколо не се отзова. Любчо чу тези думи и те преминаха като светкавица през главата му. Той с всички сили се затича към него. Обаче… Никой не му обърна внимание. Помъчи се да обясни, че единствен на кръстовището познава пострадалия . Но виждайки го, че е дете от миячите, такъв мърляв и изпоцапан, само го избутаха настрани. Любчо  не се отказваше, дори опита да се качи при носилката, но едни ръце грубо го избутаха навън и вратата се тресна току пред лицето му. Засвяткаха сините лампи, сирената се включи и линейката бързо се отдалечи. Заедно с нея, за да й отварят по-бързо път, профучаха и полицейските коли.

       Кръстовището опустя. Като малка мравка сред движещите се метални чудовища и свирещи  гуми, детето стоеше самотно и объркано, смазано от жестоката действителност. Сякаш онези сини светкавици продължаваха да го удрят като бичове и го караха да прималява.

Колко време беше минало, то изобщо не знаеше. Пред очите му само като безконечна лента се въртеше катастрофата… окървавеното лице и безжизненото тяло на неговия… приятел. Дали можеше да го нарече така? Да, Любчо със сигурност го чувстваше. Приятелят, истинският и единствен досега…

       Изведнъж момчето се сети за потрошения велосипед. Внимателно събра захвърлените отломки, на които след произшествието никой не обърна внимание. После бавно ги затътри към дома си…

       Цяла нощ Любчо се въртя и не можа да спи. Като кошмарен сън виждаше още веднъж и още веднъж катастрофата. Баба му беше разбрала за нещастието и понадникваше от време на време в стаята за да успокоява разстроеното дете. 

По едно време друга мисъл се загнезди в главата на малкия. Да, той трябва на всяка цена да помогне на пострадалия човек! Но как? Този въпрос го караше да се усеща дребен и безсилен… и той се мяташе с тежки въздишки в леглото. 

Но пък упоритостта му взе да надделява и реши, че ще намери този мъж, в която и болница да се намира. Ако трябва ще седи денонощно край него и ще помага каквото му наредят…

       Още на разсъмване Любчо изскочи от къщи за да изпълни своя план. Метна се на трамвая и отиде до болницата, в която веднъж го преглеждаха. Попита на регистратурата, но му отговориха, че такива тежки случай не карат при тях. А на въпроса,  “Къде да потърси своя пострадал човек?", му отвърнаха с вдигане на рамене и някаква безкрайна досада, че нарушава спокойствието им…Момчето не знаеше къде се намират другите болници и реши да пита всеки когото срещне на входа.

Повечето от хората бързаха притеснени с грижите си и го отминаваха, но имаше и такива, които се спираха и му обясняваха. Той бързо запомняше как да стигне и се втурваше към следващата болница, после към следващата и така почти половин ден кръстосваше  из целия град. Накрая гладен и изнемощял се дотътри до     

 голяма, бяла сграда. Може би това беше петата или   шестата болница, която намери. Пред входа й стоеше едър мъж в униформа. Любчо се затича към него и спря да попита, но онзи без дори чуе какво му казва, го хвана за ръката и го избута навън с думите:

–      Ей, да му писне на човек от навлеци като тебе!  Хайде чупка!

Първоначално детето, се стъписа, но след миг рязко се дръпна и се изскубна от хватката. Само дето онзи не бе познал с кого си има работа, защото нашето момче много мразеше грубостта и несправедливостта. Тогава твърдо и упорито пазеше своето достойнство. Любчо седна на стълбите и започна да наблюдава влизащите и излизащи хора, като разсъждаваше с какво те бяха по-различни от него, че ги пускат. Охранителят се опита да го изгони и от там, но той го сряза:

- Това не е вътре, мога да седя тук колкото си искам!

В този момент пред входа с включени сирени и светлини пристигна линейка. Явно караха поредния спешен случай, защото от болницата бързо излязоха хора в бели престилки и започнаха внимателно да свалят носилката. Наоколо се появиха и близките на пострадалия. Пазачът също се включи  да помага. Получи се малка суматоха.

        Любчо реши да използва този момент и се шмугна

навътре в сградата. Стигна до гишето „Информация" и погледна смутено жената, която беше там. Не знаеше как да попита и да обясни всичко. Но като чу любезното – „Кажи, моето момче?". Започна объркано да разказва за случката вчера и че търси именно този пострадал човек. Жената го погледна състрадателно, такъв – мъничък, тъжен и много притеснен й се стори, затова реши да му помогне и затрополи по клавишите на компютъра. След малко тя обясни на момчето, че човекът когото търси е в “Реанимация", понатрошен е, но ще се излекува. Очите на Любчо светнаха и той не знаеше как да благодари на тази добра жена, затова просто й изпрати една въздушна целувка и полетя нагоре по стълбите. Жената излезе и завика след него:

- Чакай! Стой! Забранено е! Но той вече се бе загубил нагоре по стълбите. Тя махна разбиращо с ръка и реши да не вдига повече шум за да не попречи на един чист порив…

В  това време Любчо, гледаше табелите по етажите и най-после откри тази, на която пишеше “Реанимация".

Огледа се, тихичко отвори вратата и на пръсти едва, едва пристъпи навътре. Видя по леглата различни хора, но бързо, притеснено, отместваше поглед за да не гледа как страдат и се измъчват. В един момент иззад една завеса излезе медицинска сестра, хвана го за ръката и го изведе  навън.

-        Тук е абсолютно забранено за външни лица. – остро отсече тя и понечи да се върне обратно. Но Любчо я спря с молещ поглед:

-        Аз, аз само да разбера как е?

-        Кой как е? Как се казва?-  нервно попита сестрата.

-        Ами не знам? Само дето преди няколко дни го блъсна кола на кръстовището. А той само си караше велосипеда?

Строгата сестра все пак изкриви нещо като усмивка:

-        А, онзи ли? Вече не е тука, защото няма опасност за живота му. Преместиха го в “Травматологията". А ти изчезвай на момента, защото ще повикам охраната.

После затръшна вратата под носа на детето и не можа да види светналите му от радост очи.

        Любчо не се отказа и тръгна да търси къде е написана сложната дума “травматология". Видя, че е на 6 етаж и се насочи нагоре. Намери коридора и тръгна напосоки из стаите. Внимателно поглеждаше в тях. Премина две, три, четири, докато най-накрая в петата съзря, мъжа когото търсеше. Той спеше целия омотан в бинтове. Единият му крак бе гипсиран и висеше вдигнат нависоко. Имаше маска на лицето, различни маркучи се кръстосваха над него. Чуваше се равномерното писукане на различните медицински уреди. Детето плахо се приближи и се загледа в малката част от лицето, която се подаваше между бинтовете. Въздъхна тежко, но и с облекчение защото вече знаеше, че най-страшното е отминало. В този момент един слънчев лъч се настани точно върху отпуснатата здрава ръка на болния. Дали беше невероятно съвпадение, но точно тогава Любчо извади едно от неговите слънчица и го постави много внимателно в тази ръка. А тя беше толкова скъпа за него… Не защото му даваше лъскави монети, а защото го накара да повярва, че на света има приятелство и добрина…

Прекрасният миг бе прекъснат от един безпощаден глас:

– Ей, ти какво правиш тук! Бързо навън! Тук не може, забранено е!

И докато Любчо смутено погледна сестрата, която влизаше, тя вече го бе хванала за ръката и го изведе навън. Той само плахо отрони:

 – Благодаря! - Бавно се отдалечи по коридора и заслиза към изхода на болницата. Минавайки покрай гишето „Информация", той лепна светкавично на стъклото едно слънчице. Сестрата вътре бе залисана в някакви документи и не обърна внимание, но усети движението и когато Любчо вече отминаваше вдигна поглед. Веднага излезе отпред, но като видя на витрината усмихнатото слънчице и благодарния поглед на детето и тя се усмихна, после уж строго му размаха пръст.  Колко му трябва на човек, малко добринка и една усмивка... Това сякаш даде невероятна енергия на малкия и той изхвърча като тапа от болницата. Направи такава сложна маневра на криене, че бодигардът изобщо не го видя.

        По пътя към къщи Любчо сякаш летеше от радост. Нямаше го вече онова тежко притеснение, дали този добър човек е жив. Но дълбоко в душичката му още човъркаше онзи тежък въпрос -  Дали той пострада заради него? И все си мислеше, с какво може едно малко момче като него да помогне. Лекарите след време ще го излекуват. А той  какво да направи? Въртеше из двора и тази мисъл го правеше сякаш още по-малък и безпомощен. Изведнъж погледът му попадна на частите от разбитото колело и в главата му сякаш просветна идеята. Да, ето какво ще направи! Ще събере всичките си пари и ще даде на поправка колелото. Спомни си, че наблизо в съседната улица имаше един чичо Митко, който имаше работилница за велосипеди. Решено. Днес никакво кръстовище не може да го интересува, той  има много по-важна работа. Любчо с удвоени сили се хвърли и събра всички части, закрепи ги някак в едно и ги повлече към работилницата. Не след дълго стигна там и пусна товара си на тротоара отпред. Дочул дрънченето, отвътре излезе майсторът и се хвана за главата:

- А бе, туй колело да не го е газил танк?

Малкият се опита да обясни случая, но разказваше толкова объркано и развълнувано всичко, че човекът нищо не разбра. Само промърмори:

- Не, нищо не става от това.

- Моля те! – извика отчаяно Любчо.  Чакай, сега се връщам... и все сили затича обратно към дома си.

Там бързо влезе в задния двор, изрови кутията и изсипа всичко от нея в една кърпа. Завърза я здраво, пъхна я внимателно отзад в панталоните си и затича обратно към работилницата. Но когато решиш да правиш добро май задължително трябва да има премеждия...

Момчето тъкмо завиваше към съседната улица, когато направо се сблъска с Жожо дебелия и двама от бандата му. Те го обградиха.

- Къде така, бе дребен... знаеш си урока, нали? Давай или... – размаха юмрук под носа му наглия дебелак. Първоначално Любчо замръзна на мястото си, но сякаш успя да овладее страха си и бавно заизважда навън празните си джобове. Дангалаците го опипаха по колана, сграбиха го и направо го отръскаха с главата надолу. Когато нищо не падна от него, го блъснаха с досада на земята и отминаха. Любчо въздъхна облекчено, постоя така на земята докато онези се отдалечат и се изправи. Опипа скритата кърпа с парите и хитричко се усмихна. Сякаш някакво случайно предчувствие, го беше накарало да скрие съкровището си в гащите.

След малко, момчето дотича при майстора. Той тъкмо затягаше някакви спици и в първия момент не го видя. Но Любчо размаха пред него кърпата, изсипа парите на масата и почна да ги брои. Човекът с любопитство и  едва забележима насмешка следеше усърдието на малкия. А той завърши, гордо броенето:

- Четиридесет и три и пет, четиридесет и три и десет.

- Само дето не стигат - попари ентусиазма му майсторът. По добре си купи ново.

- Моля те! - проплака, Любчо. То не е мое, на един приятел е! Вземи ме на работа при теб, всичко ще изработя до стотинка! Ще помагам колкото време кажеш.

Тогава майсторът, забеляза настрани от купа монети сгъната хартийка. Извади я и я разгърна. Видя снимка на хубав, марков велосипед.

- Да, ето това е добър избор. Такова колело трябва да си купиш.

Любчо се сви, сякаш нещо го удари:

-        Някой път... Аз пак ще почна да си събирам пари за него, но сега най-важно е това да се оправи...

На човека му стана жал, за детето и му протегна ръка:

-        Дай пет!

Малкия скочи и по мъжки удари зацапаната с черно масло длан. Не можеше да си намери място от радост и изхълца нещо задавено в знак на благодарност, но така и сам май не разбра какво каза във вълнението си.

-        И утре в девет да си тук. Почваме! – каза майсторът. А сега изчезвай, че ще затварям.

Думите му сякаш дадоха крила на Любчо и той  изхвърча навън. Затича се, но в миг спря и се обърна назад:

-        Тук съм, точно в девет. И много ти благодаря, ама наистина много...

Колко сутрини идваше точно в девет в

работилницата Любчо изобщо не броеше. Важното беше да се възстанови колелото. Малко по-малко работата напредваше. Любчо усърдно помагаше на чичо Митко, да изпълнява поръчките, а те лятно време не бяха никак малко. Подаваше му инструментите. Когато трябваха още две ръце за някои по-големи детайли, хващаше и държеше толкова яко, че даже майсторът се учудваше. Дори запомни кои части за какво служат и даже почна да ги сглобява сам. Е, понякога се объркваше и чичо Митко го връщаше отначало, но как иначе човек да се научи... Накрая на всеки работен ден задължително почистваше работилницата. И така времето си вървеше, а на Любчо му беше много приятно да помага на този добър и мъдър човек.

Един ден, тъкмо беше дошъл в работилницата, когато чичо Митко изтърколи отпред един направо нов, лъскав велосипед:

-        Е, това е моето момче, готови сме. Виж  само каква кукла стана, от онази купчина железа дето ми довлече. Направо велосипед за витрина.

-        Чичо, Митко... – успя само да извика Любчо, но нещо го задави и сълзите му закапаха. Хвърли се към възрастния мъж. А той гушна детето и го погали по главата:

-        Ей, стига де! Плаче ли се за велосипед? – зауспокоява го чичо Митко.

-        Аз, аз не за това... За тебе, защото си много добър човек и се съгласи... – хълцаше Любчо. И... и защото направи нещо много важно за онзи батко в болницата.

-         Сега си избърши течащия нос и потегляй. Ти сам си изработи всичко. С труда си, с твоя труд – разбра ли? Дори остана нещичко и за тебе -  усмихнато сложи една лъскава монета в ръката му майсторът, после стисна лъскавата тромба, която беше добавил на кормилото…

-        И малък подарък от мен.

Любчо се усмихна на смешния звук и опита и той. Тромбата засвири направо като яка бурия. В един момент обаче се разклати и той бързо изтича в работилницата. След миг излезе с отвертка в ръка и стегна разхлабеното болтче.

-        Ей, ще ми вземеш занаята – подхвърли шеговито чичо Митко, когато вече Любчо забута колелото напред по тротоара. Но в един миг детето се спря и се върна назад, извади едно от своите слънчица и го залепи на вратата на работилницата.

-        Това пък за какво е? – попита възрастния мъж.

-        Ей така, за да си личи къде има добри хора - усмихна се малкия и отново потегли по пътя си.

А накъде водеше той Любчо все още не беше решил. Не можеше, да закара колелото вкъщи, защото баба му щеше да мърмори. Ако пък го скрие в двора, може някой да го открадне. Ами, ако го остави  в болницата? Не, невъзможно е, как ще вкара вътре цял велосипед и то до онзи висок етаж, забранено е. Пък и охраната...

Но тази мисъл все повече се въртеше в главата му и той почна да крои план. Представи си, че истински ще изненада своя приятел, който сигурно вече се е пооправил от контузиите. И още как ще заблуди онзи дебел пазач, как ще го гонят из коридорите но той ще ги надбяга. И още и още...

Докато всичко минаваше като филм през очите на Любчо, той неусетно бе стигнал болницата. Реши да действа, пък каквото ще да става. В края на краищата нали прави добро. Само трябва да издебне подходящ момент.

И той, моментът дойде направо по поръчка, защото по алеята към входа бавно навлезе линейка. Любчо бързо я настигна и се скри зад нея. Когато тя спря пред входа мина отстрани за да не го забележи охранителя. После тихичко заобиколи колоните и бавно на пръсти  влезе във фоайето. Огледа се внимателно, бързо прибута колелото до едно голямо пано и приклекна зад него. Беше тихо и никой не минаваше. Сестрите зад стъклата на регистратурата бяха залисани в компютрите си и не поглеждаха навън. Сега беше времето да се действа. Малкият внимателно пресече празното пространство, огледа се в очакване да го спре някой, но тишината си беше същата. Внимателно спря до асансьорите. Открехна вратата на онзи големия асансьор, в който качваха носилките и влезе в него. Знаеше етажа – шести, натисна копчето и потегли нагоре. Едва сега усети как думтеше сърцето му и колко го е страх.

- Дано не ме спрат, дано не ме спрат! - шепнеше си, сякаш редеше заклинание Любчо.

Асансьорът меко спря и вратата изщрака. Детето внимателно я отвори и подаде глава навън. Огледа първо дългия коридор и като видя, че там също няма никой, изтегли бързо колелото. Почти стигна, още малко, само няколко стаи и... Но в същия момент откъм  страничния коридор се чу шум. Сякаш течеше вода, после нещо изшляпа и детето видя как от ъгъла се подаде една дръжка с парцал. Задвижи се равномерно,  после малко по малко след нея се видя и една жена в бяла престилка. Тя дърпаше от време на време някаква количка-кофа, изплакваше устройството си и миеше коридора. Сигурно беше санитарка? Ами сега, къде да се скрие? Любчо прибяга до един шкаф и се притаи зад него. Това беше единственото укритие. Какво да прави, какво да прави,  жената напредваше и всеки момент щеше да достигне до него. И когато положението вече беше съвсем напечено, отнякъде се чу звънец. Санитарката остави приборите си в количката и тръгна в страничния коридор. Късмет! Любчо това чакаше и бързо се втурна напред. Стигна стаята и тихо отвори вратата. Погледна внимателно навътре. Ето го, неговият приятел е тук! Спи си и не подозира, кой му е на гости. И вече не е овъртян в многото маркучи, кракът му не виси над леглото. Е, има още разни бинтове и лепенки по него, но явно вече се оправя...

        Любчо се усмихна облекчено, като видя всичко това. После подпря леко колелото до шкафа встрани. Сега който иска да го хваща и да го води ако ще в затвора. Важното е, че направи една добрина.

        По коридора и на излизане от болницата малкия вече не се криеше от никой. Само внимателно заобиколи зад колоните онзи дебелан, който пазеше пред входа и подскачайки от радост си тръгна.

        На кръстовището, времето за Любчо течеше вяло и мудно. Той отново се върна там защото, нямаше какво друго да прави, а оставаха още много дни ваканция.  Не му се седеше по цял ден при баба му, да омърморва всичко. Имаше желание да се върне в работилницата при чичо Митко, но когато отиде, видя на вратата голям надпис – „Затворено поради отпуска".  

Така че, какво друго освен да продължи старото си занимание и малко по малко отново да почне да си събира пари за колело. Но след всичко, което се случи  в душата му се настани някаква неясна тъга и обърканост. Все го мъчеше въпросът – „Защо са такива хората? Ето и тези, другите миячи какви са зли, за няколко стотинки, ще се сбият като нищо."

Той странеше от тях, гледаше да не разговаря с никого.

Не се блъскаше да се вреди първи, а изчакваше останалите и тогава се шмугваше между колите. Като, че ли го беше обзела някаква апатия и равнодушие. Нямаше го вече онзи ентусиазъм, с който работеше преди. Повечето време седеше, зад едно дърво и замислено наблюдаваше свистящите гуми на колите. Единствено понякога като светли искрички в детската му душа проблясваха спомените за младия мъж с колелото и за чичо Митко.

Любчо не помнеше колко време беше минало така, но един ден както зяпаше безцелно по колите чу някакъв бучащ звук. Стори му се познат. Къде го е чувал? В този момент звукът настойчиво се повтори и пак, и пак... „Ами да, това не е ли тромбата? Подаръкът на чичо Митко?"

Любчо мигновено скочи, огледа се и видя, че отсреща на улицата бе спрял със същото колело, същия млад човек и му махаше с ръка. С всички сили детето се затича през колите към него.

- Ей, внимателно, сега теб ли трябва да лекуваме...

извика мъжът и сграбчи детето в прегръдките си. Двамата стояха така мълчаливо няколко секунди, защото усещаха, че в такъв момент няма нужда от думи.

- Хайде, качвай се! – усмихнато качи детето на рамката младия мъж.

-  Тук не е за момче като тебе...

Светофарът светна зелено и велосипедът с двамата си пасажери потегли през кръстовището. Със сигурност към по-доброто и човечно бъдеще...

 

Малкият сияеше от радост и здраво натискаше тромбата. И в най-смелите си мечти, той не беше си представял това, което се случваше. Наистина за него нямаше по-голямо щастие. Но се оказа, че може и да има…

Докато Любчо радостно гледаше напред, гордо качен на рамката на велосипеда, не усети кога той спря. И то къде? Момчето изненадано се огледа и видя, че се намират пред работилницата на чичо Митко. От нея усмихнат излезе майсторът.

- Вие май се познавате, а? – весело му намигна младият мъж.

- Разбира се! Чичо Митко-о – хвърли се към него малкия.

- Ама всъщност не трябва ли и ние с теб да се запознаем? Толкова време вече сме приятели, а не си знаем имената. Аз съм бате или чичо Любо, както ти харесва... - весело подхвърли той. 

- А? Аз също съм Любчо... - смаяно от изненадата

едва промълви детето.

Но това не беше всичко. Майсторът влезе в работилницата и избута навън един чисто нов велосипед:

-        Нали точно такъв искаше?

-        Твой е!- усмихнато добави младият мъж и

дяволито погледна как ще реагира Любчо. Краката на малкия сякаш се подкосиха и целия треперещ той едва направи стъпка две и леко погали кормилото. –„Сън ли беше това? Дано, дано не се събуди… „ 

-        Хайде по конете! Извади го от мислите му гласът на бате Любо.

- Да направим едно кръгче заедно. Какво ще кажеш, адаш? Само си представи, не е ли по-добре заедно да караме…ей така -  напред...

Двете колела бавно потеглиха изпратени от усмихнатия поглед на стария майстор. За къде пътуваха ли? Вероятно към онова нещо, което наричаме – добро…

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Румен Николов (22 август 2012 18:53)

Уважаеми приятели,
отдавна не съм влизал в сайта, но  имаше разни причини от семеен характер, с които не ми се ще да ви занимавам. Сега нещата са ОК и ми се иска за първи път да споделя в вас една малка току що написана новела. Започнах книга с разкази - новели за съвременните деца и това е първия. Общо ще са десет. "Монета във въздуха" е малко суров още, но  се надавям да ви достави миг топла емоция. Ако разбира се не ви досади дължината му в тая жега. Е това е засега. На който му се чете - приятни мигове, а на  който "не" приятни забавления през лятото.
Румен Николов  


 
 
№2 от: Teya (23 август 2012 03:37)

bravo2 Невероятна новела! Много ми хареса, даже ме rev . Успех с издаването на книгата, с удоволствие бих я купила.


 
 
№3 от: Айви (23 август 2012 12:20)

  И на мен много ми хареса новелата! bravoo


 
 
№4 от: didimus (23 август 2012 14:36)

Страхотна, аз също си поплаках - за доброто, за всички нас... " Колко му трябва на човек, малко добринка..."  Благодаря! 


 
 
№5 от: Dolli (23 август 2012 16:16)

Браво на батко Румен! Актуална история. И много мила. С чудесно заглавие! Обаче аз не плаках, защото от самото начало си личеше, че краят ще е щастлив... Което ще рече, че разказът "страда" от често срещаната динактичност. И описателност... Не критикувам. Само казвам, че ако малкият Любчо (от първо лице) гледаше света, картината нямаше да бъде така ясна и прогнозирана. От което повествованието много би спечелило. Как да ти обясня... освен мило, повествованието би станало и  и н т р и г у в а щ о. Както е например при Едмондо де Амичис или Хектор Мало, които никога не споменават, че сърчицето на малкия герой се е свило, но сърцето на читателя се къса от мъка. Освен това, бате Румко, лесно се обиква българско сираче, което закусва всеки ден и има роднина да го чака с обич вкъщи. Както се казва, само да го изкъпеш и е готово да го осиновиш. Ами, ако е грозно и озверяло помиярче, което работи за алкохолизираната си родителка? Тогава няма ли да бъде по-драматична щастливата развръзка?

Сюжетът ти е въздействащ, иска само малко дялкане оттук - оттам, малко вживяване в персонажите и ще стане един запомнящ се разказ. Ще ми бъде интересно да прочета и останалите от планираната книжка.





--------------------
 
 
№6 от: Маргарита Василева (23 август 2012 16:40)

Благодаря, бати Румене! Много ми хареса! Ще очаквам книгата ти с нетърпение! Ще бъде страхотна! yajuyo Жалко,че в тези емотикони нямаме слънчице!

 

smile




--------------------
 
 
№7 от: 9585 (23 август 2012 21:56)

Ох Божеее, една буца имаше в гърлото ми почти през цялото време, значи така съпреживях историята, че ...

А пък накрая като му подариха новото колело и ревнах ... (Ама аз така се просълзявам и от хубавите моменти) :)

Бате Румене, много е хубаво ...


 
 
№8 от: Румен Николов (25 август 2012 16:12)

Благодаря ви, момичета! Вие сте първите ми читатели и за мен е много важно как въздейства написаното. Разбира се има какво още да се дялка втекста. Благодаря за критичните думи на Доли.  Сега ще оставя думичките малко да отлежат докато пиша следващата новелка "Мой скъпи, Жабчо!". Искам да ви споделя, че по-голямата част от тези новели съществуват и като филми. Провокираха ме да ги напиша в книга колегите от регионалната библиотека в Сливен. Там всяка година правят Панаир на книгата за деца и главен мотор на всичко е директорката на библиотеката г-жа Роси Петрова, тя е един истински будител също като хората- просветители от детството ви. Когато представях книгата с пиесите, които вие добре знаете, ми каза, че очаква следващата година нова книга от мен с разкази за деца. Е, началото е сложено.
Иначе за да бъде купона съвсем истински може да ПОМОЛЯ АДМИНИТЕ ДА КАЧАТ ТУК И  ФИЛМЧЕТО, разбира се ако не представлява трудност. То е 15 мин.заглавието е същото и може да бъде намерено в страниците на БНТ за 50 годишнината й, или в тези на "Отворените врати". После ако някой го интересува, мога да разкажа и за тях, въпреки, че са създавани не в "нашето/вашето/ детство", а по- късно когато е почнало детството на децата ви. Иначе из разните теми в сайта виждам дискусии, които засягат голям период от времето когато съм бил в БНТ и има неща, които мога да ви бъда полезен да се уточнят и разкажат в подробности. Все пак работя в БНТ от 1972 година, тоест през декември тази година ще станат точно 40 години.
Така че, "МАХАЛАТА", вие сте на ход.


 
 
№9 от: катя милушева (26 август 2012 08:41)

bravo2 Страхотно! Това със слънцата също много ми хареса!Въобще-СТРАХОТНО!!! Благодаря!! smile


 
 
№10 от: dani (2 септември 2012 00:06)

Прекрасен разказ. До последно очаквах, че финалът ще е тъжен - дотолкова съм станал песимист за "нещата от живота". Всъщност пътят към доброто е съвсем реален. Когато всеки полага усилия в правилната посока.

Успех с новелите! Чакаме следващата.




--------------------
 
 
№11 от: anni (5 септември 2012 21:57)

Да си жив и здрав, бате Румене!Едно усмихнато слънчице и за теб smile Благодаря ти за топлината и успех на книжката!




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 14
Потребители: 0
Гости: 14

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?