Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2018    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031 
 
 
Архиви
Октомври 2018 (3)
Септември 2018 (4)
Август 2018 (5)
Юли 2018 (2)
Юни 2018 (6)
Май 2018 (9)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Просто деца – 3
7-02-2013, 13:46 | Автор: dani | Категория: Разни - безобразни / Децата днес

Просто деца – 3
Анита

Денят беше 10-ти или 11-ти януари. Беше студено – онзи щипещ лицето януарски студ, който се усеща повече отколкото е, защото духа вятър. Може би именно това е времето, за което се отнася стиха: “зимата пее свойта зла песен".
Януарският вятър разпиляваше във въздуха снежинки. На такъв снеговалеж селяните по нашия край му казват “прашолене’. Т.е. едва-едва вали, сякаш прах се носи по въздуха. Ако сте попадали в такова време, знаете колко е лесно да се съсредоточиш в някоя леко падаща снежинка. Понякога снежинката “каца" на лицето и тогава усещаш как лееко се стопява, докато се превърне в бистра капчица вода. Почти като сълза върху бузата ти.
Стигнах на гробището тъкмо навреме. Пресният гроб се открояваше на фона на снежната белота. Погребенията през зимата са някак нелогични ( не че другите са “логични"). Всичко е бяло, красиво и черно-кафявата яма стой в ужасен дисонанс с природата наоколо.
Бяха се събрали около десетина възрастни (честно казано очаквах много повече). Отстрани се бяха скупчили двадесетина деца. Защо деца? Защото погребвахме Анита – съученичката им от пети клас. Странното е, че първоначално не успях да забележа покойната. Ковчегът стоеше върху не много висока маса. В него бяха подредени цветя и много играчки – нейните играчки. Затова не можах да видя отначало детето – то беше като играчка между останалите. Спомням си много добре, че в ковчега имаше една гумена топка. Помня, че доста ме подразни. Беше от тези топки, които продават днес в детските магазини– картинките по нея бяха ужасен  кич. Спомням си, че се ядосвах – как може да правят такива неестетични топки за децата. Сега като си помисля – гледал съм в топката, защото подсъзнателно не исках да погледна Анита в лицето. Топката беше точно до главата й.
Подсъзнателно – от чувство за вина.
Все пак накрая погледнах. Съвсем обикновено детско лице. Разбира се, доста бледо, за да си спокоен, като го гледаш и да си казваш – всичко е наред. Но все пак – ясно и някак спокойно притихнало лице. Като на дете, което спи. Разликата беше, че падащите върху личицето на Анита снежинки не се стопяваха. Стояха си така – като замръзнали детски сълзи.
Преди да спуснат ковчега, съседката на семейството на Анита каза няколко думи. После разбрах, че тя е била най-съпричастна на цялата история около тази детска смърт. Жената завърши  речта си с това, че “всички граждани на град N трябва да поискаме прошка от Анита".
А защо прошка? Защото всъщност Анита беше убита. А сега ще ви разкажа как стана това.
Всички подробности ги знам благодарение на това, че тогава бях дописник на общинския вестник. Журналистките от вестника решиха да направят материал за трагичната смърт на детето и ме помолиха да помогна при взимането на интервютата.
Разпитахме всички, които по някакъв начин бяха съпричастни на този случай.
И ето накрая как се сглобиха всички спомени.
Родителите на Анита бяха изпаднали от няколко години в доста затруднено материално положение. Няма да обяснявам как и защо. Проблемът беше, че в следствие на това и двамата – майката и бащата – се бяха пристрастили към алкохола. Малкото средства, които имали, се стопили, а други доходи не успели да получат, поради липса на работа в града. За хора, които държат на красиво подреждащи се сюжети, това би било идеална възможност да се напише книга или снима филм. За мен това е една чудовищна трагедия и аз не искам въобще да следя за “красив сюжет". Именно затова този разказ ще остане стилистично неоформен.
Та по-нататък.
Когато съвсем го закъсали, родителите решили да използват най-голямата си дъщеря, Анита, за подпомагане на семейния бюджет. Или казано прозаично – изпращали я да проси. Децата в това семейство са три. Най-малкото се беше родило няколко месеца преди да се случи трагичната смърт. Средното дете – братче на Анита, ако не се лъжа – беше в детската градина. Анита ходела от къща на къща с един списък с нужни продукти – “Трябват ни един килограм фасул, три глави лук, олио, захар, кисело мляко, сирене…" Списъкът го пишела майката, но Анита доста убедително успявала да обясни защо са им нужни тези неща: “за попара на бебето; за закуска на малкото братче; за вечеря, че довечера няма какво да ядем…"
Разбира се отначало хората давали. Кой ще остане безразличен към молбата на едно малко дете за храна. После обаче лека-полека започнали да се извиняват: “Нямаме, ела друг път; ама пак ли – изядохте ли ги вече предишните продукти; ама твоите родители няма ли накрая да се хванат на работа…" А накрая направо я гонели от вратите си. Така де, кой няма да се изкуши да си каже: гледай я ти малката просякиня, само обикаля и проси, а сигурно после родителите й продават всичко. Защото хората имаме тази склонност  -  да сме милостиви до определен предел -  колкото да нахраним тшеславното си чувство, че сме щедри - а после идва подозрителността и презрението към човека, изпаднал в нужда. Подозрителност и презрение – тези изчадия на човешкия егоизъм.
В началото на учебната година годината (пети клас) децата от класа  на Анита забелязали, че тя е станала много слабичка. Дрехите й висели, а кожата на ръцете й придобила някаква странна прозрачност – можело да се видят кръвоносните съдове под нея. Впрочем сред децата вече тръгнала новината, че Анита ходи по къщите да проси. И кошмарът за нашата бедна страдалка се удвоил. Някои по-злобни деца (а защо, защо ги има такива!!!) започнали да я подиграват.  Пресрещали я в коридора на училището или след часовете, и я обсипвали с присмехулни подмятания. Това го разказваха децата от класа й. Особеното в случая е, че Анита никога не им отвръщала с обидни думи и никога не си признавала, че проси. Казвала, че родителите й “работят", че не са “бедняци" и че тя просто взима “назаем". В интерес на истината класната, когато разбрала, че с това дете има проблем, се опитала да се намеси. Ходила на посещение в къщи. И тук се получила още една фатална нелепост. Майката на Анита не признавала, че са зле материално. Казвала, че просто детето й ходи по съседите, когато попривършат продуктите, но после те връщат взетото назаем. Скоро самата класна се убедила, че това е една лъжа. Анита започнала да я посещава и да проси и от нея. Впоследствие се оказа, че “съседите’ са почти целият квартал, в който живее семейството на детето. А накрая лъснал и най-големият  проблем.
Както вече казах, отчаяни от кризата, в която са изпаднали, родителите започнали да пият. Това най-добре го забелязала продавачката на кварталния магазин. Анита идвала няколко пъти да иска алкохол “на вересия". След като вересиите не били върнати за няколко месеца, продавачката ( изключително милостива жена впрочем)  отказала да й дава, като казала, че единствено е съгласна да  дава  на вересия продукти за ядене. Детето искало и на други места алкохол, а също искало пари – за да купува пиене на родителите си. Едва ли го е правило, защото така му е хрумнало.Този факт – пиянството на родителите – особено възмутил хората и това била една от причините да не дават вече никакви помощи на семейството.
Не искам да демонизирам родителите на Анита. Те са обикновени хора, които са изпаднали в отчаяние от притисналата ги бедност и – както много други – са намерили един съвсем неадекватен “изход".
Друго удивително нещо – Анита до последния си ден е била отлична ученичка. Какво й е коствало това? Нейните задължения са били след училище да се прибере и да започне обиколка по къщите, за да осигури храна за родителите си и останалите две деца. Това никак не е било лесна работа: да звъниш на всяка врата, да обясняваш на всеки какво и защо ти трябва, да отговаряш на въпроси, да търпиш подозрителни намеци и “учтиви" откази… И накрая да се върнеш в къщи с нужните хранителни продукти – а без тях по-добре и да не се връщаш. Спомнете си кибритопродавачката на Ханс Кристиян.
Когато пък този “благотворителен поход" свърши, трябва да седнеш над учебниците.
 Анита не искала да изоставя учението си. Тя завършила четвърти клас с отличен успех и продължила така в пети клас. Продавачката от кварталния магазин ми разкри една трогателна подробност от начина, по който Анита си е подготвяла уроците. Няколко пъти вечер, когато затваряла магазина, продавачката забелязвала Анита да седи на тротоара под уличната лампа и да чете. Като  попитала, какво прави тук, детето отговорило, че вкъщи нямат ток (токът отдавна бил спрян заради неплатени сметки) и понеже в стаята й е тъмно, използва светлината на уличната лампа, за да учи уроците си.
Ние трябва да сме благодарни на българската държава, която е създала какви ли не "социални придобивки", които правят "щастливо" детството на деца като Анита.  Едно дете може “безплатно" да ходи на училище – нищо че там злобните хулигани – тарторите на класа – могат да превърнат живота му в ад под безучастния поглед на учителите.
Едно дете е щастливо да има дом и родители, въпреки че в този дом мебелите са вече изгорени в печката (това се разбра, когато хората отидоха да изнесат ковчега за погребение). Защото мама и татко нямат пари за дърва. А впрочем в гората отсреща гният тонове паднала дървесина, но я се опитай да идеш с количка или просто на гръб да донесеш наръч сухи клони – ще бъдеш заловен от бдителните горски и ще ти съставят акт, защото си “крадец". Да кажа и това: по нашия край думата “горски служител’ е синоним на корумпиран изнудвач.
И също колко е хубаво да имаш родители, които… е, малко са неспособни да се грижат за децата си. Та те и за себе си не могат да се грижат. Те са всъщност “деца на ПЕРЕСТРОЙКАТА “. Което значи, че държавата ( т.е. Партията, нали си спомняте Партията) им осигури щастливо детство, а после, в следващите няколко “петилетки", ги доведе до просешка тояга. Обра им последните “социалистически" спестявания от ДСК – това на държавен език се нарича “инфлация". Затвори им “средствата за производство", обра “текезесарския инвентар’ и ги остави да се справят с мотики и конски впряг в земите им, върнати “в реални граници". А когато започнаха да протестират, изпращаше им “мутри". И понеже все пак имаше някаква надежда, реши да ги направи интелектуални и нравствени примати ( ето тук Дарвин свърши най-добра работа в регресивен план). Демонтира им културата и им поднесе “жълта преса" и “чалга". Има и още – стотици  момичета, примамени “на запад" и озовали се в разни публични домове, откъдето няма излизане; търговия с “органи"; близалки със “развселяващи прахчета", продавани около училищата… Но това разбира се са слухове, отговорните органи и институции нямат реални доказателства за такива престъпления… Просто някои хора забогатяват, отглеждайки самоковски картофи.
И разбира се, като резултат от “социалната политика" на “държавата" – двама отчаяни родители са се самопредоставили на попечителството на своето невръстно дете.

Представете си  тази картина. Студена есенна вечер. Самотна улица. Светеща улична лампа и под нея – дете, което чете учебник. О, ако някога събера достатъчно пари, ще поръчам да направят именно такъв един паметник пред онзи магазин. От бронз – като паметника на Питър Пан в Кенсингстонския парк в Лондон. Бронзова лампа, под нея дете от бронз, което чете книга. До него – отстрани ще поръчам да сложат статуя на дявола. Той ще има лице, в което ще се познават чертите на Тодор Живков, на Димитров, Сталин, та чак до Борисов. Но освен това и на "чалга певица", на “мутра", на “неподкупен съдия", на “оперативен работник от “Шесто"". А също и на “журналист", “кредитен милионер", “депутат", “усвоител на траншове от ЕС". И още – на “съсед, възмутен от досадните просяци, които се навъдиха напоследък", на “емигрант, който е избягал на Запад и доволен пише в личния си блог, че “Чалгария" е дупката на света и там живеят само глупаци". Да, дяволът от моята бронзова композиция ще има много лица.
А пък от другата страна на бронзовото дете с книгата ще бъде поставен ангел. Ангелът ще има само едно лице и то много ще прилича на лицето на Анита. Всъщност ще е точно същото.
На 6-ти януари онази зима беше страшен студ. Анита отново обикаляла по къщите за храна и от студа настинала много сериозно. Простудяването преминало в менингит. На другия ден закарали детето в болницата в близкия областен град, но лекарите не могли да направят нищо. След кратка агония Анита издъхнала.
Този разказ е писан няколко пъти. Веднъж, по време на журналистическото проучване, в общинския ни вестник. После пак го писах вече не помня къде. Няколко пъти съм го разказвал пред публика. И, казвам ви, докато съм жив и мърдам по тази земя, ще продължавам отново да го разказвам и пиша.
Защо ли? Ами може би поради същата причина, поради която на погребението гледах детската топка – от чувство за вина.

Всеки наш егоистичен порив, всяка себична постъпка, изразена в пропиляни пари, изречени злобни думи, мълчание пред “усмихващите се злодеи"… води до смърт. И умират най-вече децата, защото не може да умре нещо друго, освен изпълненото с живот. А животът е не просто сбор от изправно функциониращи биоклетки. Животът е обич, сърдечна чистота, безкористност и всичко останало, което прави детството така симпатично и привлекателно.

Но аз не мисля, че Анита е мъртва. На деца като нея им се случва онова, с което завършва “Кибритопродавачката" на Андерсен. Защото наистина нашето зло не може да убие живота, истинския Живот. Вършейки зло, убиваме в някаква степен самите себе си. А е нужно съвсем малко, просто не-кой-знае-какво усилие, за да помогнеш да гори кибритената клечка на живота в някое детско сърце, на някоя кибритопродавачка, която може би живее в двадесететажния блок срещу вас и се казва Анита или някак другояче.
Като си помислиш – едно само усилие, колкото да драснеш кибритена клечка. После още една и още една. И тогава няма да сме гузни. Около нас ще е пълно с живот, преливащ от щастливи детски сърца, а горе някъде, където е “вечната Нова година", една Анита и всички останали “кибритопродавачки" ще ни гледат одобрително.
Не мислите ли, че това е доста обнадеждаващо?
Тогава огледайте се наоколо и отворете кибритената кутийка.


 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цонка (7 февруари 2013 18:46)

Кой уби Анита? Убихме я всички ние. И продължаваме да я убиваме.

Възразявам!!!




--------------------
 
 
№2 от: Цонка (7 февруари 2013 22:45)

Цитат: dani
Отнася се за всеки, който ще каже - това не се отнася до мен
Туше!!!
Дани, темата води към "Кървав спор(т)", затова млъквам. Дано се чувстваш по-добре, след като разшири кръга на "обвинените".




--------------------
 
 
№3 от: dani (8 февруари 2013 16:49)

hum-hum Веднъж вече се случи подобно недоразумение преди две-три години между мен и Иси и оттогава си знам, че с написаното не обяснявам добре, какво имам предвид ( вината е моя - зле се изразявам или по-скоро трябва да напиша по-подробно, но това вече няма да е разказ, а нещо друго) и затова оттеглям "обвиненията" и ще поправя малко текста.




--------------------
 
 
№4 от: ssi (8 февруари 2013 16:55)

Oooo, това е прекалено болна тема и има възможност за всякакви интерпретации на различни хора.
Аз само едно мога да кажа - Такива деца не заслужават "родителите си"! Колко ли трябва да си нагъл и безочлив, че да пиеш докато детето ти мизерства. Ми нали за това си го създал...за да го отгледаш и да му осигуриш път по който да тръгне.

Определено това се отнася до всеки един от нас като хора, но аз не съм убил Анита и няма да я убия... виж за дебилите които се наричат нейни родители..., бих могъл да уредя "нещо" !!!

Сега не ми излизайте с теориите за проблемите им и колко им било тежко. Няма такова нещо! Имаш дете...то е на първо място...ако ще да се влачиш в калта и да стържеш с кървави нокти по вратите, ще му осигуриш нормално съществуване!
Така мисля аз!


 
 
№5 от: dani (8 февруари 2013 16:56)

И все пак това е история с "обнадеждаващ край". А следващата няма да бъде. Тя ще е също толкова истинска. Но ако не искате, няма да разказвам повече podsmruk




--------------------
 
 
№6 от: Цонка (8 февруари 2013 17:49)

Цитат: dani
оттеглям "обвиненията"
Това е хубаво! Че много ми тежаха. Особено отправени от другарче!




--------------------
 
 
№7 от: regina (8 февруари 2013 22:32)

Много хубава приказка, Дани! Но и аз мисля, че смесваш жанровете. Вземи пример от Андерсен - той не разсъждава за причините и виновните. Да оставим тези работи на вестниците и да пишем приказки, които целят в сърцето. Очаквам следващата.
 http://chitanka.info/text/20383-za-nishto-ja-ne-bivashe


 
 
№8 от: незнайко незнамов (12 февруари 2013 11:00)

абсолютно верни неща си написал, приятелю! за първи път срещам толкова здравомислещо дете на твоята възраст! дано написаното от теб помогне да не закоравяваме сърцата си към хората, особено децата в нужда, макар че си напълно прав за милосърдието с предел - щедри сме и отзивчиви един-два пъти; после - ама писна ни от просяци, нищо че техният живот е по-дълъг от два обяда и половин вечеря... емпатията е състояние, което се постига с много упражнения по съчувствие, което обаче най-често  води до излизане от зоната на личен комфорт - това едва ли е цел в живота на много хора......... та такива ми ти работи. благодарско за статията, важна е!


 
 
№9 от: regina (13 февруари 2013 23:56)

"Излизане от зоната на личния комфорт" - този израз го срещам доста напоследък.       Представям си го като нож, който се забива в сърцето ти, за което си забравил, че съществува. Като се забие ножа, те боли, но същевременно си радостен, защото изпитваш чувства отново. 


 
 
№10 от: dani (14 февруари 2013 01:39)

толкова здравомислещо дете на твоята възраст

Ехей, Виктория, какво искаш да кажеш с "ТВОЯТА възраст" smile . Аз съм просто един "прилично дебел мъж в разцвета на силите си", както казваше един литературен приятел. И още - "разцвета на силите" е всяка възраст, когато става въпрос за този приятел, или пък... за мен  winked
 
но същевременно си радостен, защото изпитваш чувства отново. 

А според мен истинският комфорт е когато си окончателно "извън зоната на личния комфорт". Не че на мен ми се удава постоянно, но гледам да не го забравям и  да "излизам". 




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 20
Потребители: 0
Гости: 20

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?


 
 
 
 
Ново в ПУК!