Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Септември 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930 
 
 
Архиви
Септември 2020 (4)
Август 2020 (7)
Юли 2020 (4)
Юни 2020 (4)
Май 2020 (1)
Април 2020 (5)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
На село за дядо

 
На баба Б. и дядо Г.

Ванка сгъна на четири изписания лист и
го сложи в плика, купен същата вечер за една копейка…
Помисли малко, натопи перото и написа адреса:
На село за дядо
После се почеса, помисли и добави: "Константин Макарич“.

А.П. Чехов "Ванка"
 
На село за дядо

Мили дядо, пише ти твоят внук . Не ми харесва повече Тук и ако можеш, ела да ме вземеш. Ти дори не можеш да си представиш колко лошо е Тук. Всичко започва още рано сутрин. Събуждам се от трясъка на автомобилите, които преминават под прозореца ми. През стените на стаята ми чувам как  се събуждат съседите ми. Съвсем непознатите ми съседи, с които дори не се поздравяваме, когато се срещнем по стъпалата на блока. По шумовете отсреща знам какво правят – това което и аз всяка сутрин: пускат радиото, после под душа, слагат джезвето с кафе, казват си едно “лека работа" и излизат навън, за да се слеят с милионната тълпа непознати, населяваща големия Град.
 А какви бяха утрините на село... Будеха ме петлите. През леко отворения ми прозорец достигаше мириса на окосена трева, на овце и на току-що кипнало прясно мляко. Ти , дядо, преди малко си го издоил и баба вече го е сварила. Сега стоиш пред обора и храниш кокошките. Под сайвана магарето се е замислило над купчината царевични стръкове и бавно дъвче един от тях. Колко приятно е да лежа под юргана и да слушам сутрешната шумотевица в животинския двор! Ето че баба чука на вратата на стаята ми и ме вика на закуска. А каква невероятно вкусна е закуската на село! В Града е съвсем друго.Тук обикновено закусваме “на крак" пред някоя крайпътна баничарница. Баничките със сирене са всъщност с извара. Защо няма сирене? Че откъде сирене в Града. Нали за да има сирене, трябва да има село. Трябва да те има теб и твоите овци. Овците на чичо Кръстьо, козите на дядо Стоян, кравите на текезесето… Макар че Тук всички казват, че текезесето  е било нещо лошо. Сега обаче баничките  със сирене са с извара и това е много по-лошо. 
 
На село за дядо
 
  А аз някога дори не обичах банички. Обичах мекиците на баба, напълнени с бабиното пожълтяло от масло овче сирене. А най обичах да гледам как баба пържи мекиците в стария почернял от готвене тиган. Именно затова се съгласявах да се измъкна изпод топлия вълнен юрган толкова рано сутрин. В кухнята печката бумти, накладена с дъбови цепеници. Капака на туча е отместен и върху огнения пламък е сложено тиганчето с кипящо олио. Баба разтяга тестените топки, поръсва ги с разтрошено сиренце и свити на две  ги хвърля една след друга в цвъртящата мазнина. Мекичките полека пожълтяват, а в най тънката си част се издуват. Мляко с мекици и сирене, има ли по-хубава закуска от тая?
Дядо, а Тук дори вече не продават мляко, а Бог знае какво. Казват, че учените са измислили нещо, което е почти като мляко, но е направено в завод. Всъщност Тук общо-взето ядем, каквото учените са ни направили за ядене в завода. А пазаруваме в едни голеееми магазини. Колко големи? Ами представи си петдесет смесени магазина на едно място. Всичко, което се продава в тези магазини, има един и същи вкус. Прилича все едно ядеш вестник “Земеделско знаме", макар че вестникът някога на село го ядеше само магарето, ако случайно намери из двора някоя страница, която ти си приготвил , за да увиеш яйца или бутилка вино, та да ни ги пратиш в града. В големия магазин можеш да си купиш двайсет вида салам или грозде, или портокали (даже и през лятото), “Русенско варено" и всякакви пастети, кашкавали и сирена, разни риби и всичко. А ако ти завържа очите и ти дам да ядеш по едно парченце от всички тия храни, няма да различиш какво слагаш в устата си – всичко има вкус на вестник.
А работата ми  не е хубава и Тук никоя работа не е хубава. За да ида на работа, трябва да пътувам савтобус толкова, колкото  на село да ида два пъти с каруцата до долната ни ливада и обратно. Всеки иска пръв да влезе в автобуса или пръв да мине с автомобила си на кръстовището. В работата ми никой на никого не се усмихва, освен ако няма някаква полза от това. Когато си почиваме, всички ходим да пием кафе ( и аз, а за какво ми е притрябвало да го пия – да ме убиеш, не мога да ти кажа!). По време на почивката хората си говорят колко са лоши политиците, колко са хубави фолкпевиците, колко е добре да идеш да работиш в някоя западна държава и колко “скапана" държава сме. Аз седя, слушам ги и си мисля как с теб някога ходехме на работа по полето. Мен винаги малко ме мързеше в началото. Най не обичах да ме викнеш точно когато по телевизията дават детско предаване.
Преди да тръгнем на работа трябва да се приготвим. Ти отвързваш магарето и му слагаш “амуницията". И как си я измислил тая дума  “амуниция", като че магарето ни е войник и му слагаме не обикновен хамут, а бойни доспехи.
 
На село за дядо

 Ти и на магарето си измислил такова смешно име, защото как може едно магаре да се казва Маргарет Тачева? А ти беше решил, че името на министър-председателката на Англия е достатъчно магарешко, за да го носи и твоето магаре. Слагаме в каруцата мотики, кофи, коса за сено, а баба донася от кухнята увития във вестник обяд. Моята работа е да намеря една хубава дълга пръчка, с която да шибваме “министър-председателката", когато я домързи да дърпа каруцата. И потегляме. През ливадата пред къщата ни, та на пътя. Аз седя до теб на дъската, облечен в твоята работна куртка. Каруцата трака по асфалта и когато хващаме черния коларски път, всичките й дъски се тресат. А колко е приятно това каруцарско разтърсване, да чувстваш всяка неравност по пътя! Трябва леко да се стегна, че от тръскането съвсем ще се разглобя. Седя до теб и се чувствам като в каубойски филм, в който ние сме добрите и се возим в дилижанс, а отстрани по нас стреля банда негодници. Обаче моята пръчка е много точен “винчестер" и  - “пух – пух" – бандитите един след друг се свличат от седлата… Неусетно стигаме нивата. А царевичните редове са дълги-дълги – не ти се ще и да започваш с мотиката! В началото на реда  си мисля, че никога няма да стигна до другия край. Ето обаче  че пристигам. И после до края на следващия ред и до следващия... Ти копаеш до мен и винаги си два-три метра по напред. И все “забравяш" кой точно ти е реда, и прекопаваш част от моя. Знам, че го правиш нарочно, понеже ти е жал да ме гледаш как пъшкам от  увеличаващата се болка в кръста. А най-хубавото на копаенето е, когато се изправя и се подпра на мотиката. Тогава винаги си мисля, колко зле е било някога, когато ти си бил дете и по цял ден си копаел, и си знаел, че цял живот все така ще си копаеш – и царевицата, и лозето, и градината в двора. Аз обаче се уча добре и ще стана инженер или може би учител, или нещо друго, дето не изисква копаене. Копаенето е несъвременен труд и е на изчезване. Макар че, не знам защо, но като ми се поокърши кръста след десетия царевичен ред и ми става едно такова приятно. Наоколо е тихо, отсреща ромоли селската река, из въздуха се гонят мушици и някоя лястовица отвреме-навреме се стрелва да лапне някоя от тях. Земята се разбива под ударите на острата мотика и се пръска на бучици и песъчинки. Песъчинки, които крият в себе си тайнствена сила. Тая безобразна на глед пръст, която под нечия невидима власт се превръща в корени, стебла, клонки, листа, плодове. Която храни всичко живо на земята, включително и хората с професии, неизискващи копаене.
 
На село за дядо

Дядо, наистина е по-добре да се махна от Тук. Ако само можеше да дойдеш да видиш как живеем тук всички, ти със сигурност щеше веднага да  ме вземеш със себе си на село. Представям си как ще пристигнеш с каруцата, ще се провирате с Маргарет Тачева между потоците несвършващи се автомобили. Накрая ще стигнеш до двадесететажния блок, в който живея и ще викнеш отдолу да тръгвам с теб. Отдолу, защото няма да ти е по силите да изкачиш тия хиляда стъпала, а не знаеш как се използва асансьор. Мили дядо, напразно обаче ще викаш, защото от толкова високо не мога да те чуя.  Тук въобще никой  и не вика, защото никой никого не чува, или пък чува, но не иска да се отзове. Хората в града не искат да се чуват един други дори когато са съвсем близо един до друг. Единствено ще те чуят кучетата и злобно ще се разлаят. Как така чий са тия кучета?! Те са ничии. Това са градски кучета. Обикалят из Града на глутници, лежат по площади и тротоари. Никое от тях си няма име и никое няма стопанин. А други животни няма и никой в Града не му е притрябвало да има никакви животни.
Пък на село е друго. Там всяко куче си има име, има си двор, стопанин и синджир, за да стои в двора, та да не иде у съседа да му преяде някоя кокошка. А лятос нашето куче го водим на нивата да пази царевицата от диви свине. Когато царевиците узреят, веднага довтасват от планината дивите свине да ядат млечни кулени и тогава е много важно да си имаш куче, за да пази нивата. На село има и още толкова много животни и всички са много нужни. Можеш ли да си  представиш, дядо,  селската река без патиците и гъските? Или торището до оградата ни без вечно ровещите там кокошки. И всичките други овце, кози, крави, прасета магарета, коне… Сега като си помисля, ами то на село половината от населението е от животински произход.
 
На село за дядо
 
 Хората от Града трудно ще разберат как така “население от животински произход". Защото животните на село са част от селото. Те си имат домашен адрес, име и биография. Например прасето в кочината баба винаги го “кръщава" Славчо или Гошко. “Гошко, Гошко!" – вика баба, докато носи котела с помията към копанята, а от кочината се чува едно одобрително грухтене. Сякаш прасето казва на баба:"Идеш ли, бабо Бино, идеш ли?! А аз тъкмо нещо съм поогладнял…"  Пък овците в кошарата са цял стопански колектив: Блекушка и Славка, и Данка... Данка носи моето име, защото бях на село в оня студен януарски ден, когато се роди. А как например ще оставиш без име едно селско магаре? При това името му трябва да е неповторимо, да си е само негово и на никое друго магаре от селото. Например като отивам да прибера нашата магарица и отдалече й викам “Маргарееет". Всички магарета наоколо си лежат или похрупват тревица, а нашата “министър-председателка" ще стане и ще зареве, отговаряйки ми. Само кокошките на село са безименни, понеже са така глупави, че не могат да си запомнят името. А ако не можеш да извикаш някого по име и той да се отзове, такъв – бил той човек или кокошка – въобще не заслужава и да се именува.
 А може би ти си мислиш, че Тук хората доволни се връщат от работа, както ние с теб някога се връщахме от нивата. Мили дядо, трябва да ги видиш някоя вечер, когато всички се запътват към домовете си след работния ден. Отново сядат в автобусите и автомобилите си, отново влизат в големия магазин, за да си купят храна за вечеря. После се прибират в ония огромни жилищни блокове и чакат да дойде нощта, за да заспят и да забравят поне за няколко часа и Града, и работата си, големия магазин, автомобилите и автобусите… Докато чакат да им се доспи, гледат телевизия. Не, дядо, никак не е добре, че гледат, защото сега телевизията е такава една, та е срамота и да се говори. Сега го няма мустакатият Кеворкян, дето прилича на зетя на стрина Кета. Нито Гарелов, който седеше в студиото и така ги изпитваше хората, та се потяха. И народна музика няма, дядо, и по новините в осем вечерта говорителката не казва колко зърно от декар са добили  по време на жътвата и къде е ходил Тодор Живков. Срам ме е да ти разказвам сега какво показват по телевизията, но ми е жал за хората. Горките хора! Горките нещастни хорица! А най-нещастни са затова, че изобщо дори не се досещат, че са нещастни. Дори не биха могли да си представят колко щастливи биха били да прекарат  само края на един селски ден.
 
На село за дядо
 
 А денят на село завършва, когато всички се приберем от полската работа. По целия път се е проточила върволица от каруци. Ти, дядо, подвикваш нещо шеговито на дядо Стоян, който кара пред нас каруцата си, той пък ти отвръща също нещо шеговито. Или по пътя застигаме леля Будинка и ти поспираш с юздите Маргарет, та леля Будинка да се настани отзад в каруцата. Тя пък от благодарност ми подава круши масловки, с които е напълнила кошницата си и надълго разказва какви поразии е направило в градината й сляпото куче. А ето че вече сме пред къщи и разпрягаме каруцата. Аз водя магарицата до големия орех в задния двор и я привързвам за него. После й нося кофа с вода. Маргарет пие с бавни глътки, а капистрата й подрънква, допирайки се в края на кофата. После вдига глава и ме гледа с един такъв благодарен поглед, сякаш съм я напоил не с вода, а с лимонада. И всички наоколо са също така благодарни: прасето, което доволно грухти над вечерната си помия; кокошките, които одобрително къткат, докато кълват  зрънцата царевица, които баба им е натронила; овците в кошарата, които лежат след дългата разходка по баирите и преживят опасаната тревица. Неусетно се спуска вечерният здрач и всички сядаме зад масата, която баба е наредила на излъка. А какво ли няма на тая маса?! Черното тиганче,  пълно с вкусна гозба, паничките с топла пилешка чорба, салата от краставички и домати, изкисната буца овче сирене, жълтеещо се от масленост… На двора в една кофа с вода се студи динята, която днес сме откъснали от бостана ни и едно шише лимонада. Лимонадата е най вече за мен, защото ти след малко ще станеш от масата и ще попиташ баба:" Да наточа ли една кана винце". А баба ще каже:" наточи, Гьоше, ама гледай да се не напиеш". Тя все така ти казва, макар да знае, че нашето винце е чисто, без захар, и от него човек не се напива току-така от една кана. После ти отново започваш да разказваш историята, която съм слушал вече хиляди пъти: как си ходил на война, как сърбите не искали да дават хляб на българската войска  и какво ядене сте намерили в изоставените немски окопи… Баба слуша военните ти премеждия и накрая казва:"Ех, Гьоше, походил си си ти по света".
 
На село за дядо

 А навън всичко е притихнало. Единствено от дола се носи песента на жабешкия хор и монотонното цвъртене на щурците. И едва ли има по целия свят по красива симфония от тая жабешко-щурчева музика. Слизам на двора и присядам до магарето, което дреме при стария орех. Над мен небето е осеяно с хиляди звезди. Огромни, блестящи звезди, каквито няма на нито едно градско небе. А може би наистина нашето село е най-близо до звездите? Или пък самите звезди са се приближили съвсем до него. Защо ли, ще попита някой? Ами ей така, да послушат симфонията в селския дол, да помиришат вкусния аромат на бабините гозби. Току виж над всяка селска къща се е надвесила по една звезда, огряваща и радваща се на милите селяни и техните внуци, на магаретата и овцете им, на дървените им каруци, градинките с цветя, на думите и мислите им. На душите им -  простички и чисти като рождественски ясли…
 
 
  * * *
 
На село за дядо
 
 
На село за дядо
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: катя милушева (10 декември 2009 20:05)
  Прекрасно,усещаш аромата на нещата, чуваш ги ....като в сън и на яве...

 
 
№2 от: Дяволчето Фют (10 декември 2009 20:25)
Наистина, dani, звездите са били толкова близко до твоето  село, че една от тях със сигурност те е докоснала. И още е на рамото ти.

 
 
№3 от: admin (10 декември 2009 20:26)
Благодаря, Дани! Колко странно - и аз съм бях затъжил за ведростта и простотата на селото, даже вдъхнах малко свобода тия дни.



--------------------
 
 
№4 от: isi (10 декември 2009 20:36)

И аз благодаря, Дани! И при мен важи  -  не знам как точно успя, но улучи точно това мое настроение...  А може би пък то доста често е такова... 
Благодаря!

А когато първоначално  видях само заглавието, възкликнах: "Моето писмо!"
Преди година и половина бях написала моето писмо ... на ум. Цялото го бях съчинила  в мислите си... Бях се подписала и адресирала "На село за дядо"  Знаех, че дядо няма да го получи...

Толкова неща ми се иска да ти кажа и точно затова ще замълча.




--------------------
 
 
№5 от: Зико (10 декември 2009 23:26)

 
 
№6 от: gggancheva (11 декември 2009 09:27)

Моето детство


 
 
№7 от: Cvetan (11 декември 2009 09:35)
И аз благодаря, Дани.
Отново ме накара да си задавам въпроса защо съм ТУК (в града), а не там (на село) и не може ли това да се промени.



--------------------
 
 
№8 от: mia.yaneva (11 декември 2009 14:25)
А на мен ми се доплака! Тъжно ми стана да се разтоварвам с твоя разказ все едно от моето детство от забързана и често безсмислена работа в града, където все пак имам щастливо работно място, в смисъл, че си гледам едно дърво през прозореца с едно гнездо през старинни дървени прозорци, и да знам, че няма кой да ме вземе. И няма къде да ме заведе. И или аз трябва да се заведа някъде, или трябва да се примиря. И понеже второто нещо хич не ми се отдава по принцип, само ми се свива сърцето и ми затрепери под лъжичката и се чудя защо и кой ме е хванал за гърлото, да ме пита това, което Цецо е написал... А пък аз се чудя какво да му отговоря и си задавам въпроса кое е незибежно и кое е постижимо... И къде е границата между двете и какво ли още не, и се чудя откъде ли ми мирише на твоята закуска или вече съвсем си въобразявам...





 
 
№9 от: felice puba (11 декември 2009 21:12)

Не бях чела нещо толкова красиво много отдавна. Като приказка, но всъщност много по-хубаво, защото е истинска история... А няма по-хубави приказки от тези, които създава самия живот, както казва Андерсен. И е прекрасно, когато някой може така  увлекателно да ги разкаже. Наистина някак топли душата в зимните дни. Благодаря и аз, Дани.




--------------------
 
 
№10 от: Ina_68 (11 декември 2009 23:39)

Това беше най-вълнуващата за мен разходка из "рождественските ясли" Красиво с аромат на окосена трева, звънливо - с целия този симфоничен оркестър от природни звуци и животински "благодарности", почти като пътуване във времето...Подсети ме за нашата магарица Събка, за прасето Гошо, за жълтите патета които исках да изкъпя в коритото, а всъщност удавих, за козлетата Гечко и Дечко, за петела който посегна да ме кълве и баба сготви със зеле...Отново усетих аромата на бабините питки, усетих ръцете и които ме милваха вечер на заспиване, чух на дядо уморения глас - пак много плевел имаше, ама детето много ми помогна...
Благодаря ти сърдечно за прекрасните редове! Точно срещу Коледа това е наистина като докосване до магията...до началото...




--------------------
 
 
№11 от: dani (12 декември 2009 21:41)
Започнах тая история преди три седмици. В края на първата седмица почина дядо. След погребението обиколих местата, свързани с детството ми на село. Всичко си беше на мястото. Нямаше ги само баба (а вече ) и дядо. Но истината е много по-тъжна. Истината е, че го няма и онова щастливо и добро дете, от името на което се води горния разказ. Именно затова вече две години ги пиша моите статии-спомени. Имам усещането, че не съм себе си. Това е и най-тъжното на нашия сайт, разказваме за деца, които вече не съществуват. Не просто за отминалото време, а за отминалите НИЕ. За кой ли път пиша подобни неща и сигурно на някои вече им е втръснало от постоянното ми хленчене, но ...както и да е. Мисля обаче, че когато с помощта на думите успяваме да възстановим някакъв емоционален момент от нашето детство, може би с това успяваме поне малко да реанимираме детето вътре в нас, онова истинско, живо създание, което някога съм бил аз, сте били вие. А това (дано наистина да е така) звучи обнадеждаващо:)



--------------------
 
 
№12 от: ХриС (12 декември 2009 22:32)
След последото написано от Дани се натъжих за отминалите ние. Всичко написано от него ми е напълно познато, нямам възможност да посещавам селото на баба и дядо, но след като те починаха реших, че трябва да взема нещо, което да е емоционален спомен от онова място, където основно прекарвах ваканциите си. И реших да взема един лимон. Дърво на около 60 години, което и до момента цъфти в стаята на 2 метра от мен. Ревностно се грижа последните 6 години за него, а дървото сякаш е пропито с миризмата на бабината къща. Може и така да ми се струва, но от това ми става по-спокойно. Сякаш съм се върнал някъде там..25 години назад..

 
 
№13 от: Зико (13 декември 2009 09:17)
Напълно си прав, Дани. Живеем във време и място, когато не може да се осъществи естествената потребност на хората от дом, смислена работа, семейство, деца поради редица фактори. Покрай мен е пълно със стари ергени и моми (по стандартите на нашите родители), които осъзнават тази невъзможност, а това е много подтискащо. Тези пък, които създадоха семейства и родиха дете (най-често става дума за дете, а не за деца!), не знам, те си знаят...
20 години се гърчим в посткомунизма. И всички изглежда сме уморени от безперспективния начин на живот. И това ни озлоби.
Освен да вземем да се заселим "децата от НД" в някое затънтено селце, дето има останали 5 човека (там и имотите са на символични цени), да си основем едно малка общност и да прекръстим селото на Нашето детство.
Както се пееше в оная песен: "Ако до всяко добро същество застане още едно, ех тогава предвиждам такъв живот, че само си викам "ДАНО"..."



 
 
№14 от: felice puba (13 декември 2009 18:53)

        Най-хубавите неща понякога са и най-тъжните... Защото усещаме колко ценно е било нещо, до което сме се докоснали именно когато го загубим. И колкото се отдалечаваме от спомена, толкова повече се доближаваме до красотата му. Като онези звезди, които въпреки, че вече ги няма, техния блясък продължава до нас, дори ни се струва някак по-силен... Именно това правят хората като Дани в този сайт - правят детството безценно, за което благодаря на всички ви.  

        Дани направи чудесен коледен подарък на всички ни-подари ни детето във всеки един от нас.

        Хрис, дървото което олицетворява детството за теб е чудесен пример как можем да открием и възродим детето в себе си. Вероятно всеки един от нас има такова ключе към детството си-само трябва да го открием.




--------------------
 
 
№15 от: dflame (14 декември 2009 16:57)
Да, това писмо ме развълнува много и даже ме просълзи!
Защото и аз погребах отдавна моите баба и дядои сега дори не искам да си ходя на село, където къщата е празна, студена и само стените кънтят, а вратите скърцат, неотваряни с години. И знам, че дори да си ида, нищо не е като в спомените ми, двора е обрасъл, повечето от комшиите и те са се пренесли във вечните си жилища, а по улиците ще срещна хора, които просто не ме помнят, не могат да ме познаят или пък въобще не са ме познавали. И повечето прозорци не светят вечер, и дворовете са обрасли, даже тук-таме има и по някой килнат комин и слепи прозорчета с отдавна счупени стъкла. Минаваш по улицата, и няма куче да се разлае, да претича кокошка или пък крава да измучи! Не, аз искам моето село да си остане в спомените ми такова, каквото беше преди 30  години, когато бях дете, с хората във всеки двор, с децата, бабите, дядовците, животните на двора....
КЪДЕ ОТИДЕ ВСИЧКО ТОВА???? ЗАЩО...

 
 
№16 от: isi (14 декември 2009 17:20)

Аз и друг път съм го писала тук - ние сме си виновни, АЗ съм си виновна, не ми е виновен друг. Ние сме част от причината за тази забрава, за тази прекъсната връзка, за това ТУК и за опустялото ТАМ ... И за загубата на  "отминалите ние" сме си виновни сами...  Но и аз съм сигурна, че има надежда, лека-полека  я откривам за себе си.




--------------------
 
 
№17 от: Людмил Димитров (14 декември 2009 20:50)

1989г завършихме гимназията и съвсем сериозно се събирахме да обсъждаме тази идея с приятели.В едно руско списание намерихме статия за три млади руски семейства,зарязали студенства и кариери и заселили се в някво пусто село.Имаше и снимки, седят си с китарки под навеса след сенокос, а насреща им
 се усмихват две крави.Много бяхме запалени по идеята, но така си и остана.Само идея.В селото в което ходя на море, преди не можеше да минеш по улицата без да те наскачат десетки гъски.Във всяка къща имаше животни, кой каквото му е текнало да гледа.Днес само в две къщи имат няколко кози и това е всичко.Хората които ги гледат вече са на по 70г, така че скоро няма да има животни в това село. Повече от половината къщи са пусти през лятото, за зимата да не говорим.Сигурно остават 20тина човека, все баби и дядовци...
Два пъти четох писмото на Дани и двата пъти ревах...

 
 
№18 от: Нона (30 декември 2009 20:26)

Защо толкова тъжно свършва този красив спомен.Къщата е там,дворът също,е вярно, малко тревясал,спомените са с нас....

Просто трябва да ги предадем на внуците си.

Спомените на моите деца от селските ваканции са почти като моите.Е,с малки промени...Каручката с магарето на дядо е сменена от Ладата на татко,децата са по-малко,бабата решава кръстословици,вместо да преде и тъче,но другото е същото:кучетата и котките,козите и овцете,кокошките и пуйките,игрите,гората и полето,нивата и градината,млякото и сиренето,манджите на баба и разказите на дядо.

Всичко,което си спомняме,може да го пресъздадем за нашите внуци...

За това са нужни две неща:

1.Да имаме внуци,

2.Да доживеем до пенсия.

Аз вярвам,че ще остана в някой спомен като бабата,дояща козите и общуваща с приятелите си чрез допотопния си лаптоп.



 
 
№19 от: Stasi (3 август 2010 15:48)
Здравейте на всички!

Съвсем нова съм в този сайт и не съм сигурна дали чрез коментар е най-подходящо да се представя, но прочетох това писмо и - сериозно - разплаках се. Всичко това ми е толкова близко, докато четях, картините се нижеха пред очите ми и си спомних моето собствено детство, което не беше по-различно от това в писмото... Поздравления на автора!
Обещавам в най-скоро време да пусна и аз някоя статия, но първо ще се поразходя из сайта, ще го поразгледам и ще се поровя още малко из собствените си спомени... а после сигурно ще събера смелост и да ги напиша

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 9
Потребители: 0
Гости: 9

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?