Нещо като предговор     

  с големи благодарности на Боряна, която даде повода да започна тази история              

Настъпи време да ви разкажа тази прелюбопитна история.

Нали знаете къде е Кенсингтонския парк? И нали знаете , че там е пълно с феи? Да, за да ги видиш, трябва да попаднеш вътре след като затворят онези големи порти и прочее…

 Именно, ще си говорим за Питър Пан. Дали съм виждал Питър Пан… една секунда само да погледна през прозореца, като че ли някаква сянка прелетя … не това е само птица.
Но разбира се, че вярвам в Питър Пан. Надявам се и вие да вярвате в него .
А историята е следната. Имам една позната, която живее в Лондон. И преди две години я помолих: така и така се разхожда из Кенсингстонския парк, да пообиколи около паметника на онова момче със свирката. Тя, разбира се, знае какво имам предвид, защото е от хората, които са уверени, че Питър Пан … но да не се отклонявам.
А след два месеца тя си дойде в България и ми донесе това:

 И това:

Всички тези  клечици са събрани  около паметника на Пан. Бях я помолил да ми донесе само едно камъче, но тя беше решила да събере всичко, което й попадне пред погледа.
Не знам защо чак днес ви разказвам тази история. Може някой да каже –  и да мълчиш толкова време, че имаш такива неща от Пан… Но стана именно така, не пипнах пакетчето от парка цели две години. Цели две години те стояха на нощното ми шкафче,а днес реших, че трябва да ви ги покажа… о, пак някаква сянка мина през прозореца..., не, пак е птица.
А перото е именно от бяла птица. Да не би да сте забравили за птиците - те са от остров “Нийделандия" ( на английски се изговаря "Невърленд"). Когато дойдат при нас, белите птици влизат през отворения прозорец и после в този дом се появява дете. И както си спомняте, детето отначало много добре знае, че е било птица, че си е играло с феите от Острова . А после започва да позабравя ( ех, защо малките деца не могат да пишат…) и накрая един ден мама казва: “Каква птица, та ти си нашето мило момче/момиче. И, разбира се, феите съществуват само в сънищата."
Но не е така с Питър Пан, детето, което поиска да си остане дете и , кой знае как, неговото желание се сбъдна.
Не знам дали и с вас се случи така, при мен не. Може би защото като малък съм искал да пораста. Защото, нали си спомняте, възрастните все казваха: “и като порастеш, какъв искаш да станеш?". От честото повтаряне на този въпрос децата лека–полека се подлъгват и забравят, че по никакъв начин не трябва да искат да порастат. Ето че пак...  Ама какво все минава през прозореца ми, и като че ли нещо свири… Не, нищо, вятърът раздухва капките дъжд. Очевидно се задава буря и май е най-добре да затворя този прозорец.
Та тъй. Ето това си го имам от Питър. Освен перцето, също и тези няколко клечици, камъчето - малко, колкото да кацне на него някоя уморена от летене по цветята фея. И ето тези листя и семенца от бреза. А дали ако ги посея пред блока, ще поникнат брези? Бели, стройни кенсингтонски брези. На които могат да кацат разни птици. А вечер, когато заспя, Питър, ако вземе да реши, че и тук, пред моя блок, е също Кенсингтонския парк, ще дойде и ще посвири на свирката си. А после ще надзърне през прозореца ми. Значи трябва да го държа отворен. Въпреки буреносните ветрове. И ако наистина дойде, и каже: “да полетим към моя остров"!. А аз: “но аз не умея да летя"! А той: “а я си спомни как като малък заедно с мен толкова пъти летеше"! А аз “но това беше само насън"! А той: “може би искаш да кажеш, че никога не си бил птица, и че не съществуват феи"? А аз: "не, съвсем не искам да кажа това".
Наистина – съвсем не искам.

(продължението следва)