Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Февруари 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728 
 
 
Архиви
Февруари 2019 (6)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (7)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
Септември 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Питър Пан завинаги - глава трета

Джон и Уенди се срещат с Питър Пан 

 

Питър Пан завинаги - глава трета

 

Джордж и Уенди стояха пред вратите на парка точно десет минути преди затварянето му. Уенди тръгна по алеята в посока към Кръглото езеро. След нея Джон я следваше, като се оглеждаше за някой от парковите пазачи. Те винаги обикаляха преди затваряне на парка, за да потърсят някое дете, което се е заиграло и след затваряне на парка може да остане в него. А Джон и Уенди имаха точно такова намерение. Разбира се, няма нищо страшно човек да остане през нощта в Кенсингтонския парк. Нищо страшно, ако освен случайно не се страхува от феи и елфи.
Уенди и Джон прекосиха през поляната, която се простираше зад Кръглото езеро и стигнаха до бронзовия паметник на Питър Пан. Двамата се прислониха в храсталаците срещу паметника. В далечината се чу тракащ звук, после още един, и още един… Затваряха портите на парка.
 - Ще чакаме тук. – Уенди се приближи до паметника и седна в подножието му,
 - Сигурна ли си, че ще дойде?
 - Убедена съм. Та той иска именно това. За какво му трябваше да отвлича Джейн, ако не за да ме накара да дойда тук? Когато за последно го видях да лети около прозореца на детската ми стая, му обещах, че ще го посещавам в парка и се уговорихме да се срещаме точно тук, при паметника.
 - Уговорили сте се?
 - Джон, той беше уверен, че аз няма да пораста.Но аз още не знаех, че това е невъзможно. Невъзможно е да живееш в света на възрастните, сред всички задължения, които те ти налагат и да останеш завинаги дете. “Уенди, отивай на уроци по пиано! Уенди, приготви се, защото днес ще дойде частната ти учителка по френски! Уенди, дръж се като благовъзпитана дама! Уенди това, Уенди онова… " А после разните училищни уроци, физика и алгебра; да се обвият тетрадките със зелен картон; да участвам в училищното състезание по рецитиране на стихотворения… Трябва да знаеш всички тези крале и кралици, всички тези стогодишни войни и разни дати и години които учителят по история държи да си ги набием в главите. Да знаеш откъде извира Темза и къде се влива Ганг. Коя е столицата на Индия и колко сонети е написал онзи злощастен за всички английски деца Шекспир… И най-накрая този ужасен въпрос, на който трябва да дам правилния отговор! Каква искам да стана, като порасна. Най-коварният въпрос, който възрастните постоянно задават на децата.
 - Верният отговор е, че НЕ ИСКАШ. Не искаш да порастеш, а искаш да останеш завинаги дете.
Уенди и Джон се стреснаха от гласа, който произнесе тези думи. Той идваше някъде от високо. Източникът на гласа беше една тъмна фигура, висяща като птица няколко метра над главите им. Когато фигурата се спусна на земята и се приближи до тях,  двамата извикаха в един глас:
 - Питър Пан!
 - На вашите услуги! И добре дошли в моя парк.
Нямаше съмнение, че това беше наистина Питър Пан. И вие сами може да се досетите след като чухте как нарече той парка. Само Питър може така самонадеяно да обявява за “свой" Кралския Кенсингтонски парк.
Пред Джордж и Уенди стоеше малко момче, облечено в нещо като пуловер, съшит от дървесни листя и птичи пух. Пуловерът беше стегнат на кръста с кожен колан, отстрани на който висеше малък красив кинжал. В ръката си малкото момче държеше дървена свирка, която долепи до устните си и като се облегна на бронзовия паметник, засвири. От свирката се понесе весела закачлива мелодия. Като че в отговор на нея от далечината се появи малка блестяща точка, която се носеше по въздуха в мрака и се приближи до тях. Това беше една доста едричка светулка… не, светеща пеперуда. О, и това не! А, разбира се, това беше феята Дин-дин. Светещото същество кацна на рамото на Питър и се вторачи в Уенди.
 - Кого виждам? – Дин-дин изписка с тънкия си гласец, приличащ на звънче за коледна елха. – Това не е ли нашата Уенди, която обеща на не пораства и да ни бъде мама? А сега е станала такава голяааама и… И грозна!
 - Не обиждай, Дин-дин! – Питър махна с ръка към рамото си и така раздвижи въздуха около феята, че тя отхвръкна нагоре и кацна на бронзовия паметник, точно на върха на свирката на бронзовото момче. - Тя не е грозна, тя просто е пораснала.
 - Всички порастват, Питър! – Уенди най-после се съвзе от ненадейната поява на техния домакин. Всички, освен ти. Когато само едно дете в целия свят не пораства, това не значи нищо. Един е несравнено по-малко от многото останали други. Един срещу всички, как ти се струва? Кой ще те подкрепи, когато пак започнеш да повтаряш тези работи за “непорастване" и “да си останем завинаги деца"? Но аз не съм дошла тук, за да говорим за това. Дошла съм да ми върнеш Джейн.
 - Да, - намеси се и Джордж в разговора – бихме искали да си получим обратно нашата дъщеря. В противен случай…
 - Какво, ще извикате полиция? Ще пишете до кралицата в Бъкингамския дворец? Или може би ще застанете да протестирате на онова смешно място в горния край на парка, където разни чичковци и лели произнасят великите си речи?
И Питър, имитирайки ораторите от “спийкърс корнера", се изпъчи и започна да фъфли неразбираеми думи.
 А вие може би не знаете за прочутия кенсингтонски “спийкърс корнер", което ще рече “ъгъла на ораторите". Има такова място в парка, където възрастните застават и говорят каквото им падне… във всеки случай нищо толкова важно, че да го включим в нашата история. Останалите посетители на парка се събират около “оратора" и го слушат. Не знам дали им е интересно или не, но във всеки случай мога да се закълна, че нито една фея или елф нито веднъж не са се спирали да  си губят времето  в слушане на  тези “речи". Впрочем там веднъж застана и Питър, но не за да говори. Той извади своята флейта и засвири. Беше онази негова мелодия, която като я чуе човек и си спомня за дните на своето детство. Питър свири дълго, почти около час, а когато мелодията свърши, той си тръгна, като остави след себе си стотина разплакани господа и дами. Всички те през нощта сънуваха стъклени топчета, кукли с мигащи клепачи, които казват “мама", сладолед на клечка, въртележки с кончета и стрелбища с въздушни пушки и въртящи се капачки за мишени. Тоест те сънуваха детството си. Имали ли сте и вие такива сънища? Ако да, то бъдете сигурни, че предишния ден докато сте почивали по време на обедната си почивка на някоя пейка в парка, сте чули как Питър свири Мелодията на Щастливото Детство.
А сега да се върнем към нашите герои, които вече съвсем се бяха предали и единствено очакваха Питър да се смили над тяхната родителска мъка и да им върне малката Джейн.
- Да ви я върна, но тя дали ще иска?
- Как така дали ще  иска? – Джон разпери ръце с възмущение, усещайки във въпроса на Питър някаква уловка. – Та тя е съвсем малко бебе. Само на няколко дена. Тя не може да иска все още нищо.
 - Ооо, може! Може и още как! – Питър весело подсвирна, а Дин-дин затанцува във въздуха и запя:" Тя е малка и тя иска, ла-ла-ла-ла-лаааа, иска- иска, а какво – да остане малка, ла-ла-ла-ла-лаааа , да остане винаги дете".
 - Всъщност тя не е съвсем малка, поне не такава, каквато я видяхте за последно. На Острова те винаги изравняват възрастта си.
 - Изравняват? Кои изравняват и какъв е този остров? – Джон Дарлинг поразхлаби малко възела на вратовръзката си, защото се задушаваше от притеснение. А се притесни, тъй като си помисли дали наистина не става въпрос за откуп.
 - Значи ги отвл… водите на този остров и после чакате да се обадят родителите и да платят. Нали, да платят? За откуп става дума, нали?
 - Не драги ми Джон. Макар че не знам какво е откуп, но във всеки случай не става въпрос за него или за друго, което може да ти хрумне. Островът е… всъщност Уенди знае много добре за него.
 - Нийдеземя. Невърленд.
 - Именно, Уенди. Там където беше някога и ти. Това е островът, където живеят само деца и птици. Където живея и аз, разбира се. И нямам нищо против да се върне при вас Джейн, стига да поиска, но първо трябва да я попитате за това. Там тя не е бебе. О, не, там всички са… нали разбирате, трябва да има равенство, и затова там всички са на еднаква възраст. Мисля че около …  дванадесет години. Защото когато станат  по-големи, те просто вече не искат да стоят на острова. Както се случи и с вас някога. Но дванадесет години е добра възраст и затова решиха децата да са именно на дванадесет.
- Кои решиха? Не разбирам?
 - Знам, драги ми Джон, знам че не разбираш.  Но дори и да седна да ви обясня подробно, пак няма да ме разберете. И проблемът е именно, че сте пораснали. Като порасте - и човек започва вече да не разбира.
 - Какво да не разбира? – Уенди и Джон запитаха на един глас.
 - Най-важните неща, драги мои, най-важните. Но разбира се, всичко това може да се поправи. Накратко да ви обясня. Вашата Джейн е на Острова. За да се срещнете с нея, трябва и вие да идете там. Бедата е, че никой, който е непоправимо пораснал, не може да стигне на Острова. Защото до моя Остров се стига само с летене. Как се лети, кой ще каже?
 - Трябва прашец от феи! – Уенди извика, радостна, че знае отговора.
 - Не е достатъчно, скъпа ми Уенди. За да летиш, разбира се, е нужен прашецът, но не само това. Иска се още човекът, който ще лети, да вярва, че го може. Трябва да е Напълно Убеден, че Може да Лети! И тогава, именно тогава се изисква само малко усилие, една хубава мисъл, да си помислиш нещо весело и леко. Леко като облак, който плува в небето…
Докато обясняваше, Питър внимателно наблюдаваше Джон и Уенди. Докато го слушаха на лицата им станаха намръщени и замислени, тъй като се опитваха да изровят от паметта си спомена за времето, когато вярваха, че могат да летят.
 - Не, няма да стане толкова лесно. – Питър въздъхна и седна на земята. –  Сега ще се опитам да ви помогна, но всичко зависи от вас. Ще ви питам неща, които със сигурност някога сте знаели, но сте забравили когато сте пораснали. Ако успеете да си спомните това, за което ви питам, мисля, че с летенето нещата ще са наред.
Уенди и Джон се разположиха около Питър и го загледаха с очакване.
 - И така, готови ли сте? – Питър ги изгледа изпитателно. -  Започвам да задавам въпроси.

Питър Пан завинаги - глава трета

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 17
Потребители: 0
Гости: 17

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е:


 
 
 
 
Ново в ПУК!