|
НА ЧАША РУСКИ ЧАЙ
Понякога съвсем неочаквано в паметта ми изниква картина от миналото. Само за няколко секунди, но съвсем ясен отпечатък . Изниква плътен и силен, с мирис, цвят, звук и разни приятни чувства, събуждащи сетивото ми за носталгия. Чувства, които са изчезнали от ежедневието ми.
Вчера сутринта вървях по шумен градки булевард, когато пак се появи такава картина.
Стая, или по скоро усещане за стая, в старата ми гимназия. Няколко души седят на столове около елипсовидна маса. Масата е застлана с плюшена покривка. Пред всеки от присъстващите стои порцеланова чаша с ароматен билков чай. Парата леко дими над чашите и разнася ухание на билки из въздуха.
В стаята е тихо. В единия край на масата стои жена, учителка по руски език. Държи в ръката си книга и чете бавно и изразително, с много добър акцент стихове на Есенин:
...Улыбнулись сонные березки,
Растрепали шелковые косы.
Шелестят зеленые сережки
И горят серебряные росы.
У плетня заросшая крапива
Обрядилась ярким перломутром
И, качаясь, шепчет шаловливо:
„С добрым утром”.
...
Червеният „пешеходец” от светофара светва и разпръсва като мъгла видението. Остава само усещане за спокойствие, някаква особена мъдрост, смисъл на нещата и цел на живота – усещания, с които е изпълнена онази стая от старата ми гимназия.
И остава още нещо. Чувство на невъзвратима загуба. Изведнъж ме обхваща желание да протегна ръка и да изключа всички кабели, които са омотали ежедневието ми. Всички зарядни, рутери, мрежи, конекти, FB-ци, скайпове...
Всички думи и картини, изливащи се като водопад от телевизии, ФМ-радиа, сайтове, торенти...
Всички „информации”, които са ме затрупали както камарата от буклуци на градското сметище е затрупала най-отдолу някоя стара детска кукла, която може да мига с клепачи и да казва „мама”, ако я наклониш. Но под планината информационен скрап никой няма да чуе това неелектронно, негигабайтово, нерекламиращо нищо, непромоционално, немаркетингово, съвсем просто и обикновено „мама”.
Дощява ми се като с гъба за търкане на черна училищна дъска да изтъркам тебеширените драсканици, с които светът на информацията е задръстил петте ми сетива.
И изпод влажната следа на гъбата да изплува видението на оная стая. На ония прекрасни вечери „на чаша руски чай”, които всяка година в края на есента или началото на зимата организираше учителката по руски език в гимназията ни.
Почитателите на руската поезия – учители и гимназисти – заемат местата си в кабинета по руски език. Седят около масата – всъщност наредени в елипса един до друг чинове, загърнати с покривка – и изпитват странното чувство, че са прекрачили границата на времето и са попаднали в литературния, поетично-романтичен, благороден, рицарски, изпълнен с идеали и утопични планове за всеобщо човешко щастие деветнадесети век в Русия.
И сякаш ей сега вратата ще се отвори и , отърсвайки снега от яката си, в стаята ще влезе Фьодор Михайлович, ще се извини смутено за закъснението си и ще заеме най-отдалеченото място на масата.
Или през открехнатата врата ще се провре осртовърхия нос на Николай Василиевич, който, зачервен от смущение, ще помоли да прочете на глас последната написана глава на „Мъртви души”.
А някъде от дъното на кабинета ще изплува кльощавата фигура на Александър Блок, облечен с черен пуловер, плътно полепнал по тялото му, ще се поклони на дамите в залата и ще предложи да послушаме поредния цикъл от „Стихове за Прекрасната Дама”.
Учителката по Руски език чете унесено Есенин, а самият Сергей Александрович стои зад нея, облегнат с едното рамо на стената и слуша внимателно, сякаш четат не негово, а нечие друго стихотворение.
И самата учителка изглежда като фрейлина на императрицата или като графиня Волконска, която съвсем наскоро е раздала значителна сума рубли за отпечатване на поредната стихосбирка на поета. А почитателите на мерената руска реч наоколо са вече не учители и гимназисти, а графове и графини, статски съветници и бедни петербургски студенти, кадети от военно училище и възпитанички на институти за благородни девици...
...Про волнистую рожь при луне
По кудрям ты моим догадайся.
Дорогая, шути, улыбайся,
Не буди только память во мне
Про волнистую рожь при луне...
Красива плетеница от звуци и мисли, откриващи един „изгубен свят”. Палеозой, изпълнен с красиви вкаменелости на дървени къщурки, брадати мужици, дебели зимни преспи, препускащи през северни лесове руски тройки, панаири с квас и блини, сгушени селца с дървени храмове с куполи –луковици...
Учителката прелиства страницата и чете следващото стихотворение. Над порцелановите чаши се вие ароматна пара, ухаеща на билки.
...Вот и опять у лежанки я греюсь,
Сбросил ботинки, пиджак свой раздел.
Снова я ожил и снова надеюсь
Так же, как в детстве, на лучший удел.
А за окном под метельные всхлипы,
В диком и шумном метельном чаду,
Кажется мне - осыпаются липы,
Белые липы в нашем саду.
И ми се ще, ей така, с един замах да изскуба всички онези кабели. Да изтрия целият свят пред очите ми с гъбата за търкане на черна училищна дъска. И да остане само чаша руски чай, с ароматна пара, ухаеща на билки, изпълваща въздуха и мислите ми.
Спомен, който е много по-нужен, много по-жив и реален от света наоколо.
***
Снова я ожил и снова надеюсь...
|
