Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2018    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031 
 
 
Архиви
Октомври 2018 (4)
Септември 2018 (4)
Август 2018 (5)
Юли 2018 (2)
Юни 2018 (6)
Май 2018 (9)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Трохи под масата 1

Трохи под масата 1

НА ЧАША РУСКИ ЧАЙ

Понякога съвсем неочаквано в паметта ми изниква картина от миналото. Само за няколко секунди, но съвсем ясен отпечатък . Изниква плътен и силен, с мирис, цвят, звук и разни приятни чувства, събуждащи сетивото ми за носталгия. Чувства, които са изчезнали от ежедневието ми.

Вчера сутринта вървях по шумен градки булевард, когато пак се появи такава картина.

Стая, или по скоро усещане за стая, в старата ми гимназия. Няколко души седят на столове около елипсовидна маса. Масата е застлана с плюшена покривка. Пред всеки от присъстващите стои порцеланова чаша с ароматен билков чай. Парата леко дими над чашите и разнася ухание на билки из въздуха.

В стаята е тихо. В единия край на масата стои жена, учителка по руски език. Държи в ръката си книга и чете бавно и изразително, с много добър акцент стихове на Есенин:

 

...Улыбнулись сонные березки,

Растрепали шелковые косы.

Шелестят зеленые сережки

И горят серебряные росы.

 

У плетня заросшая крапива

Обрядилась ярким перломутром

И, качаясь, шепчет шаловливо:

„С добрым утром”.

...

Червеният „пешеходец” от светофара светва и разпръсва като мъгла видението. Остава само усещане за спокойствие, някаква особена мъдрост, смисъл на нещата и цел на живота – усещания, с които е изпълнена онази стая от старата ми гимназия.

И остава още нещо. Чувство на невъзвратима загуба. Изведнъж ме обхваща желание да протегна ръка и да изключа всички кабели, които са омотали ежедневието ми. Всички зарядни, рутери, мрежи, конекти, FB-ци, скайпове...

Всички думи и картини, изливащи се като водопад от телевизии, ФМ-радиа, сайтове, торенти...

Всички „информации”, които са ме затрупали както камарата от буклуци на градското сметище е затрупала най-отдолу някоя стара детска кукла, която може да мига с клепачи и да казва „мама”, ако я наклониш. Но под планината информационен скрап никой няма да чуе това неелектронно, негигабайтово, нерекламиращо нищо, непромоционално, немаркетингово, съвсем просто и обикновено „мама”.

Дощява ми се като с гъба за търкане на черна училищна дъска да изтъркам тебеширените драсканици, с които светът на информацията е задръстил петте ми сетива.

И изпод влажната следа на гъбата да изплува видението на оная стая. На ония прекрасни вечери „на чаша руски чай”, които всяка година в края на есента или началото на зимата организираше учителката по руски език в гимназията ни.

Почитателите на руската поезия – учители и гимназисти – заемат местата си в кабинета по руски език. Седят около масата – всъщност наредени в елипса един до друг чинове, загърнати с покривка – и изпитват странното чувство, че са прекрачили границата на времето и са попаднали в литературния, поетично-романтичен, благороден, рицарски, изпълнен с идеали и утопични планове за всеобщо човешко щастие деветнадесети век в Русия.

И сякаш ей сега вратата ще се отвори и , отърсвайки снега от яката си, в стаята ще влезе Фьодор Михайлович, ще се извини смутено за закъснението си и ще заеме най-отдалеченото място на масата.

Или през открехнатата врата ще се провре осртовърхия нос на Николай Василиевич, който, зачервен от смущение, ще помоли да прочете на глас последната написана глава на „Мъртви души”.

А някъде от дъното на кабинета ще изплува кльощавата фигура на Александър Блок, облечен с черен пуловер, плътно полепнал по тялото му, ще се поклони на дамите в залата и ще предложи да послушаме поредния цикъл от „Стихове за Прекрасната Дама”.

Учителката по Руски език чете унесено Есенин, а самият Сергей Александрович стои зад нея, облегнат с едното рамо на стената и слуша внимателно, сякаш четат не негово, а нечие друго стихотворение.

И самата учителка изглежда като фрейлина на императрицата или като графиня Волконска, която съвсем наскоро е раздала значителна сума рубли за отпечатване на поредната стихосбирка на поета. А почитателите на мерената руска реч наоколо са вече не учители и гимназисти, а графове и графини, статски съветници и бедни петербургски студенти, кадети от военно училище и възпитанички на институти за благородни девици...

 

...Про волнистую рожь при луне
По кудрям ты моим догадайся.
Дорогая, шути, улыбайся,
Не буди только память во мне
Про волнистую рожь при луне...

Красива плетеница от звуци и мисли, откриващи един „изгубен свят”. Палеозой, изпълнен с красиви вкаменелости на дървени къщурки, брадати мужици, дебели зимни преспи, препускащи през северни лесове руски тройки, панаири с квас и блини, сгушени селца с дървени храмове с куполи –луковици...

Учителката прелиства страницата и чете следващото стихотворение. Над порцелановите чаши се вие ароматна пара, ухаеща на билки.

 

...Вот и опять у лежанки я греюсь,
Сбросил ботинки, пиджак свой раздел.
Снова я ожил и снова надеюсь
Так же, как в детстве, на лучший удел.

А за окном под метельные всхлипы,
В диком и шумном метельном чаду,
Кажется мне - осыпаются липы,
Белые липы в нашем саду.

И ми се ще, ей така, с един замах да изскуба всички онези кабели. Да изтрия целият свят пред очите ми с гъбата за търкане на черна училищна дъска. И да остане само чаша руски чай, с ароматна пара, ухаеща на билки, изпълваща въздуха и мислите ми.

Спомен, който е много по-нужен, много по-жив и реален от света наоколо.

***

Снова я ожил и снова надеюсь...

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: kitten (8 декември 2015 19:47)

Дани, колко хубаво си го написал!




--------------------
 
 
№2 от: pepino (8 декември 2015 22:07)

Великолепно! Или както би казал някой от по-младите: Яко! Чудя се дали новите поколения ще са способни на това - да преживеят нещо толкова стойностно, истинско; а после да го заровят дълбоко в себе си, само за да може това нещо един ден, по чудотворен начин отново да ги върне десетилетия назад - към самите тях; към онова, от което сякаш са се опитвали да избягат, макар подсъзнателно винаги да са усещали, че нищо от това, към което са се запътили с протегнати в очакване ръце, няма да бъде по-истинско от нещото, което вече са имали. В миналото; в собственото им детство. За какво ли ще си спомнят тези по-млади от нас нови хора? Кои ли ще са онези толкова заслужаващи си помненето жалони от миналото? И дали тези им спомени ще имат нещо от дълбочината на твоя спомен, Дани, или ще се сведат до някое шаблонно "Ей, братле, наеш кво се сетих оня ден?". Все ми се струва, че бледите преживявания не са способни да се превърнат в забележителни спомени. Ние имахме малко, но го ценяхме истински. И трудно се разделяхме с него. Днес новите поколения имат много, но и много лесно го изхвърлят на боклука. Без жал. И може би без спомени. А ако някой ден все пак си спомнят, то този спомен пак не би донесъл жал, тъга, носталгия, физически усещания за миналото. Може пък и да греша. И дано греша, защото иначе няма надежда за Човека. Има само за оцеляващите в ежедневието хора - не и за Човеците. 

 

P.S. Дани, като се подхванеш да изхвърляш технологичните си джаджи, не забравяй да си оставиш едно устройство за достъп до НД! А твоята статия ме подсети за мои собствени преживявания от подобен характер, за които по-нататък може и да драсна някой ред. Поздрави!




--------------------
 
 
№3 от: regina (8 декември 2015 23:28)

Дани, не си спомням да сме учили Есенин  chorchik Сигурно вашата учителката по руски му е била ревностна почитателка. Млада ли беше? По времето на чая и зелената покривка имам предвид.  smile 

 

И аз съм съпричастна към този прекрасен текст, благодаря, Дани.

 


 
 
№4 от: dani (9 декември 2015 07:32)

Мая, учителката ми по руски език заслужава една отделна статия. Есенин го учихме в 9 клас по руски език и литература ("Шагане", "Писмо к матери" и др.), но Лиляна Златкова (така се казваше тя) винаги  в клас четеше изучавания писател и поет от стари томчета с пожълтели страници, които си носеше от вкъщи. А на "Вечерите" съвсем само от тях. И за това, както съм написал, на тези "руски чайни вечери" съм се чувствал като попаднал на литературна вечеринка на руски интелигенти и благородници от 19-ти век. 

Пепино, както казва админ Влади, коментарите са продължение на статията, а понякога по-хубавата част от нея. Не знам какво ще бъде с нашето "линеещо младо поколение"... Със сигурност сегашните младежи към 30-тата си година ще преживеят дълбока "идеологическа" криза. Просто животът, който са принудени да водят, ще ги доведе до задънена улица. Но в България нещата в това отношение, както и във всяко друго, са по-зле от всякъде другаде. Преди два дни се срещнах с едно момиче (25 г), което е израстнало като дете в България , а сега живее и работи в Петербург. Съвсем, съвсем друг тип млад човек. Личи си, че идва от съвсем друг свят. Ами напр. вижте това

   Това разбира се е "смарт моб", но такава случка в градския автобус у нас просто не може да се случи. 

Пепино, изхвърлянето на джаджите е литературна "хиперболизация" smile  Сега чакам ти да "драснеш някой ред" :)




--------------------
 
 
№5 от: trak123 (9 декември 2015 16:28)

Мммм, не съм съвсем сигурен... Колкото по-тъмна нощта, толкова по-силно светят звездите !!!  smile 


 
 
№6 от: pepino (9 декември 2015 20:35)

Найс, а?

 

ЛИНК!




--------------------
 
 
№7 от: Цонка (9 декември 2015 21:36)

wink По повод линка на Пепино, да ви разкажа нещо от петък, тоя, последния петък. Синът ми, който е на 19 и е студент, се прибра за няколко дни. Та след като се наприказвахме, реши, че задължително трябва да ми даде да направя няколко игри на новия CS:GO, дето си бил инсталирал. Много щял да ми хареса. Пък толкоз отдавна не сме играли с него Кънтър.., още от времето, когато той беше едно пискало и по телефона все го бъркаха с мене xaxa2 Тогава играехме в мрежа - единият в едната, другият в другата стая, и някой все ходеше при другия да уговаря настройките и къде да не се крие по картите, и изобщо коя карта да пуснем, дали да сме нормални или дребни, кой да е добрият, кой лошият... И падаше страшно преследване и гърмене, много емоции. После почна да играе с приятелчетата си и аз отпаднах с времето :)
Но в петък зареди играта на лаптопа си, курдиса ми настройките, понеже аз съвсем съм ги забравила, и вика:
- Сега ще те пусна на една позната карта. Еее, онази, дето има сектор А и сектор В, указани със стрелки... Нали се сещаш?
- Да бе, как бих могла да забравя, дето се криех зад един ъгъл и чаках някой да мине да го опаткам с калашника през един варел.
- А, точно, дето се криеше.
И се заредих в играта - доста подобрена, но все пак същата. И колко ми трябваше да потъна в нея... На десетата секунда вече ругаех здраво и всичко сякаш си беше като "едно време". Неговото "едно време". И докато се целя в противниците и ме утрепват, и се ядосвам, и презареждам, и си припомням клякане и подскоци, хлапето, в някакъв изблик на спомени ли, знам ли, дойде и ме прегърна през врата и постоя така няколко секунди.
- Какво се разчувства така ти? - питам го, без да спирам да си разнасям калашника по екрана.
- Нищо, просто така - ми отговори той.

От цялата случка мога да заключа, че в този момент той беше в неговото си детство, в неговото си "едно време", ТАМ, където му е било топло и уютно, където му е било добре; време и място, които винаги ще помни. Винаги когато види тази карта, с този варел, с двата сектора А и B и стрелките към тях, той ще се връща ТАМ.
Винаги ще има към какво да се върне човек в детството си. Много ми се доразправя, но стана километричен коментар smile

П.П. Картата от линка също ми е позната xixi3 В задния край на сивия хангар, отвън, има метални стъпала, които водят до врата към втория му етаж. Отдолу, под стълбите, можеш да дебнеш ония, дето изскачат от вратата. А в долния ляв ъгъл, на сивата стена на сградата има врата, през която се влиза в нея xixi2




--------------------
 
 
№8 от: Зико (10 декември 2015 09:05)

Точно така, Дани, да живее старата школа. smile 

Преди електрониката да замени доброто възпитание и новоговора поезията.


 
 
№9 от: dani (10 декември 2015 22:49)

Ей, Цонке.... Прав си е значи Влади, дето казва, че коментарите са продължение на статията и даже много добро продължение. 

Иначе Пепино и Зико са прави. И въобще старата школа си е ... т.е. тя си е наша. Но колкото и да не ни се вярва, зад някой "кънтърстрайкси варел" може да искочи някой добър. Съвсем симпатичен, изпълнен с добри чувства, младеж. И да размаха "картата" *, а тя да се окаже карта на остров "Невърленд". Или нещо такова.

 

---

* Не знам каква е тази "карта", никога не съм играл електронни компютърни игри. 




--------------------
 
 
№10 от: Цонка (10 декември 2015 23:36)

Дани, важното е да умеем да предадем на онези след нас ценните неща. Младежът зад варела е солидно подплатен със "стара школа". Изгледал е сигурно повече български филми от много съвременници на "школата", изслушал е маса плочи и касети с детски приказки, израснал е с "Жабче пътешественик", "Бърборино", "Мюнхаузен", расна с АББА и осемдесетарско диско, запознат е с повечето детски книжки, които бяха задължителни за нас, и с такива, които не бях чела когато трябваше, признавам си, та ги четох с него wink
От нас зависи колко от нашата "школа" ще носят младите. А за да приемат нашите любими неща, трябва и ние да приемаме техните. Знам, че ще се връща в детството си, когато чуе "Арабела", със същата сила, с която го връщат компютърните игри. Защото в детската му главица сме заложили всичко, което ние сме обичали навремето, както и новите неща, с които раснахме вече заедно с него.
Много хубаво го е казал trak123 онова за звездите!




--------------------
 
 
№11 от: dani (11 декември 2015 00:26)

Цонке, мисля, че всички в "НД" правим така с децата около нас. И сигурно много други, които не са в "НД". Обаче просто си знам, че мнозинството са родители, които не са направили нищо такова с децата си. И тези деца са мнозинството от сегашните деца. Знам как се чувстват деца, които не са от "мнозинството", когато връстниците им ги нарочат за "бели врани".  Знам го от самите "врани". Впрочем десетина години се занимавам с деца, но това е друга тема.

А коментарът на Трак за звездите е цитат от някой класик от "старата школа" smile . Даже от най-старата, ако не се лъжа. Ако се разровя в нета (че не мога да се сетя кой го бе казал), ще го намеря на латински май :)




--------------------
 
 
№12 от: Frangata (11 декември 2015 18:09)

Не упреквайте по-младите братя и сестри. Те са същите като нас - карат кънки и скейтборди, ритат топки по цял ден (последните неща ги знам със сигурност - до нас има спортна площадка - през лятото започват към девет сутринта и приключват към десет вечерта), налагат момичетата, които харесват, те не им остават длъжни, седят по пейките и се кикотят после. Е, ползват малко повече електроника, ама и ние щяхме да правим същото, ако я имахме през... 70-те години, да речем; разхвърлят повече боклуци от нас, ама едно време нямаше толкова опаковки и пластмасови бутилки за хвърляне. По-скоро проблемите идват от "големите" - те произвеждат опаковките, които се въргалят из градинките, заради тях вече не можеш да играеш насред улицата - има много коли, ама тия коли са сложени там от хора на нашата сегашна възраст, не са навалели от небето. Лично аз бих искал да видя повече четене, но явно някак си компенсират по други начини - може би сега сглобяват света от малки парченца информация, идваща по много канали, не от дебели книги, не знам точно. А това, че някои родители не предават наследството, не е от сега, имаше го и преди.

П. П.

Забравих да коментирам самата статия, то и какво да обсъждам - животът не ме срещна със свестни учителки по руски - все бяха такива, че ще те отвратят от всичко, не само от този език - едри, звероподобни женоря, които биеха учениците по главите с линия или пък такива, които си "изпяваха урока" по плана, "спуснат им отгоре" и така. Понаучих руски години по-късно, много след училището.

bully




--------------------
 
 
№13 от: pepino (12 декември 2015 00:49)

Далеч съм от мисълта да ги обвинявам. Естествено, че ние, дъртите, сме виновни за всичко. Поне онези от нас, които изглежда са останали недоволни от своето детство и вследствие от това са си поставили като цел същото да не се случва с тяхното настояще и бъдеще. angry3  Разликите между "нас" и "тях" несъмнено са значителни и това е факт. Понякога ми се струва, че днес "те" са всичко, което "ние" не бяхме и обратно. Друг път, когато се заговоря с някой младеж, разбирам, че те също имат своята дълбока страна, удобно прикрита от много пластове показна агресия, цинизъм и дебелокожие. Просто това е техният начин да оцелеят. И за това съвсем не са виновни те. Хората са еднакви през всички епохи и това е едно от най-важните ни качества - да се приспособяваме към заобикалящата ни среда. Ала нашата среда беше по-красива от тази, в която те трябва да пребивават и да се адаптират днес. Не могат да избират. И ние не можехме, но днес оценяваме, че може би сме живели в най-доброто възможно време за тази страна, а вероятно и за целия свят. Били сме родени с късмет. Живеем с благодарност към миналото и с тежест, че това минало няма как да бъде безкрайно. Освен тук и в личните спомени.




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 27
Потребители: 0
Гости: 27

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:


 
 
 
 
Ново в ПУК!