Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Януари 2018    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031 
 
 
Архиви
Януари 2018 (6)
Декември 2017 (8)
Ноември 2017 (2)
Октомври 2017 (3)
Септември 2017 (4)
Май 2016 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Трохи под масата 2

Една магарешка сила

Трохи под масата 2

Трамваят изскрибуца със спирачки и спря на спирката. Много стар трамвай, поне на 50 години. Дойдох на тази спирка, защото закъснях много тази вечер и за да се придвижа до квартирата трябва доста време да чакам автобуса. А този трамвай се движи на кратки интервали дори и в този късен час.

Но не бях очаквал да е толкова стар. Като излязъл от музей. Почти всички трамваи в София са нови, някои съвсем модерни, с телевизори и копчета за автоматично отваряне на вратите. За тази трамвайна линия обаче не  са достигнали пари и ето че сега ще пътувам в трамвай-неандерталец. Вътре ме очаква приятна изненада. Не че има нещо особено, просто е  много тихо. Сигурно е така в старите трамваи, които нямат електроника и табла за аудио информиране на пътниците. Сядам на седалката. Много твърда седалка, с тънка кожена тапицерия. Подът е протрит от хилядите стъпки, които са го тъпкали през годините. Лостовете за придържане са железни, не алуминиеви. И съвсем ясно, много приятно усещане за спокойствие и тишина.

Трамваят тръгва и се чува само прещаркване на релетата, които включват електрическото захранване. Потегляме плавно, като лодка по спокойната повърхност на езеро. Другите пътници също усещат необичайната тишина на трамвая и седят и те тихо на седалките, като зрители в концертна зала, които стаено чакат диригентът да размаха палката. През прозореца покрай нас профучават автомобили. Изгубват се напред в тъмнината на булеварда и само стоповете им светят в мрака като кръвясали очи на вампири. На едно кръстовище спираме и гледам в прозорците на автомобилите срещу мен. Шофьори, стиснали нервно волана, пушещи, говорещи по телефона, зяпащи втренчено кога ще светне жълтият цвят. Той светва и отвън с див рев напред се стрелва колона от фолксвагени, тойоти, опели, бе-ем-ве-та...

А трамваят само леко прещраква с релетата – чак-чак – и плавно потегля. Пътниците седят на твърдите седалки, притихнали като зрители в концертна зала.

И никой тук не бърза за никъде – колко е хубаво само да си го помисля.

Да не-бързаш-за-никъде  сега е почти свръхестествено преживяване. А някога не беше. Както си пътувам и ми хрумва, че вече съм преживявал  подобно усещане: да пътувам бавно за някъде и край мен да профучават автомобили. Някъде съвсем далече и много отдавна. В някаква друга епоха и време. Но седалката не беше трамвайна. Трамваят е само подобие. Само врата към този спомен...

***

Седя на дъската, която дядо е пригодил за седалка в предната част на каруцата. Твърда дървена седалка, напукана по дължина и осеяна с малки дупчици, които дървесните червеи са прогризли. Отзад в каруцата подрънкват две железни кофи, мотика и коса.

Каруцата вози меко, а и пътят е хубав, наскоро асфалтиран. Дядо все се зарича да подкове магарето, защото като върви по гладката асфалтова настилка, се подхлъзва и може да си счупи някой крак.

Дядо седи до мен на дървената седалка и леко е отпуснал повода на магарето. Гледа обаче да не го отпуска съвсем, защото на магарето само му дай свобода – и после гледай как тича като побесняло по пътя. Особено когато покрай каруцата профучава някой автомобил.

Магарето се страхува от автомобилите и като ги види, побягва с все сили. Тогава дядо дърпа повода, вика по него и му се кара: “Я гле‘ го и магарето му недно! Стууу! Дека си побегнало като шашаво?! Маре ше те коледвам я тебе, само да си идеме дом...“  И разни други заплахи изрича дядо, а магарето навежда уши и примигва виновно – разбрало е значи, че старецът е недоволен от него и сега съжалява за белята.

Но да мине автомобил – това е рядко събитие за нашия селски път, който води до нивата ни. През по-голямата част от пътя магарето върви спокойно и каруцата плавно пътува по гладкия асфалт като лодка по спокойната повърхност на езеро.

Както си седя на седалката на каруцата, мога съвсем спокойно да наблюдавам разни неща по пътя. Например да огледам текезесарските круши – дали вече са узрели. Те растат почти до пътя, а зад тях е големия овчарник.  Текезесарските круши са червени на цвят и много вкусни. Те растат само в тази част на селото и ние, децата, когато тръгнем надолу по реката за риба, задължително се отбиваме да си набрулим от тях.

А по-нататък наближава старата ковачница. От няколко години тя е запустяла, защото ковачът е починал. Бавно минаваме покрай нея и аз отново оглеждам закования с дъски прозорец. Много ми се ще да се промъкна вътре и да видя дали няма да намеря нещо интересно. Защото освен разни скучни наковални, чукове и ковашки клещи може старият ковач да е оставил и някоя сабя, като тези, които  в историческите филми коват  в точно такива ковачници.

Ето че срещу нас по пътя се задава автомобил.  Дядо го забелязва отдалече, слага ръка на очите си да не му блести слънцето и гледа към автомобила, докато ни отмине със свирещ звук, който заглъхва някъде назад по пътя. После ме пита: „Каква беше тази кола, Дани?“. „Москвич, дядо“. „Аааа, москвич. Като на вуйчо ти. Бре-бре-бре, тия москвичи...“. И после отпуска повода на магарето, а то забързва ход.

Марко се затичва по равното шосе и от забързаната скорост ни лъхва приятен ветрец, който прохлажда напечената ми от слънчевата жега коса. Отсрани на пътя стърчат изгорели от слънцето треви. Измежду тревните стъбълца се чува цвърченето на щурците и ако внимателно се загледам надолу, може да ги видя как са се вкопчили в някое стъбълце и свирят монотонната си песен: “црррр, цррррр, цррррр....“

А сега наближаваме завоя, от който се вижда речния вир. Точно тук рибите са най-едри и като минаваме, се взирам да видя дали ще блесне гърба на някоя мряна в прозрачната вода между речните камъни.

Покрай нас профучава моторист и магарето стреснато побягва, като помъква каруцата в средата на пътя. Дядо дръпва повода и плясва магарето с пръчката по левия хълбок, за да го накара да се върне отстрани до банкета. Мотористът се смалява на хоризонта  по правата като стрела линия на шосето. Бръмченето на мотора се разтваря в шума на разлюлените от подухналия вятър дървета. За няколко мига шурците млъкват, сепнати от неестествения моторен звук. После се съвземат от уплахата и започват своята безкрайна „симфония номер пет“.

Колелетата на каруцата потропват по асфалтовата настилка в ритъм с песента на щурците: „тъ-ръ-дък, тъ-ръ-дък, тъ-ръ-дък“. Плавно и спокойно се сменят крайпътните картини, сякаш някой прожектира на стена диапозитиви. Поставя единия, обяснява какво е изобразено на картината. После – щрак – премества релсата и се появява следващият диапозитив. Крушово дърво, шипков храст с кацнали по него врабци, крайпътен знак „край на ограниченията“, царевична нива, ливада с пладнуващи под дърво овци, друга ливада, окосена и няколко баби събират изсъхналото сено на купа, пак крушово дърво, пак шипков храст...

Тъ-ръ-дък, тъ-ръ-дък, тъ-ръ-дък – потропват колелата на каруцата и сменят слайд след слайд. Црррр, цррррр, цррррр- свирят щурчетата в изсъхналата крайпътна трева своята симфония номер...

 

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цонка (21 декември 2015 18:11)

Благодаря за чудесния разказ, Дани! Почувствах се много уютно в трамвая.




--------------------
 
 
№2 от: tivesto (21 декември 2015 19:36)

Благодаря за хубавия разказ, Дани! hi 




--------------------
 
 
№3 от: dani (21 декември 2015 23:22)

Благодаря за благодарностите  smile Сега преди края на годината е много удобно време за писане и се надявам всеки да напише някоя хубава "история около камината". А форматът "Трохи под масата" е отворен за всички и който иска, може да прибави своя "троха".




--------------------
 
 
№4 от: pepino (23 декември 2015 22:45)

И аз благодаря! Добре познавам това спокойствие, но само като спомен; като нещо, което знам, че няма как да изживея отново. Макар сега да имам същата нужда от самота, каквато имах и като дете. Да имам една малка част от света, която да е само моя - без съседи, без съграждани, без мрежи, в които сме постоянно свързани, но всъщност дълбоко и като че ли завинаги обвързани. Оплетени. Насаме с природата, която нищо не иска и не те наблюдава; която не се интересува кой си, какъв си, как си облечен, дали си говориш нещо сам на себе си или си ангажиран със занятие странно. Като да дялкаш стрели за току-що извития от дрянова пръчка лък. Като да дебнеш рака под камъка с мрежичка, в която си закрепил парче от кюфте... Да плуваш ден след ден сред безвремието на детството - без цел, без посока, без амбиции. Без план, без срокове, без недоволстващи. Без нищо. Само ти, твоето детството, природата и света, който сякаш е създаден само за теб, тъкмо за теб. Или поне една малка част от него. Тогава имаш всичко и нямаш нужда нанякъде да вървиш. Стоиш в очакване, надвесен над пясъчната ямичка на мравколъва и чакаш кога тя, помъкнала нещо към мравуняка си, ще се подхлъзне и ще падне в жестокия му капан. Но не му помагаш - да се оправя сам. А когато и това ти омръзне, изкопаваш един от тях, за да го разгледаш по-отблизо, а после го прибираш в празната кибритена кутийка в джоба си, за да можеш да го покажеш на приятелите си, разказвайки им какво си научил в този ден. Кой знае, те пък може да ти покажат как се слага връх на стрела от старо джобно ножче или коя стръв е по-апетитна за речните раци от обедното ти кюфте, изпечено на дървени въглища в двора на старата селска къща.




--------------------
 
 
№5 от: dani (25 декември 2015 00:16)

Напълно си прав,

имаш всичко и нямаш нужда нанякъде да вървиш
. Наскоро един приятел в разговор спомена, че когато е бил дете, времето е протичало много бавно (чувал съм го и от други хора). А може би въобще не е "протичало". Всичко с теб и около теб, когато си дете, е съвсем достатъчно и в завършен вид и затова просто няма "течене на време". Получава се нещо като вечност... Само сега някой да не реши , че нешо съм мръднал с ума fellow Знам, че времето тече и за децата, но не е точно това, което разбираме и чувстваме като "време" сега, когато сме възрастни.

 




--------------------
 
 
№6 от: Frangata (25 декември 2015 05:17)

Потвърждавам. Време няма. Нищо не тече, не изтича никъде. Сградите са вечни и си седят на местата, всичките ти роднини и познати са живи и си седят едни и същи, а и смяната на сезоните почти не се забелязва. Будката за сиропа работи и в нея винаги има едни и същи видове сироп. Биват наливани от една и съша лелка. Чете се много фантастика с пътуване във времето. В "Млад техник" се продават едни и същи радиочасти в продължение на... бих казал десетилетия, но време и десетилетия няма. В кабинета по биология, в саксиите, растат все същите растения. Двадесетте стотинки са си двадесет стотинки, независимо от годината. Време няма.

icecream




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 19
Потребители: 1
Гости: 18
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?


 
 
 
 
Ново в ПУК!