Какво си призна Уенди

-Джордж, трябва да сложим решетки!

Тази странна реплика мисис Уенди Дарлинг изрече, докато седеше в удобното си кресло в гостната стая и пошиваше малка ленена покривка за маса.
Уенди беше научила изкуството да пошива покривки от майка си, която пък го беше научила от нейната майка и така нататък. От незапомнени времена жените от рода на Уенди пошиваха покривки през свободното си време. За тази цел се купуваше ленен или памучен плат. Платът за бъдещата покривка се разкрояваше и поръбваше. Уенди имаше в наследство цяло съкровище от всякакъв размер игли за бродиране, макарички с копринени конци, напръстници ( с изключение на един, вързан с тънко шнурче за носене на врата – но сега няма да разказвам известната история на напръстника-целувка, който някога й подари Питър), вдевалки, разни ножички, ножчета за рязане на бримки, телчета за завързване на възли…

Птица на прозореца

И така, в Кенсингтонския парк има паметник на момче. Но не просто момче, а момче, което никога не пораснало. Защото времето не докосва Питър Пан. Не го плаши потокът на дните и годините. Единствено него, детето, което си пожела да остане вечно дете и кой знае как това желание се сбъдна.
И все пак това е само една измислена история, разказана от талантливия писател Матю Бари. А всички тези камъчета и клечици, събрани около паметника на Питър Пан в Кенсингтонския парка са само умилителни сувенири от мястото, за което се разказва в една красива приказка. Нищо повече от приказка.
Наистина ли нищо повече?
Ами ако все пак в нея има нещо, което е не е просто фантазия? (...)

Нещо като предговор

                   с големи благодарности на Боряна, която даде повода да започна тази история

Настъпи време да ви разкажа тази прелюбопитна история.

Нали знаете къде е Кенсингтонския парк? И нали знаете, че там е пълно с феи? Да, за да ги видиш, трябва да попаднеш вътре след като затворят онези големи порти и прочее…

 Именно, ще си говорим за Питър Пан. Дали съм виждал Питър Пан… я да погледна през прозореца, като че ли някаква сянка прелетя … не това е само птица.
Но разбира се, че вярвам в Питър Пан. Надявам се и вие да вярвате в него .
А историята е следната.(...)

Парадоксът на старата библиотека

Мисля, че най-важното откритие направих в библиотеката. Както знаеш редовно ходя там. Градската библиотека е едно от малкото места, където си почивам от напрежението, което ме окръжава.
Старата библиотека почти не е променена от времето на детството ни. Същата стара врата ( отваря се трудно, защото е направена от масивно буково дърво), същата мозайка по коридора, пропукана на места и леко хлътнала в пода, изтъркана от многото нозе, които са я тъпчели години наред. Портиерът седи в същата потъмняла от времето кабинка. Прозорците по коридора са със същата олющена белезникава боя. Парапетът на стълбището е същия – с широк, излъскан от плъзгалите се по него ръце дървен обков. А най-важното: щом влезеш в залата, забелязваш, че книгите и стелажите са си същите. Тук водовъртежа на времето като че ли съвсем… но за това ще кажа след малко.

Като стар влак на далечна провинциална гара
Ти ме познаваш добре и знаеш, че когато в ума ми влезе някоя хубава идея, не спя и не ям, докато не я превърна в реалност.
А идеята, която ми дойде в магазина за стари вещи, беше повече от хубава. Още на другия ден отидох при един приятел, който работи в Радиото. Как кое, Националното Радио! Нима ще наричам “Радио" с главно “Р" всички тези “дарик", “ретро", “рок" и разни други бледи подобия на някогашното Радио!
Приятелят ми от Радиото се почуди на молбата ми ( нямаше смисъл да му обяснявам, роден е през 90-те), но ме заведе в залата с аудиофонда. Измъкнахме оттам един куп записи. Исках само предавания, които са звучали през 70-те и 80-те. После работихме до късно в кабинета му, но накрая прехвърлихме цялата “музика" върху три диска. На следващия ден отидох при друго едно приятелче. Той е вманиачен в електрониката. Работилницата му представлява нещо като “бърлогата на побъркания професор".

Първа част – В този свят електронен, все по-малко бонбонен   

И си не така силен,/
и си не тъй хвърчилен/
в този свят електронен,/
все по-малко бонбонен.
"Електронен свят", песен от "Измислици-премислици"

-----------

 Питаш ме как стигнах до това невероятно откритие? Всъщност всичко започна по най-банален начин. Отивах на нощна смяна. Колегата, който трябваше да сменя е художник. Художник, който дава нощни дежурства, какво странно има в това – все повече хора напоследък го правят. Колегата художник има доста изложби, илюстрации в разни книжки и списания, но вече  нещата с рисуването не вървят и затова трябва да припечелва и от нощни смени.

Когато се сменяваме с колегите, обменяме по някоя и друга новина. А когато се сменявам с художника, винаги внимавам в това, което ми разказва. Художниците, ако не знаеш, са особени хора. Имат наблюдателно око и забелязват някой щрихи от живота около нас, които на пръв поглед са незначителни, но всъщност са ключ към всичките ни радости и скърби.

“Времето тече по-бързо. -  колегата ме изгледа изпитателно и разбрах, че иска да ми каже нещо (...)

Част втора:                        Честитановагодина

              На Мая, Сима, Валя и Коля - с много обич и с Новым Годом

 Като казах, че не знам какво е сняг, трябва да уточня: това не е точно така. Първо, аз съм Стъклена Топка със Снежинки, макар снежинките ми да са само три. Нарисува ги, това вече го споменах, Художничката, която ме оцвети в червено. Висейки върху елхата, внимателно наблюдавах наоколо и забелязах през стъклото на прозореца, че отвън се сипят снежинки, подобни на моите, само че истински. Предполагам, че снежинките са неодушевени неща, но в тях има нещо особено, толкова особено, че чак е живо. За него се досетих като слушах разказите на децата около елхата. Те разказваха за „шейни" и „пързалка",  за нещо, което се нарича „снежен човек" (пълна загадка: ако е човек, значи има душа, а ако е от сняг – не би трябвало...), за бой със „снежни топки" и други такива. Чух едно от децата да казва, че снежинките валят от небето. Това последното прозвуча доста тайнствено. Дълго време мислих какво ли ще значи „валятотнебето"...

Помня много добре първия си ден. Беше страшно горещо и аз бях просто капка от разтопено стъкло, когато тръбата се потопи в коритото, където плувах сред още хиляди други стъклени капки. Усетих как някой ме всмука и после внимателно ме издуха, така че да не полетя във въздуха, а да се задържа на върха на стъкларската тръба. Започнах да се издувам, да се изпълвам с топлото дихание, излязло от гърдите на Стъкларя. 

Заедно с дъха му в мен се вляха неговите чувства и мисли. В този момент той си мислеше с радост за дечица, играещи около елха. Не знаех какво е “дечица", нито “елха", но усещах: това е нещо много, много хубаво. И бях сигурна, че хубавото нещо ме очакваше някъде по житейския ми път, някъде съвсем наблизо.

После Стъкларят ме отлепи от тръбата и може да се каже, че в този момент аз се родих...

Днес съвсем случайно попаднах на една тетрадка на брат ми! Вече "летеше" към камината, когато нещо ме накара да се спра! Оказа се надписа на етикета! Изписан по правилата на краснописа, на който ни учеха в училище и по детски леко разкривен...

Здравейте! Моделистката изложба във Варна започна, вчера премина и награждаването на призьорите в конкурсната част. Тази година имахме и международно участие -  г-н Мартин Фостър/англичанин живеещ в Тополовград,много готин човек!/ и няколко моделиста от Румъния. Благодарение на спонсорите ни - г-н Д.Панов, магазин "Хобиленд" и ф."Еърфикс", бяха осигурени съответно заплащането на залата и предметни награди за наградените в конкурса.От утре, мероприятието продължава само като изложбена експозиция . Снимките на моделите ще ги допълвам постепенно тук,тъй като ми е нужно време за обработка на някои от тях, а и да извадя имената на авторите им.

 Започвам с един много красив модел на руския изтребител-прехващач  "Су-27 УБ"/учебно-бойния вариант/, изработен от Димитър Никитов от Варна :